ПАМЕТТА ЗА СТАРОЗАГОРСКИЯ БОЙ ОТ 31 ЮЛИ 1877 Г. – ИСТОРИЧЕСКИ РЕТРОСПЕКЦИИ

Д-р Ваня ДОНЕВА

Руско-турската война от 1877 – 78 г. е една от най-обсъжданите теми в новата ни история. Податлива на партийни пристрастия и политически нюанси, оценката се влияе от конюнктурата и следва принципа на махалото – от възхвала на освободителната мисия на “братския руски народ” (дядо Иван) до пълното отрицание на резултатите от войната, поради превръщането на България в жертва на руските имперски интереси на Балканите. Независимо от условностите в тълкуването на нейния характер и значение, тя става повратен момент в историческото развитие на град Стара Загора и оставя дълбоки следи в паметта на неговите жители.

На 31 юли 1877 г. на бойното поле, в сблъсъка между армиите на ген. Гурко и Сюлейман паша, хазартно се залага живота на заарските граждани. Героизмът на руските воини и българските опълченци, защитници на Самарското знаме, което получава в това сражение бойното си кръщение, самоотвержеността на командира на Трета опълченска дружина подполковник Павел Петрович Калитин и хилядите жертви, военни и цивилни, стават изкупление за очакваната свобода.

Вцепеняващият ужас е описан от поручик Ст. Кисов, участник в боя за Стара Загора и свидетел на разгрома на града: “Грозна и печална картина! Хубавият, потънал в разкошна зеленина град, се изгуби в страшното пожарище… Тази картина беше още по-грозна и по-печална от оная, която оставихме там – на бойното поле… Улиците биле покрити с мъртви тела и ранени. Мнозина от жителите, които се криели по таваните на къщята и зимниците, станали жертва на пламъците. Другите биле избити от турците, като предварително, жените и девойките са биле подлагани на поругания… Тук в Стара Загора са станали жертва на пламъците и на турските зверства до 10 хиляди невинни българи…”

Настоящото изложение е опит за кратка ретроспекция на успоредното изграждане (локално и национално) на разказа и оценката за Старозагорската битка, в която се преплитат две основни нишки – гордост от проявения героизъм и тъга от жестоката трагедия. Интересни са първите прояви, свързани с датата 31 юли 1877 г. в хронологическите граници от Освобождението до Съединението и началното приобщаване на събитието в колективната национална памет. Важни са действията на старозагорските власти, насочени към преодоляването на последиците от войната, локалното „осмисляне” на Старозагорския бой и вграждането на събитието в националната памет чрез първите държавни отличия, въведени от княз Александър I Български.

Първитe опити за включване на битката за Стара Загора от 19/31 юли 1877 г. в националния пантеон, са свързани с Княжество България. Орденът „За храброст” и медалът „За Освобождението 1877 – 1878 г.” принадлежат към категорията „държавни награди“/„държавни отличия“, учредени въпреки ограниченията на Търновската конституция. Те са безспорна оценка за значението на боя в хода Руско-турската война (1877 – 1878) и признание за проявената смелост от българските опълченци.

Орденът „За храброст” е най-старият и най-популярен български отличителен знак. Създаден е на 1 януари 1880, съобразно чл. 59, според който на „княза се предоставя да отреди един знак за действително отличие във време на война и само за военни лица”. По повод третата годишнина от кръвопролитните боеве при Стара Загора на 19/31 юли 1880 г. знамето на Трета опълченска дружина – Самарското – е удостоено с орден „За храброст“, I степен, който е вграден по-късно в пиката и се съхранява в Националния военно-исторически музей, София. Това е единственото българско бойно знаме, удостоено с този орден.

След награждаването му с орден „За храброст” към знамето са прикрепени още две ленти. Те са сребристосиви и имат размери 88 х 10 см. На тях със сърма са бродирани текстовете: ЕСКИ ЗАГРА (на едната лента) и 19 ЮЛIИ 1877 (на другата). Двете ленти обясняват, че високото българско държавно отличие е дадено на Самарското знаме в памет на самоотвержената битка, която българските опълченци водят под него при Стара Загора на отбелязаната дата.

