Катерина Стойкова пред Долап.бг: „Себеподобните, себеподобните да са живи!”

На 15 август 2022 г. в Къща на архитекта „Книжарница в куфар” и прекрасната книжарка Райна Димитрова организираха представяне на стихосбирката „Американски деликатеси” от Катерина Стойкова. Авторката и книгата бяха представени от издателя Невена Дишлиева  – Кръстева – шеф на Издателство „ICU”

Трите дами със своята чиста и нежна енергия дадоха на срещата специално сияние и ухание в здрача на артистичния двор. Поезията на Катерина Стойкова в „Американски деликатеси” е земна, крехка и силна едновременно, чувствена, носталгична, но с ясно съзнание за настоящите време и пространство. Нейното светоусещане е много фино, но тъкано от здрави нишки. Като човек е нежна на външен вид, но стабилен реалист вътрешно, въпреки че пише поезия. Стиховете и са сякаш предписани „рецепти” за сърцето и душевността. Тя сама предписва на себе си, а ние, читателите, ползваме съвета и за „лекарството”.

Гостувате в Стара Загора на празника Голяма Богородица. Вие сте дама и пишете за жени. Различни ли са те по света?

Че пиша за жени…Не знам доколко всъщност това е осъзнато. Може би жени са повечето  мои читатели, което е добре, което е интересно. В „Как наказва Бог” гласът беше от мъжки род или така, съвсем несъзнателно в един момент беше в мъжки род. В последната ми книга, да, исках всичко да е в женски род. Може би се свързвам по-директно с читателки чрез новата моя стихосбирка. А дали жените са едни и същи по целия свят? Мисля, че себеподобните са едни и същи по целия свят. По целия свят има хора, които са много различни, но сред тях можеш да си намериш “твоите” хора, твоята прослойчица, твоя пласт. Имам стихотворение за това „Себеподобните, себеподобните да са живи!”. Това е важното – да намериш хора като теб. Това е като в течение, океанско течение, да плуваш със себеподобните в него.

Интегрирахте ли България и Америка в себе си или процесът тече все още?

Мисля че в момента рядко знам, в коя държава съм. Отвреме навреме проговарям на грешния език на грешното място. Да, може би са интегрирани. Те по-скоро са флуидни, аналогови вместо дигитални – по-плавен е преходът между тях вече.

Какво място за вдъхновение и за писане на стихове е Кентъки, САЩ?

В Кентъки се чувствам в безопасност. Лексингтън е градът, в който съм решила да остана от 2014 година насам. Преди тази година живяхме в 6 различни щата, в тях всички градове ми се струваха еднакви –  „още един американски град”.  В Лексингтън /той е същият по размер като Бургас/ имах хубава работа в началото, после си намерих себеподобни, там започнах издателството си и като че ли, ако има място в Америка, където имам корени , това е там. И синът ми казва, че е от Лексингтън, Кентъки.

Когато сте в България успявате ли да пишете стихове?

Зависи колко време съм тук и дали имам възможност да остана самичка. Аз не сядам да пиша стихове дисциплинирано. Обикновено нещо ме човърка, нещо ме е развълнувало, някаква емоция съм събрала и аз не мога да я разбера. Обаче като не мога да я разбера, нямам мира. Тогава в такива случаи сядам с химикал в ръка, че да мога да разбера, за какво става въпрос. Отвреме навреме каквото напиша, е използваемо. Тогава вече се редактира поотделно и после заедно , за да видя как изглежда.

Омръзна ли Ви да Ви питат по какво си приличат програмирането и поезията?

Не, аз имам един и същи отговор на този въпрос. За мен няма конфликт, защото писането на програми е много подобно на писането на стихотворения – имаш форма, имаш език, имаш намерение. В стихотворенията по може да не знаеш какво искаш да кажеш, но при програмите трябва да си много дисциплиниран и много точен. Така че може би писането на програми ми помага да имам взискателност към езика. Освен това програмите могат да изглеждат много красиви . Има един програмен език, който се нарича perl , не знам дали още се използва, навремето се използваше. Хората пишеха поезия, наричаха я perl poetry , има уеб сайтове с такава поезия. Аз не се заех да пиша такава поезия.

