Да си спомним за поета Янко Димов (1937-2013)
Ако беше жив, на 6 септември 2022 г. щеше да празнува 85годишнина.
Янко Димов Тодоров, български поет и преводач, е роден на 6.09.1937 г. в град Хасково. Завършва гимназия в Стара Загора и българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работил е като учител, журналист, драматург на театър, редактор.
Основател и пръв главен редактор на литературния алманах “Хоризонт” в Стара Загора.
Работил е и в Съюза на българските писатели. За пръв път публикува стихове във вестник „Септември” (Стара Загора) през 1953 г.
Първата му книга излиза през 1961 г.
Издал е 14 книги, три от които с избрани стихотворения -1984, 1987, 2007. Носител е на национални литературни награди.
Преводач е на поезия от руски, украински и белоруски.
Умира на 04.03. 2013 г. – става жертва на пътнотранспортно произшествие на площад „Александър Невски” в столицата, на ъгъла на улиците „Раковски” и „Москва”.
Носител на наградата “Ергосфера” (посмъртно, 2013).
Стихотворения на Янко Димов
На Татяна
Не казвай сбогом.
Пада нощ над мен
и тя е непонятна и беззвездна.
Аз може би във нея ще изчезна
непоправим, и все пак просълзен.
Сълзата ми невероятно тежка
ще освети останалия твой
живот и сигурно ще бъде той
без трагика напразна и без грешка.
Виновен съм пред твоята душа,
пред любовта ти тъжна съм виновен
и си отивам крехък и отровен
от собствения си живот.
Не се теша
с илюзии случайни и не мога
да върна проиграното назад.
И все пак ти изпълваш моя свят
като дълбока болка.
Не, не казвай сбогом…
НЕДЕЛЯ
В памет на Ив. Хаджихристов
Няма нищо по-тъжно от това –
двама самотни мъже в неделя.
Градът е облякъл празнична синева
и русо слънце за ръката повел е.
Градът е доволен – почти щастлив.
Той след малко под кестените ще седне,
ще изпие обедния си аперитив,
ще прочете новините последни…
И никой няма да забележи, че
на площада, станал внезапно огромен,
остават само двама странни мъже,
в дим тютюнев обвити, като във спомен.
***
Най-после може би ще мога да приседна
под залеза – като косач добър и уморен.
Край мен ще шушне съхнеща трева, уханно-медна,
ще пее мургаво щурче около мен,
ще ме пронизва лятото с узрялата си сладост,
ще ме прегръща с утаения си сумрак вечерта
и аз, забравил позите и празничния патос,
ще преоткривам себе си, живота и света…
СЪЛЗА
В памет на мама
Погребваме те тихо, без слова.
И моята сълза невероятна
самотно пада в прегорялата трева
на август.
И внезапно става златна.
Но ти не можеш да я видиш. Ти
сега потъваш в тази каменлива
безводна пръст.
Лопатата кънти
в ръцете на гробаря – зла и крива –
а през проклетия й тъмен звек
се питам аз,
защо ни заболява
безмилостно за близкия човек,
едва когато твърде късно става?
Защо за друг (за кой?) далечен час
отлагаме усмивки, ласки, думи,
синовни грижи, обич, нежна страст,
додето мраз пролази помежду ни?…
***
Този – моят народ –
е подгънал коляно на кръстопътя.
Белег ог петолъчка на калпака му още личи.
Сова в душата му – все нещо загадъчно мъти,
сянка хиляда и триста годишна –
в смуглите му очи.
Кой не е минал оттука, кой не го е нахокал,
кой не го е погледнал надменно-студен
през дим на чибук,
през стъкло от монокъл,
през бутилка от водка,
през прозорец на апартамент…
Той стои. Той си трае. Дори и не иска да помни
как е пял под бесило,
как врага си е срещал “на нож”.
Все му се струва, че чужбинските стомни
са по-пълни
и по-звездна е чужбинската нощ.
И преметнал каиша на битието си честито,
тегли и тегли го под неясното висине.
И се чуди какви ли били са главите,
които презираха своите рамене.
БОЛКА
Все по-самотни ставаме, все по-самотни.
От ден във ден потъваме все по-самотни.
И тази самота гори в очите ни – все по-самотни.
И тази самота тежи в ръцете ни –
все по-самотни.
А някои говорят, че човеците – все по-самотни
все по-голяма сила са добивали,
все по-самотни
все по-дълбоко във нещата са прозирали,
все по-самотни
все по-далече, по-далече, по-далече
и по-истински живеят.
Така е може би.
Но за какво ни е
далечният живот, глухарчето на славата,
което други ветрове ще разпиляват,
когато днес един за друг изстиваме
като гнезда, от птиците напуснати,
и по загубените си приятелства
броим наивните победи на съдбата си?
РОДИНА
Родино,
ти от толкова поети си възпята,
че думи не останаха за мен.
Едва ли
аз ще изпея песента, която
по ще те защити
и по ще те погали.
Дълбоко някъде
сред грижи и сред труд безимен
в провинциалния си делник те намирам.
Но ти си тъй велика там!
Не е възможно с теб да съм интимен,
да си говоря с теб
като на чаша бира.
А другите слова –
големи и горещи като клетва –
не са за мен.
На тях аз нямам право.
Та аз съм само най-обикновена клетка
от твоето сърце, пулсиращо и здраво.
И ми остава оня дълг най-лек, но отговорен –
дългът на простите орачи и войници –
да работя за теб,
безшумен като корен,
за да разцъфват клоните,
в които пеят твойте птици.
Пианистката
„Тя ще влезе тихо в стаята позната,
и под десет пръста леки и добри,
нежно ще изгрее Лунната соната,
тишината в този дом ще озари.
И на люлякова нощ ще замирише,
и ще се облеят в трепетни лъчи,
черното пиано с белите клавиши,
бялото момиче с черните очи.
Вятърът ще млъкне в старите дървета,
ще се залюлеят сенките отвън,
ще се спрат щастливо хора и поети
да послушат този очароващ звън.
Може да се влюбят, може да запеят,
може тежка мъка да ги сполети,
но когато тръгнат в жълтата алея
и потънат мълком в своите врати
скришом ще въздишат,
ще мечтаят скришом
и във всяка тяхна мисъл ще звучи
черното пиано с белите клавиши,
бялото момиче с черните очи. „
