В деня на своята 80- годишнина художникът Тодор Ковачев пред Dolap.bg:”Ще бъда най-щастлив и доволен да се напише история на Старозагорската група на художниците“

Тодор Ковачев е роден на 31 юли 1942 г. в град Александрополис, в днешна Гърция. Завършва средно образование в Първо средно училище „Иван Вазов“, полу висше -в Техникум за аранжиране на витрини в София и висше образование – „Приложни изкуства“ – във Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“. Няколко години е бил част от културните отдели на Общинския и Окръжен съвети за култура; уредник в Художествената галерия, учител по изобразително изкуство в 13 ОУ „Св. Паисий Хилендарски“ и дълго време е упражнявал частна практика. В творческата си биография има една самостоятелна изложба в София и една в Стара Загора. В последните 5-6 години участва активно в общите художествени изложби на старозагорската гилдия на художниците.

Послучай 80-годишнината си Тодор Ковачев открива втората си самостоятелна изложба на 1 август 2022 г. от 18:00 ч. в зала „Лубор Байер“ Стара Загора.

Господин Ковачев, от къде са родовите Ви корени ?

Роден съм в Александрополис, днешна Гърция, но корените на рода ми са от Стара Загора. Баща ми е работил в Строителни войски. И през 1941/1942 г. нареждат със семействата си да заминат в Гърция. Там цялото Беломорие е било българско, включително и голямото пристанище Кавала. Баща ми и майка ми са ми разказвали, че тук-таме някой грък ще се мерне и то за да проси хляб…Родният ми град е било малко пристанище. Нашите строителни войски са го благоустроили. Построили са фар, градина, улици, сгради… Преди 10-ина години отидохме със сестра ми да видим родното ми място. То всичко вече е погърчено. Няма грам българско. Всичко наше е ликвидирано и напълнено с гръцко съдържание. Една табелка не видях, която да подскаже, че това е българска земя, българско селище, български народ. Моето кръщелно свидетелство е издадено от българска църква, български свещеник го е подписал и печатът е на българска епархия. Взех да говоря като националист, но това е истината за съжаление.

На 10 септември 1944 г. Добри Терпешев, който прави Деветосептемврийския преврат, издава заповед, корпусът да се изтегли за три дни. В първия ешалон натоварват нас – децата и майките ни на стари немски камиони и ни връщат в Стара Загора. Живеехме дълги години в къщата на баба и дядо в квартал Акарджа.

Завърших Първо средно политехническо училище „Иван Вазов“.

Като изкарах казармата, баща ми искаше да ме направи химик и ме прати в Димитровград да уча в техникум. Тогава беше модерно да си инженер, да си химик – химията беше обявена за най-добрата професия на бъдещето. Никак не исках да се занимавам с такава дейност. Изкарах един срок и се записах в аранжорско училище в София. Това преобърна посоката на живота ми. Не съм предполагал че изобразителното изкуство ще ми стане съдба, но това се случи.

Как и къде започнахте да пишете творческата си биография?

В техникума по приложни изкуства завърших специалност аранжиране на витрини и щандове. Беше съвършено нова специалност. Върнах се в Стара Загора и започнах работа в Нар маг. Старият универсален магазин, сегашният електродом, беше най-представителната сграда. Появих се там като млад специалист. Имах знания и можене за шрифтове, за нов начин на подреждане на витрините, на щандовете. Въведох писане върху стъкло . Работих година и половина, кандидатствах във Великотърновския университет и ме. Ориентирах се към приложните изкуства – стенопис. Доц. Никола Гелов водеше факултета. Станах най-добрия му студент, дори искаше да му стана асистент. Имаше ми голямо доверие. С Христо Танев ,Бог да го прости, бяхме първите студенти, които завършиха тази специалност. Още като студенти – аз във втори курс, Христо – в трети, направихме сграфитото на стария партиен клуб, който се намираше на пресечката на бул. „Георги Димитров“ и ул. „Пазарска“. С Христо бяхме първите студенти от Велико Търново, които излязохме на терен. Минахме през Държавна комисия за декоративно-монументални изкуства в София. Връщаха ни два-три пъти, но успяхме. Софийските професори не признаваха още търновската школа. Като завършихме и се върнахме окончателно в Стара Загора бяхме приети по същия начин и от местните творци и началници – никак. Просто беше нещо ново, непознато и затова реакцията беше страхотна. Въпреки това, реализирахме над 20 проекта.

Кои са Ваши знакови работи?

