Отворено писмо от Париж на писателя Димо Райков до българските читатели 

Димо Райков е роден на 31.07.1954 г. в гр. Малко Търново. Завършва минно училище в Бургас и българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Дълги години работи като редактор в редица литературни издания и национални медии. Сред длъжностите, които заема, са съветник на Комисията по медии и култура в 38-то Народно събрание, както и шеф на „Връзки с обществеността“ в Министерството на труда и социалната политика. През 1983 г. дебютира със сборника разкази „Стълба от камък“, последван от повестта „Жребият“ (1987), сборника с разкази „Мигът на невестулката“ (1989) и двата романа „Писма до мъртвия брат“ (1993) и „Пансионът“ (1995), преиздадени през 2008 г. в обща книга. Допреди десетина години авторът, поделяйки си времето между София и Париж, издава книгите „Париж, моят Париж…“ (2006; претърпяла вече три издания, в Топ 20 на най-продаваните книги на ИК „Хермес“), „BG емигрант в Париж“ (2008) и „55 тайни на Париж“ (2009), оформят един уникален и любопитен триптих. Живеейки вече в Париж, писателят издава сборника с разкази „Кестени от Париж“ (2011), романа „Реката на смъртта, или разказ за генезиса на една омраза“ (2012), „Диагноза: Българин в чужбина“ (2014; 2018), „Сини сърца“ (2015), „Париж – радостта от живота…“ (2016; 2019), романите „Франция, разреши да те обичаме“ (2017), „Анхедония“ (2019). Носител е на редица от най-големите национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина.

„ НИЕ СМЕ СТРАНДЖА “ И “ ИЗБРАНИ РАЗКАЗИ “ – МОИТЕ ДВЕ НОВИ КНИГИ.

Тези две книги ги носех в сърцето си много , много дълго – раждах ги цял живот . Аз съм познат като много критичен и винаги настроен срещу властта , която и да е тя , писател . И не защото съм пълен с демони на отрицанието , не , обратното , защото обичам обикновения човек , отритнатия , смачкания от живота , живеещия заради другите и убиван от същите тези други , заради които той всъщност съществува в „ анхедония „, тоест в живот – страдание .

Цели 45 години – и в творчеството си , и в мисленето тези два образа са били у мен , в най – дълбокото на сърцето ми – Планината и граничния човек . Планината и човекът , от които всъщност започва България … Били ли сте в моята планина , докосвали ли сте се до изстрадалите й люде – о , тогава вие няма начин да не изтръпнете , да не усетите болката от порязването на сърцето ви , тази пареща и мигновена болка , която Ви показва , че все още дишате , че все още сте човек … Разгърнете книгите … Пред очите Ви се разкрива една ослепяваща красота и същевременно една изпепеляваща безизходност . И разбираш , цял разлюлян – тук изход няма . Тук хватката е смъртоносна ..

Границата е проклятие . Но не само географската граница , а предимно оная , да , там , в главите ни човешки . Границата , от която няма отърване . Която граница е с нас и в нас – от проплакването – надежда и любопитство към белия свят – „ Идвам , пази се , аз съм велик „, до другото проплакване – стон тогава , най – накрая – „ Било ли е , не е ли било …“ Ето това са всъщност накратко виденията и посланията на двете мои нови книги – апотеоз на моето над 45- годишно творческо възкачване – всекидневно нажежаване на мозъка до червено . Изкачване към магията на познанието и докосването до него , обикновения човек , граничния , страдалеца , светулката в мрака , този , за когото големият Албер Камю казва :“ Писателят не трябва да слугува на онзи , който прави историята , а на този , който я изтърпява …“ Ето , аз изпълних моя синовен дълг към тях , анхедоновците на България , нашите предци , майки и бащи , които вече са безгрижни , смирени , да , там , Горе , докосващи Бога .

Прочетете , читателю , „ Ние сме Странджа “ и „ Избрани разкази „, после помълчете . И идете там , накрая на света , в ослепялата от хубост и безизходност своя планина. Докоснете телеграфния стълб в центъра на Вашето място , този вечен телеграфен стълб в моята страна , облепен от некролози . Изскубнете лакомите бурени на забравата по семейните гробове и погалете избелялата снимка на мрамора …

В този миг Вие ще се разлюлеете . В този миг Вие ще усетите с всяка клетка на тялото и с всяко трептене на душата си , че сте жив . Все още . Жив . Сред толкова много смърт . В този миг Вие докосвате Бога ! И устните Ви сами прошепват : „ Който не е отнякъде , той е отникъде !“ И както ми писа една моя читателка – „… отникъде и заникъде …“ Да , негово величество Животът . Благословеният . Да бъде !

Димо Райков; Париж 8 септември 2022 г . ! Денят на Света Богородичка!