Първият медал „За Освобождението 1877-1878 г.” е учреден в Княжество България на 19/31 юли юли 1880 г. в деня на третата годишнина от боя за Ески Загра. По същото време обаче градът, носещ вече името Стара Загора, е център на префектура в границите на Източна Румелия. В заповедта на Военното ведомство №129 от юли 1880 г. се казва „учредихме един медал за вспоминание на всички ония, без различие, които воюваха при Ески-Загра, както и при следващите достопамятни сражения, Шипка и Шейново“. Върху аверса(лицева страна) е изобразен вензелът на учредителя – първият монарх на Третата българска държава /Княжество България/– Александър Батенберг. Наоколо с релефни букви са изписани имената на селищата Ески Загра, Шипка, Шейново, където опълченците водят най-ожесточени сражения и датата на учредяването на медала – 19 юлiй 1880. На реверса(обратна страна) с релефни букви е изписано: “НА ОПЪЛЧЕНЦИТЕ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО 1877 – 1878“. Медалът е с кръгла форма и диаметър 32 мм. Изработен е от светлобронзова сплав и се носи на червена лента с две бели ивици. С него са наградени опълченците, които участват в боевете при Ески Загра /дн.Стара Загора/, Шипка и Шейново. Така първият български възпоменателен знак става израз на идеята за национално единство. Увековечени са имената на Ески Загра, Шипка, Шейново – все места, на които Опълчението получава своята бойна закалка в героични сражения. Там воюват доброволци от различни български градове и села, а част от тях оставят костите си в кръвопролитните битки. Признателността към подвига им надхвърля изкуственото разделение на българите, наложено по силата на Берлинския договор.

В първите години след Освобождението Стара Загора е в руини, а животът в града е свързан с борба за физическо оцеляване на населението и осигуряване на прехраната. „Завърналите се от бягство в началото на 1878 г. старозагорци, с твърде малко изключения, бяха истински бежанци в родния си град. Те се нуждаеха и от храна, и от облекло, и от покъщнина, и от собствена стряха… Помощите, които се правеха от областното управление, не бяха достатъчни да подновят опустошените стопанства. … А къщата бе една първа необходимост, защото трябваше да си осигури човек подслона.”

Сведения за жертвите от града само няколко месеца след събитията събира дякон Викенти[й] от Арабовския манастир, който посещава Стара Загора през пролетта на 1878 г.

Стремежът към преодоляването на разрухата отприщва съзидателното начало у старозагорци. Усилията и енергията са насочени към възстановяването на града по нов регулационен план, изработен от чешкия техник Либор Байер. На 23 септември (5 октомври н. ст.) 1879 г. Алеко Богориди – генерал-губернатор на Източна Румелия, в присъствието на Търновския митрополит Климент, на областния управител Нестор Марков, на кмета на Стара Загора Стефан Салабашев, на служебни лица и много граждани, полага основния камък за възстановяване на града. Мястото е в центъра, на площада, наречен по-късно „Богориди”, сред неразчистените още разрушения. За бъдещите поколения е оставено послание, изписано върху медна плоча. В текста се споменават трагичните събития от войната. „Възстановителите” имат ясното съзнание, че поставят началото на нов етап в старозагорската история.

Въпреки трудностите, произтичащи от разорението на града, местната власт полага грижи за вдовиците, които са най-пострадалите от войната. Градският съвет сключва заем от 100 000 гроша и с отпуснатите средства се строят общежития за 633 овдовели жени и 1154 деца. Почитта към българите, участващи в Руско-турската война, придобива реални измерения в решенията на местната власт. На всеки опълченец, живеещ в Стара Загора, е подарен парцел от 660 кв. м., върху който той има право да си построи къща.