В Мъглиж с Христо Танев имаме сграфито на фасадата и във фоайето на Културния дом във връзка с годишнина от Септемврийското въстание. На фасадата на бившата Трета поликлиника – сграфито на тема медицина. На фасадата на общежитието на Ветеринарния техникум, на фасадата на завод „Балканстрой“, почивната станция на „Загорка“ на Старозагорските бани, сухо -фреско на банка в центъра на Стара Загора. Няколко металопластики имам – в бившата Външно-търговска банка, фреско във ВЕЦ „Антон Иванов“; металопластика в бившия Градски фотоклуб заедно с Христо Турлаков…Това беше през бурния младежки период. Вярно е, че и времената се промениха и с времето големите фасадни проекти отпаднаха. Монументалните изкуства станаха като част на архитектурата. Вече предварително се проектират с интериор и екстериор. 3D технологиите се използват, нов тип материали…Имам една мозайка в почивната станция на Брикел и други работи, повечето от които вече са изчезнали със събаряне на сградите.

Как продължи пътят Ви, г-н Ковачев?

Завърших университета с отличен, което ми даде възможност да не бъда разпределен за първите три години, което навремето беше задължително. Избрах да се завърна в Стара Загора където разбрах, че трябва да стана учител по рисуване в моето училище. Това никак не ми допадаше. И Христо Танев не искаше да става учител. Искахме да работим това, за което сме учили. Мой състудент Симеон Симеонов ми се обажда:“Тодоре, идвай в „просветата“ иначе ще те глобят!“

Когато някой каже, че става това, което ти е писано, трябва да се повярва. Запътих се към отдел „Просвета“ в Окръжен народен съвет. На най-горния етаж, където бяха двата отдела „Просвета“ и „Култура“ ме среща поетът Иван Груев, който работеше в отдел „Култура“. Обясних му хала си, а той ми рече:“Що не питаш нашата началничка Мария Проданова. Мисля, че има свободно място за художник“. Разговорът ни с Груев се води пред вратата на другарката Проданова. Чукам на вратата, представям й се, разговаряме и тя честно ми каза, че работа е по-скоро организационна, а не творческа. Каквото ще да е, само да не ставам учител. Подадох заявление и ме приеха.

Година и половина карах там – в направление „Работа с художниците“. Натрупах доста опит. От там разбрах проблемите на групата на художниците. Основната ми работа беше в организирането на първия Фестивал на оперното и балетното изкуство, което събитие започна като Декемврийски музикални дни. Мария Проданова беше душата и сърцето на събитието, заедно с Елена Петкова…Всички административни подробности бяха пробвани тогава: канене на оперни състави от страната и чужбина, настаняване, реклама, съпътстващи прояви, публиката беше пощуряла да търси билети …Голямо тичане падна, но беше хубаво…

Получихме и няколко сериозни творчески задачи: По мой проект във фоайето на Окръжен съвет трябваше и да изпълним мозайка на тема „Тракия“. Проектът мина без проблеми пред Държавна комисия. После станаха промените. Сградата върнаха на Съда и работата така остана само на проект. Имаше и други големи задачи. Не можах да издържа и сам напуснах. 8 години бях на свободна практика. Но работата намаля, поостарях. Монументалното изкуство е къртовски труд. Трябва да се катериш по скелета, да тичаш за материали, да защитаваш проекти. Христо Танев също мина на свободна практика. Работихме заедно. Бяхме дендита, не излизахме от „Верея“. В началото печелихме добри пари…Ожених се, семейство, деца, трябваше ми сигурен доход. Отвори се работа в Общински съвет за култура като художник. Водеха ме към Читалище „Родина“. Работата беше подобна, като в Окръжния съвет за култура. Накрая ме сложиха да отговарям за изграждане на Дома на художниците – Бухчевата къща. „Преместиха“ бройката ми от читалището в Художествената галерия при Иван Попчев.

Много важно е да се знае как буквално от нищото, художниците направихте бижуто на Стара Загора. Защото надали има друга гилдия в страната, пък и не само, която толкова самоотвержено си създаде прекрасна творческа база. Как се стигна до идеята, през какви етапи и трудности преминахте?

Идеята се роди много по-рано, когато създадохме Ателие на младия художник. Учредихме го няколко млади художници – току що дипломирани, ентусиазирани, амбицирани, непознаващи още живота и мръсните му ходове. Христо Танев стана председател, аз- секретар; Иван Попчев вече беше назначен за директор на галерията; Димо Генов и Михаил Косев дойдоха, Недялко Абаджиев … Това беше структура, създадена от Комсомола. Всички млади художници ги „къткаха“ да развиват таланта им, но главно за пропаганда.