Също така имаш и публика. Компютърът е публиката на твоята програма. Имаш и  моменталното удовлетворение, дали някой те е разбрал.

Сънувате ли на английски?

Да.Всъщност не знам на какъв език сънувам, на какъв език мисля, на какъв език говоря…мисля че те се сменят, без да го забележа…

Как успяхте на направите свое издателство в САЩ, какво Ви е интересно да издавате?

Интересно ми е да издавам, каквото аз чета, защото много научавам. Ако проведа конкурс за кратка книжка с поезия и получа стотина ръкописа, ще трябва да прочета доста от тях – някои ще харесам, други не. Човек се учи и от нещата, които харесва и от тези, които не му допадат. Просто ми е супер интересно да чета поезия и да се развивам като поет, моето издателство се е специализирало в този непопулярен, а в Америка още по-непопулярен жанр. Интересно ми е да пиша, защото толкова много неща не знам, не си позволявам да знам, а чрез писането ги узнавам в един момент. Започнах да издавам първо малки книги с поезия,после големи, имаме и световно разпространение, издадохме няколко романа на Керана Ангелова.

За „Американски деликатеси” писаха, че е стихосбирка  за душата на емигранта, но за мен не само за това…

Емигрантството е една от темите, застъпени в книгата. Ако трябва да я опиша с една дума, бих казала, че това е книга за самотата – разгледана през призмата на емигрантството и на връзките във всякакъв смисъл на думата, включително и връзката със себе си.

Много ми напомняте изразяването на една моя любима писателка Джумпа Лахири, само че тя не пише поезия…

Така ли? Изречение, което започва с „Много ми напомняте една моя любима писателка „ няма как да свърши зле. И аз харесвам Джумпа Лахири.

Послеписът на интервюто са думите на Невена Дишлиева-Кръстева:

Катя се появи като човек, който винаги е бил в живота ми. Някак си нямам спомен да я е нямало. Новата книга е шестата поетична книга на Катя в България, последните и три са издадени от моето издателство. „Американски деликатеси” е завършваща сякаш една трилогия. Трите книги не са свързани тематично , но има нишка, която върви между трите. Всяка следваща е нова стъпка, която Катя преминава , освобождава се от нея и стъпва следващата . Не си представям, че човек, който е чел първите две книги, няма да посегне към третата. Тя е някак си завършващата и още по-ръзкъсваща душата и по-навътре стигаща в душата. Също така е по-смела . След „Втора кожа” Катя се освободи от много неща, които са и пречили в годините и натрупа тази смелост – да напише по-дълбока книга, която има и по-голям потенциал да стигне до повече хора и то не само почитатели на поезията.

Катерина Стойкова е родена на 4 юни 1971 г. в Бургас. Завършва Бургаски свободен университет, специалност “Електроника и електротехника” и се преселва в САЩ през 1995-а. Там взема магистърска степен по компютърни науки в Рочестърския технологичен институт и втора по бизнес администрация от Вирджиния тек. Работи като хардуер и софтуер инжeнер и мениджър в IBM и Lexmark International. Третата ѝ магистратура е по поезия от “Сполдинг юнивърсити” в Луивил, Кентъки.

Катерина пише стихове и проза на български и на английски и превежда поезия между двата езика. Тя е основател и ръководител на кръжоци по поезия и проза в Лексингтън, Кентъки, където живее в момента. Нейни творби са номинирани за награди като Pushcart, Best of the Web и AWP Intro Award. От януари 2009 г. е водещ на „Акценти“ – седмично радио предаване за литература, изкуство и култура, което се излъчва на английски по WRFL 88.1 FM в Лексингтън, Кентъки. През януари 2010 г. основава „Accents Publishing“ – издателство, чиято цел е да допринесе за обмена на литература между различни езици и култури.

Интервю на Уляна Кьосева