Проф.д-р Мадлен Бъчварова пред Dolap.bg:”Музиката е нещо свято и си струва твоята пълна отдаденост“
През лятото в Стара Загора си идват интересните и хора, които живеят и работят зад граница. От далечна Америка това лято тук дойдоха двама прекрасни артисти – хоров диригент и хореограф. В две интервюта ще Ви срещнем с тях.
Първа по ред е дамата. Долап.бг вече Ви представи в кратка дописка новината около нея .- За пръв път жена, и то от Стара Загора, е в ръководен орган на Американската асоциация на хоровите диригенти. Това е проф д-р Мадлен Бъчварова, писахме преди дни. И разбира се, поискахме веднага да се свържем с нея. На живо тя е самото лъчезарие, позитивна, усмихната, вдъхновена от това, с което се занимава професионално. С живи връзки с България и с родна Стара Загора, проф.Бъчварова е дори „Почетен артистичен диригент” на хор „Библиофония” при Регионална библиотека „Захарий Княжески” . Тя има топло отношение към диригента му доц. д-р Дончо Донев и към диригента на хора на Операта Младен Станев. Готова е във всеки момент, всячески да им помогне с всичко, от което имат нужда. Да направи майсторски класове, да дирижира заедно, на едно място всички хорове на Стара Загора. Например за Коледа. Една от идеите й!
Диригент на хора на Хановер Колидж, Индиана, пианистка, певица, член на журита на хорови конкурси, от 22 години проф.д-р Мадлен Бъчварова развива музикалната си кариера зад океана. Дирижирала е в Златната зала на виенския Музикферайн, ръководи музикални ателиета в различни части на света. Търсена е от американски хорове и музикални общества като консултант по езиково произношение и музикално-историческа автентичност на българска, руска и църковно-славянска хорова литература.
Какви спомени пазите от Музикалното училище в Стара Загора, проф. Бъчварова? Кои бяха любимите Ви учители?
Пазя най-мили, най-съкровени спомени. Бяха години, в които това училище за мен беше средище на музикалния живот. Всички преподаватели ми бяха любими и се надявам, че и аз бях тяхна любимка – Розета Величкова, Стефанка Георгиева, моята преподавателка по пиано Златка Дончева, по хармония – Люси Хубенова…Всеки преподавател, всички те са оставили своята индивидуална следа в моето сърце, в моето възпитание като човек и музикант. Бях щастлив човек, че успях да се докосна до техния професионализъм в период, в който се е формирало моето самосъзнание като музикант.
А пяла ли сте в хор като ученичка?
Да, естествено. Имахме хор на девойките с диригент Богдана Попова, която бе диригент и на хора на Операта. Бяхме с Весето Кацарова в този хор, ходихме по турнета и се изявявахме често. Но моята специалност в училището беше пиано.
Казвате, че Ваш голям вдъхновител е покойният вече хоров диригент Крикор Четинян от Пловдив. Разкажете ни за него и за хора, в който сте участвали като студентка?
В живота на човек има и знаменателни събития, които променят живота му малко или повече. За мен тази промяна стана след прослушването и приемането ми в Дамския камерен хор към Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив под диригентството на Крикор Четинян. В този период се засили моя интерес към дирижирането , макар че продължих и като студентка в специалност пиано. Започнах да уча дирижиране. Имахме възможност като хористи да изучаваме произведения от българската музикална съкровищница, да пътуваме на турнета по целия свят, така стигнах и в Америка. Това беше невероятна школа. От диригента Четинян научих, колко е важно човек да бъде посветен на изкуството, да се отнася с уважение към партитурата и към работата на композитора, към културното наследство на страната си – музиката, която е създадена в нея. И още – човек да има високи стандарти, да държи на своята репутация, на своето развитие, да има отношение към хората, с които работи, още какво означава работата в екип, да се научи как да промотира и как да изисква от този екип, да се извисява, колкото и да звучи като клише, във всеки момент. Но тогава бяха малко по-други времена…
Вие как си обяснявате този „Бум”, който имаше хоровото изкуство преди 1989 г. и този спад сега?
Обяснявам си го така: Първо, тогава имаше дисциплина. Хоровият диригент имаше голям авторитет, както и преподавателите в училищата, в университетите. Те бяха уважавани. Тяхната дума се чуваше и ние изпълнявахме това, което ни се каже.
Защо ли?
Винаги съм имала безусловна вяра в хората, които са заставали пред мен – че те са капацитети в своята област. Знаех, че получавам и научавам страшно много от тях. Дисциплината беше норма. Сега има Интернет, мобилни телефони, скоростта на обмена на информация е висок. С това дойдоха много положителни неща – научихме се какво става в музикалния свят, можем да се свързваме за секунди с всекиго във всеки край на планетата, но…Изгубихме тази концентрация, вглъбяването в четенето, малко по-бавния ритъм на живот, който позволява вглъбеност и осмисляне на нещата, които правим, които са ни съкровени и интересни. А музиката е едно от тези неща. Няма такъв компютър, който да помогне на човешкото същество да се научи да пее и да свири на инструмент. Компютърът няма мозък, сърце и душа. Да се научиш да пееш и свириш изисква невероятно много време, за да се получи добър краен резултат. Особено пък, когато хора музицират заедно. За да бъдеш част от хор или от оркестър – това е нещо невероятно, да бъдеш част от нещо толкова по-голямо от теб самия, което ти никога не би могъл да постигнеш отделно.