Първата задача, която ни поставиха, беше да направим украсата за големите тържества за честване на бригадирското движение на Хаинбойз. Цяло лято рисувахме. Изпълнихме поръчката. Платиха ни добре. Нямахме изложбена зала. Дадоха ни помещението на първия етаж на блока срещу операта (сега отдел за заплащане на данъци и такси). Сами си направихме изложбена зала. Сложихме си пана и започнахме да вдигаме изложби на наши членове и гостуващи колеги от други градове. После там се съвместявахме с Клуба на културните дейци.

Да се върнем на изграждането на така наречената Бухчева къща?

Това ми е голяма мъка и болка. Повече от 30 години се прави всичко възможно да се замете тази история, а не да се документира и да се извади на бял свят. Доскоро призовавах всички председатели и секретари на Групата на художниците да издействат да се сложи поне една паметна плоча. Това е паметник на културата, който ще остане дълги години след нас.

Базата беше издействана от Ателието на младия художник. Това се случи точно когато Тодор Живков посрещаше в Стара Загора румънския си колега Николай Чаушеско. От Окръжния комитет на БКП ни възложиха партийната вила на върха на Аязмото да бъде обновена в много кратък срок за посрещане на най-високите гости. Събрахме се Иван Попчев, Христо Танев и моя милост, Христо Турлаков и Неделчо Куманов и се захванахме. Направих два проекта на Христо за кована мед, на Неделчо – някаква птица от дърво и кована мед. Работехме денонощно. Истината е, че всички материали ни бяха осигурени и точно в срок бяхме готови. Освен това, всички млади художници дадохме по една картина да се поставят в стаите.

Първи секретар на Окръжен комитет на партията беше другарят Вълчо Найденов. Той ни каза:“Другари, свършете тази важна задача, след което ни казвате от какво имате нужда и го получавате!“

Рапортувахме за изпълнената задача и другарят Найденов пита:“Кажете, какво искате?!“ Иван Попчев веднага излага проблемите: нямаме галерия да правим изложби. Искаме сграда в центъра на града.

По това време банката освобождаваше сградата на бул. „Георги Димитров“ ( сега„Цар Симеон Велики“) и се мести в новата Външно-търговска банка. Някой от другарите се обади, че била обещана на Проектантска организация…Вълчо Найденов отсече:“Ние ще решим, другари!“

Иван Попчев продължи:“Нямаме ателиета, другарю Найденов!“

И за този въпрос има решение, другари- каза първият секретар. – Елате след два дни да Ви сведем решението!“

Решението беше да ни дадат 20-тина стаички в някакви стари помещения за ателиета и сградата на банката за Художествена галерия. Иван Попчев надигна глас: „Като ни давате тази хубава сграда на банката, дайте ни и Бухчевата къща под нея за творческа база на художниците!“ „Ще помислим!- каза др. Найденов!“

След една -две седмици излезе решение на Окръжния комитет на БКП за отчуждаване на Бухчевата къща, която беше буквално съборетина. На собствениците дадоха три чисто нови апартамента в центъра на града.

Отзовах се до Иван Попчев като дясното му рамо, да видим какво ще правим с къщата. В продължение на четири и половина години, едно по едно, бавно, постепенно започнахме да възстановяваме сградата. На арх. Илчев беше възложено да направи проект за частичен ремонт на покрива, няколко малки реконструкцийки и толкова. Нямаше нищо общо с това, което стана. За щастие Общината беше на наша страна. Зам.кметът по културата Диана Стоилова беше много благосклонна и направи доста неща, като преди всичко ни осигуряваха финансиране.

Бухчевата къща не беше просто реставрация, а реконструкция. Тя беше една полуразрушена жилищна сграда. Собствениците й до небето скачаха от радост, като им дадоха апартаментите. После като я възстановихме, започнаха да си я искат отново и си я взеха.

За проектирането и за допълнителните дейности всички художници работиха безплатно . Това е документирано във фонд „13 века България“. Според мене заслужаваме колективно да получим звание „Почетни граждани на Стара Загора“. Лично аз имам поне 12 000евро вложени като проекти и изпълнение. И не само аз. Всичко е изписано мота-мо. Любомир Цакев направи дарение проект за обзавеждането – столове и маси в базата на художниците. Емил Иванов, заедно с Христо Турлаков направиха макета на Клуба на художниците. Емил направи и сувенир на гилдията ни, който давахме на най- официалните ни гости. Направих макета на цялата сграда – за фасадното оформление, за оцветяването, на целия графичен дизайн – емблеми, лого, покани…Всичко е дарение. Не съм взел една жълта стотинка за положения труд. Дори съм горд от това. И никак не съжалявам. Един ден като си тръгна от този свят ще зная, че нещичко съм оставил на моя град. Както и моите колеги.