Значимо събитие от източнорумелийския период е откриването на първия военен паметник в региона. Между селата Дълбоки и Калитиново, на Шакова могила, е издигнат възпоменателен знак, който увековечава подвига на загиналите руси и българи в боевете за Стара Загора и село Джуранлий (днес Калитиново), само четири години след драматичните събитията. Монументът е построен по типовия проект на архитект Вокар с руски средства и представлява гранитна четиристранна пресечена пирамида завършваща с кръст. Тържественото освещаване на паметника е описано в спомените на Атанас Илиев, който е участник в събитието: „На 26 юлий 1881 г. стана голямото тържество по освещение на Джуранлийския паметник, въздигнат за спомен на падналите герои през 1877 г. в гората, наречена Джуранлийска. Собствено този паметник от мрамор се намира на една могила на дясно от шосето Стара Загора – Нова Загора, срещу село Дълбоки. Тържеството трябваше да стане на 19 юлий, ала поради закъсняване на руския генерален консул, отложи се за този ден. Голямо множество народ, особено селяни от околията бяха събрани около паметника. Ние с префекта Марков, свещениците, офицерите от дружината (не в парадна униформа и без войниците), Димитър Наумов и други граждани, присъствувахме. Не след много време се даде знак, че гостите идат. И наистина, Кребел, руски генерален консул, придружен от полковник Ек и секретаря си Игелстром пристигнаха след малко. Посрещането стана много сърдечно. Гостите бяха акламувани. След кратко време свещениците започнаха панихидата. На свършване Д. Наумов, възкачен на горното стъпало на пиедестала, започна своята реч. Той като съвременник на събитията от 1877 г. твърде живо и трогателно описа картината на боя при с.Джуранлий (сега Калитиново). Речта на Наумов разплака събраните, мнозина от които си спомняха и жертвите на близки тям, които бяха дадени в града и околията. След свършване на речта, генералният консул благодари за добрия прием и за чувствата от признателност, изказани към него, като представител на Русия. Той предаде на префекта паметника с тези думи: – Нека този паметник да бъде свидетел между нас русите и вас българите за вечната наша взаимна любов и преданост.

Префектът благодари и обеща да го пази като скъпоценен спомен за падналите руски герои по освобождението на България. Гръмко „ура” от хиляди гърла огласи околността. След това гостите с народа се върнаха в близката дъбрава до селото Джуранлий, дето под дебелите сенки бе сложена закуска” ^.

Руският паметник, както местните започват да нарича монумента, полага началото на традицията в Стара Загора на съграждане на възпоменателни паметници в чест на значими исторически събития. Той се вписва с основание в историческата памет на града.

Събитията от 19/31 юли юли 1877 г. са включени в обзорната статия „Исторически бележки за града Стара Загора” от 1882 г. публикувана в Статистическия календар на Старозагорския департамент с. г. В контекста на общата история на града, няколко реда разказват за преживяната трагедия през знойните летни дни на 1877 г., ужаса от огнения ад и безчинствата на армията на Сюлейман паша. „За зла чест обаче на 19 юли, същата година малобройният летучий отряд на генерал Гурко се принуди да отстъпи на многобройната Сюлейман пашова войска. Онези от жителите, които не можеха да избегнат на брой до 8000 души от града и околията бяха немилостиво избити от дивата тълпа на Сюлейман паша; мъжки деца до 7 години и по малки дори бяха изсечени; момите и жените след като са претърпели безбройни мъки и безчестия са били отведени голи, боси и гладни, като военни пленници, в Одрин и Пловдив. Градът е бил предаден на огън и пламък, всичките християнски черкви изгорени и съборени, с изключение черквата св. Димитрий, която ако и да е била изгорена отвътре, обаче не е могла да се събори. И в XIX век, във векът на цивилизацията, хуманитета и прогреса, града Стара Загора и неговите жители претърпяха едно опустошение, което само едните варварски хуни и вандали са били способни да направят. На 1 януари 1878 г., след честитото преминаване [на] Шипченския проход (на връх на Коледа 1877 г.), града Стара-Загора биде втори път завзет от руските войски.”