И ако ние днес можем да намерим тази златна среда, в която да се възползваме от технологиите – да слушаме музика на колеги от цял свят, да гледаме постановки, да търсим, намираме и си обменяме ноти, нови публикувани произведения, нови композиции да представяме на нашите публики ..И същевременно да си върнем това отношение към музиката като нещо свято, което заслужава времето да му се посветиш и твоята пълна отдаденост от тези, които я упражняват като професия – ще бъде много добре!
Дори и в днешно време много от младите хора не се докосват до магията на класическата музика поради редица причини. Не се промотира добре дори в най-ранната детска възраст, особено у нас, в България – така го усещам. Тъжно ми е, болно ми е, мъчно ми е, че много хора не могат да се докоснат до нещо, което би им отворило огромна врата към света, дори към тяхната същност, . Толкова забързано е нашето ежедневие, толкова сме фокусирани в оцеляването, че просто ни е трудно едва ли не да поспрем за момент, да притихнем и да се вслушаме …в „Аве Мария” например.
Според мен в България има дефицит на сърцати учители по музика и затова няма и училищни хорове?
Нямам точна информация, защо няма училищни хорове, но връзката е прекъснала в един момент –тази на традициите от 80-те години на миналия век и сега. Учила съм във Второ основно училище и съм пяла от невръстна в хора на училището при Пейчо Гайдаров, легендарен преподавател по музика, име в хоровото дело на Стара Загора.
А как е в Америка?
Със сигурност има статистика увеличава ли се или намалява броят на хоровете там,. Факт е обаче, че в нашата Асоциация членуват 20 000 диригенти , които представляват повече от 1 000 000 певци в хоровете. Аз живея в щата Индиана, там също се отчита известен спад , бяха съкратени някои преподавателски места в основните училища и в средните училища и вече връзката с гимназиалния курс и с висшето обучение е по-хлабава. Щастлива съм, че винаги когато съм жури на конкурси на Асоциацията на училищата в щата, участват състави с огромен брой изпълнители, а и асоциацията има доста фестивали, както за индивидуални изпълнители, за камерни ансамбли, така и за хорове. Абсолютно впечатлена съм от нивата в хоровете – разделят ги не само по възрастови групи, но и по трудност на материала, имат и задължителни пиеси…Винаги когато журирам за Асоциацията, знам че ще видя качествен продукт, а пък изпълнителите се и „вживяват” така да се каже много емоционално в това, което правят на сцена. Има и хорове с по-развлекателен репертоар, които правят шоу.
Интересно ли им е на американците нашето акапелно пеене?
С огромно удоволствие пеят наши произведения! Това е естествено, когато диригентът им е от друга страна и може да им разкаже детайли за страната си и за културата им, да ги впечатли с тях. Моите студенти много обичат да изпълняват българска църковна музика и обработки на българския фолклор. В САЩ всеки хоров концерт е с нов репертоар. Това не означава,че напълно забравяме произведенията, които сме изпълнявали, но в огромната им част са нови творби. Говоря специално за хорове, които са свързани с обучение, университетски и училищни и тези тип „градски хорове”. Малко са трудни на студентите ми нашите неравноделни размери, но само в началото, става им малко страшничко, но когато ги осъзнаят вече не…Когато ги изпълняваме, ние пляскаме, маршируваме , моите студенти много хубаво танцуват ръченица и право хоро. През 2019 г. участвахме в Стара Загора в хоровия фестивал „Августа Траяна” и в партито след завършването на фестивала те се включиха и показаха, как танцуват нашето право хоро. Аз имам респект към техния интерес към България.
Дирижирала сте сборен хор от 500 души, как става тази работа?
Дирижира се със страхотна предварителна подготовка, с хъс и с невероятна енергия, защото трябва да обхванеш като диригент тези 500 души и да им предадеш своята енергия и ентусиазъм за това, което правим заедно, да подчертаеш значимостта на това, което правим заедно и да ги насочиш да се фокусират върху това, което правят – колко е значимо това за обществото – фактът че са се събрали от толкова места заедно, хора, които не се познават – за да музицират заедно. Чрез това музициране става такъв невероятен обмен на емоционална енергия – помежду им и с диригента! През целия ден хористите са в еуфория. За американците са много важни внушителните размери на всяко нещо и повечето училища имат огромни спортни зали. В такава зала се събраха 500 души, които аз дирижирах от игрището и тичах по стълбите между редовете да показвам и поправям. Когато човек е отворен, в Америка думата за това е vulnerable / Бел.авт.- Гугъл го превежда като уязвим, хм?!/ – да позволиш на другия да види кой си, да махнеш маската, да се види твоята същност. Когато се усети тази искреност у диригента, тогава става чудото на едно вълнуващо изпълнение.
Интервю на Уляна Кьосева
Снимки личен архив