10 години Домът на художника беше културният оазис на Стара Загора. То нямаше и друго. Операта беше запалена, театърът в развалини…

И когато всичко беше готово, пак наши колеги, с които сме си пили кафето и ракията, се сдушиха да унищожават направеното, както и Иван Попчев. И ги унищожиха. Наричам ги лицемери и ликвидатори. И същите те, за да си измият гузната си съвест, предложиха Попчето за почетен гражданин на Стара Загора…

Затова крайно много настоявам да се напише истинската история за художниците на Стара Загора като гилдия. Да се знае и хубавото и лошото! Това е мечтата ми и огромното ми желание!

Господин Ковачев, какво си спомняте за изложбения процес през годините назад?

Без преувеличение, целият изложбен процес е създаден от Ателието на младия художник – изложба на рисунката, биеналета, квадриналета, салони, пленери…Симпозиумът по скулптура и пленер „Дружба“ сме създали с Иван Попчев. Христо Танев е първият куратор на симпозиума по скулптура. Големи препятствия и истории бяха. С часове мога да разказвам…Квадриналето е също идея на Попчев. Кандидатства за национална изложба с международно участие на тема „Митове и легенди“ . Съюзът на художниците прие предложението, но местните величия категорично отказаха. Причината беше един „кошмарен“ според тях случай.

По това време Художествената галерия беше в североизточната част на Стария театър, където сега е база на Ансамбъл „Загоре“. Директорът на галерията Карабеберов открива окръжна изложба и без да бъде поканен официално, на събитието идва и Старозагорският митрополит Панкратий. В салона присъстват всички партийни ръководители от градски и окръжен мащаб. Церемонията по откриването води партийният секретар на Окръжния съвет и негов секретар Недялко Пенчев. Като вижда дядо Панкратий – млъква и излиза без да каже дума. След него се изнизват и останалите ръководни другари. Изложбата не се открива. След някой и друг ден пенсионираха Карабеберов. Така отпадна заглавието на квадриналето и наложиха изложба „Младост“. Аранжирахме я в Профсъюзния дом. Правехме бригади, Светлин Русев идва жури. Всъщност това е началото на „Митове и легенди“.

Есенният салон“ създадохме в Дома на художника. До тогава се правеше само една окръжна изложба годишно на старозагорските художници. Пак Иван Попчев предложи вместо изложби, да направим салони. След това ни дойде на акъла, че можем да организираме Пролетен салон, Зимен салон…По примера на пловдивските колеги организирахме и Майски изложби. Тогава канехме най-големите имена – Вежди Рашидов, Христо Нейков…След като ликвидираха Дома на художника – всичко отпадна…

И Вашата мъка е, че няма история на художниците?

Да, и така ще си отиде, ако не се намери някой, който може да разкаже истинската история. Възлагам много надежди на сегашния председател на Дружеството на художниците Милен Алагенски. Той е много организиран и отдаден на каузата млад човек, който направи много неща за последните две-три години. Дано намери начин и сили да се справи и с тази много важна задача.

При толкова много неща, в които сте оставили таланта и сърцето си, защо досега имате само една самостоятелна изложба, г-н Ковачев?

Бях първият старозагорски художник, който откри самостоятелна изложба в София. Проф. Иван Кирков е основният „виновник“ за моето проявление като художник. Историята е много интересна.

През 1985 г. Домът на художника е създаден, всичко работи, гърмят фойерверки, Попчев е на върха на кариерата си и в един момент Тодор Ковачев става неудобен и трябва да ме махнат. Мотивът е, че не съм изявен художник, за което разбира се не зная. Йовчо Йовчев беше председател на Окръжния съвет за култура. Вика ме и ми казва:“Какво искат от тебе колегите ти от Галерията? Защо не се активизираш?“

Междувременно бях натрупал доста работи, но трябваше някой, който разбира, да ми каже честно стават ли за показване или не. По това време проф. Кирков често гостуваше на Стара Загора. Запознахме се с него покрай създаването на Дома на художника. Фактически той беше наш официален консултант. Знаеше много добре моите проекти, които се одобряваха от Държавна комисия и т.н. Помолих го да види работите ми и той се съгласи. Заведох го в ателието и тогава той разбра, че не съм член на СБХ. Не можех да повярвам това, което казваше за мене и високата оценка, която ми даде. Но най-важното е, че ми даде кураж. Трябваше да се докажа, че съм художник, като направя самостоятелна изложба. Успях да пробия чрез Течи – Стоян Стоянов. Изложбата вдигнах във фоайето на Театър „София“. Това стана през месец март на 1986 г. Откри я изкуствоведката Бисера Йосифова. От Стара Загора дойде Калин Катранов, който беше шеф на градската култура. Почнаха да ми купуват работите. Станах художник на годината, който се е показал в столицата, включително и по телевизията. Това беше чрезвичайно за нашия провинциален манталитет.