1884 г. е основополагаща за изграждането на локалната памет за Старозагорския бой, в която се вплитат нишките на героичното възраждане. Това е свързано с ритуала по препогребване на костите на старозагорските въстаници, обесени в Одрин. На 19/31 юли с.г. техните тленни останки са положени в общата гробница на загиналите в защита на града опълченци. Инициативата е организирана от Опълченското дружество. Тържествената церемония започва с парастас за обесените в църквата „Света Богородица”, минава през мястото, където е бил военният лагер на опълченците, а в по-късно е издигната триумфална арка с надпис:”Тук пръв път Българското юначно сърце се опълчи срещу петвековний си тиранин”. В гроба на опълченците са поставени костите на обесените през 1876 г., а мястото е оградено от четири арки със следните надписи: „Народни светила, животът и смъртта ви ще увековечат вашата памят”, „Успокоихте се юнаци за слава на цял български народ”; „Само като вас дейци потомството вечно ще кити с венци” и „Геройски срещу многобройните пълчища се борихте и доказахте, че България живее и е достойна за свобода”. Свещеникът Иван Нейчев и майор Петко Стоянов, командир на военната дружина, държат речи. На събитието присъстват много граждани и жители на околните села. Информация за тържествената церемония е поместена на страниците на вестник „Марица”, а дописникът заключава, че населението, „което досега се обявяваше в апатия и не зачиташе памятта на народните труженици… този път показа, че то празнува подобни дни не модно, а с истинско съзнание и гореща любов”.

Така се поставя началото на трайно установената традиция в локалната памет за сливане на почитта към загиналите революционери с честването на Старозагорския бой. В Статистическия алманах на Старозагорския департамент за 1884 г. е включена таблица с данни за избитите мъже жени и деца в последната война (за града и околиите в границите на префектурата). Броят на загиналите българи в Старозагорска околия е 4640 души. През същата година в Пловдив е отпечатана книгата на старозагорския учител Г. П. Русески със заглавие „Исторически бележки от войната на 1877 г.”, в която се разказва за радостта на освобождението на Стара Загора.

“В неделя на 17-й юли клепалото тракна много рано, и аз трябваше да стана да се облича, за да ида на черква… Службата беше тоя път малко по продължителна….. се изправи Г-н Славейков на Владишкия трон и подкачи една проповед отправена към християните българи на града, пълна с поучителни и наставителни примери за отнасянето и обичането на ближний, която най-много клонеше към туй, че нас днес русите като ни освобождават, трябва да се покажем достойни за туй освобождение, дето да се пазим да неправим вреда на ближните си, а най-много на турците, … та с пример и поведението си, да се покажем достойни за управлението на тая страна от нас самите българи, винаги като гледаме да избягваме компрометиранието ни пред Европа… Най-после заключи, че на турците да се пази честта, имота и живота, както и те на нас са правили туй… Него ден, като Неделя нямаше друго освен радост, която се придружаваше с постоянното клепание на клепалата от 4-тях черкви на града, като изнесох и свещените знамена за посрещане на още руска и българска войска очаквана…”

Настоящото изложение е опит да бъдат „уловени” първите реакции към трагичната историята на града дата и нейното начално включването в пантеона на паметта на локално и национално ниво до 1885 г.

Безспорен факт е, че събитията от 19/31 юли 1877 г. слагат тежък отпечатък върху демографския, културния и икономически облик на града и зарастването на тази отворена от зверствата и пожарите рана отнема много от времето и енергията на нашите предци – „строителите на днешна Стара Загора”.

Датата влиза устойчиво в местния и в националния календар веднага след Освобождението. Издигат се възпоменателни знаци за събитието. Паметта за Старозагорския бой е жива и по времето на социализма, като тогава се поставя акцент върху героизма във военните действия и признателността към освободителите, а трагедията на жертвите остава на заден план.

Въпреки политическата употреба и някои крайно манипулативни оценки за датата 19/31 юли 1877 г. през годините и днес тя остава важна в локалната и вградена в националната ни памет.