Същите работи с допълнения изложих и в Дома на художника. Проф. Иван Кирков откри изложбата ми. От тогава 40 години, въпреки, че не съм правил никакви изложби, не съм чул някой да се произнесе:“Ти, Тодоре, не си никакъв художник!“ С една единствена изложба съм само. Викат ме по журита, уважават ме…Едва през последните няколко години започнах да участвам в общите салони.

И сега, на 1 август 2022 г., ще откриете Вашата втора самостоятелна изложба. Какво ще видим на нея?

Показвам 42 цветни рисунки 35/50 създадени през последните три години. Изложбата е посветена на моята прекрасна внучка Елизабета Клементе. Живее в Италия, но говори перфектно български език.

Моето „завръщане“ в изкуството стана след 15-годишното ми забиване като учител. От Дома на художника ме съкратиха и унищожиха…Захвърлих всичко хартия, платна, рамки, инвентар, рисувателни пособия …Запазих едно куфарче с четки, няколко комплекта акварелни моливи и няколко бурканчета – темпера. Изпаднах не в дупка, а в трап. Усамотих в едно кафене с Таньо Клисуров, Йордан Стоев и Георги Дюлгеров…

Преди пет – шест години, когато се роди внучката ми, дъщеря ми ми изпращаше снимки. Жена ми започна да ме врънка да нарисувам портрет на Елизабет. Освен че не рисувах много години, никога не бях правил портрети. И тогава нещо ми прищрака. С останалите боички започнах да рисувам портрета на детето от снимка. Цяло лято продължих да рисувам само нейни портрети. Станаха над 10. Когато си дойдоха – харесаха половината и ги отнесоха в Италия…Това ме окуражи. Започнах да правя портрети на сестра си, на племенницата си, на дъщеря й, на приятели, на сина ми…

С покойния Злати Златев споделям портрета на сина ми, и той ми рече:“Докога ще страниш? След един месец е есенният салон..!“ Придобих самочувствие и реших да участвам редовно в салоните с рисунки. Това ще се види в изложбата – природа, интерпретация на класиката, свободна тематика, това, което е вълнувало душата ми. Моят кумир като студент беше Пикасо и продължава да бъде. Той е родоначалникът на всички експресивни течения. В основата на всеки жанр изобразително изкуство е рисунката.

Господин Ковачев, как се чувстване на 80 години?

С още малко заряд, като недоизтощена батерия. Смятам, че още мога да държа моливите, но само Господ може да каже колко време ще ми даде. Макар, че някой мисли, че е много лесно да държиш молив в ръка, той не тежи много, но ако решиш да правиш художествено произведение – не е лесно. За да изразиш себе си първо трябва да улучиш себе си. Рисуването е нещо като ЕКГ-апаратура, разкриваш душата си. По рисунката познаваш човека какво представлява .

Какво не успяхте да направите през досегашния си живот?

Живописна изложба с маслени бои. Бях на 40 години, когато получих много силна алергия от терпентина. Започнаха мъчителни кризи и захвърлих тази техника. А чувствах в себе си желание и възможности.

Мисля, че моята сила е в създаването на лога. Това ми е като хоби. Да правя истински лога. Последното ще направя дарение на изложбената зала „Лубор Байер“. На Дома на художника лого съм правил, на читалище „Родина“, на Духовия оркестър, на Фондацията на възстановяване на операта, на хотел „Верея“ – спечелих конкурс, на хотел „Железник“ и т.н.

Като какъв човек се самоопределяте?

Умерен песимист. Доста затворен човек съм. Не обичам да се афиширам. Дразня се от тшеславните хора, които ламтят за показност, звания и титли.

Какво не можете да простите?

Предателството на каузи!

Какво е желанието Ви за следващите 10 години?

Искам да се намери човек, който да напише историята на Групата на старозагорските художници. Тогава ще бъда щастлив и доволен.

Росица Ранчева