На 27 юли 2022 г. след тежко боледуване почина д-р Богдана Димитрова. Поклонението ще бъде на 29 юли 2022 г. / петък/ от 11:00 ч. в катедралния храм „Свети Николай“.

Д-р Богдана Димитрова е родена на 14 май 1939 г. в Стара Загора. Средно образование завършва в Трето средно училище в родния си град, а висше – в Медицинска академия, София през 1964г. По разпределение професионалната й кариера започва в Нова Загора в сферата на детското и училищното здравеопазване. От 1965 г. се завръща в Стара Загора, където до 1972 г. е главен специалист по лечебно-профилактична дейност в Старозагорски окръг. От 1979 г. до 1994 г. е зам.главен лекар на Първостепенна окръжна болница и ръководи Първа консултативна поликлиника. Ръководител е на екипа по създаване на Университетската болница и неин заместник директор (1994-2000 г.) Председател е на Общински съвет Стара Загора от 1995 до 1999 г. Учредител и дългогодишен председател е на Фондация „Пламък“. Човек е с активна гражданска позиция, с подчертано отношение към литературата, изкуството и културата.

На 14 май 2019 г., навръх 80-годишнината си д-р Богдана Димитрова даде интервю за читателите на Dolap.bg. Нека си припомним още веднъж за големия човек, общественик, специалист, приятел, родител, старозагорка, влюбена до последния си миг в родния град.

И нека има светлина по пътя й към небесното царство на добротата и справедливостта, които тя отстояваше през целия си живот!

Бог да я прости!

Д-р БОГДАНА ДИМИТРОВА:”НЕКА ДА БЪРЗАМЕ ДА ПРАВИМ ДОБРО..!“

Доктор Димитрова, изглеждате прекрасно, а как се чувствате вече на 80 години?

Не се чувствам на 80. Не се учудвам на факта, но не знам как трябва да се чувствам. Запомнила съм честването на Леда Милева в Стария театър, по повод нейната 80- годишнина. Ходих и на тържеството в НДК за нейната 90 -годишнина. Произнесе впечатляващо слово без да чете, без да поглежда…Дай Боже всекиму. Имах големия шанс да общувам с нея.

Помня моята баба, която почина на 96 години. Беше при леля ми в София и я водех често на кино. Беше начетена жена. Т.е. животът продължава.

Значи и Вие сте от корен на дълголетници? Разкажете за Вашето семейство.

Баща ми е убит в Сърбия през 1944 г. по време на Втората световна война. Той е от Мъглиж. Баба ми е имала пет деца и баща ми е бил изтърсакът.

Баба ми Пенка, на която всички внуци казвахме мама Пенка, беше много религиозна жена. И възпитаваше и у нас чувство на уважение към религията. Всеки ден отваряше Библията и започваше да чете. Спазваше всички християнски традиции, което се приемаше добре в семейството. Когато възрастта й напредна, тя подари някои от най-ценните си неща на мене и на братовчедките ми. От нея имам една хубава икона. Кандилото с Иисус Христос подари на моя братовчедка, Евангелие на друга…Ние сме я уважавали много за това й религиозно възпитание.

Майка ми е унгарка. На 13-14 години е останала пълен сирак. Възпитана е в католическия пансион в Клуж, Трансилвания, който сега е в румънска територия. Когато завършва гимназия с икономически профил, идва при леля си, която е била женена за българина Атанас Георгиев, който е живял в Стара Загора. Историята е много дълга и много интересна, но може да бъде тема за друг разговор.

Та в Стара Загора майка ми и баща ми се срещат и се женят.

В Софийски университет баща ми е следвал право, но е бил и активист на БОНСС, за което е изключен. След това завършва икономическа специалност в Свободния университет. Започва работа в Елхово и Болярово, но заминава на фронта, от където не се завръща.

Питала съм майка, защо след гибелта на баща ми не се е върнала в Унгария. Помня отговора й едно към едно:“Баща ти беше великолепен човек и аз исках да останеш българка“.

Баба, като всяка майка, живееше с мисълта, че рано или късно баща ми ще се появи от някъде, че не е убит . Водеше се безследно изчезнал дълги години. Това не беше комплимент. Аз получавах пенсия като дете на загинал на войната.

Вие имате ли усещането за унгарска кръв?

Имам. Дори си мисля, че с нещо подражавам на майка си. Беше добре образована жена. Знаеше наизуст цялата поезия на Шандор Петьофи и декламираше стихотворенията с голямо въодушевление. Винаги съм се интересувала от Унгария. Няма да скрия, че съм привърженичка на Виктор Орбан. Имам унгарски родственици в Америка, с които поддържам контакти.

Всъщност Вие сте имали трудно детство, след като на 5 години оставате сирак. Помните ли с нещо баща си?

Така е. Имам само един спомен от негово връщане от фронта за малко. Благодарение на икономическото си образование, майка ми си намери работа в отдел „Пенсии“, където се пенсионира. Баба ми и дядо ми са ни помагали.

Но в махалата, в която израснах, имах много приятели и съученици. Играехме на топка, на въже, на дама, на пиян баща, на криеница. Често играехме на мнения. Един от играчите стои настрани, а другите изказват между себе си мнение за него и той си избира някой от мненията. Обикновено избира неприятно за него определение. Спомням си такава игра. Живеехме на „Св. Патриарх Евтимий“ и цялата махала „Господин Михайловски“ беше наше царство. Учила съм в „Пипинерата“- сега училище „Кирил Христов“. На 6-7 години имах две сукманчета – подарък от леля ми – едното със сини чертички, другото с червени. Мислех, че с тези дрешки съм много хубава. Веднъж, при такава игра, едно момиченце се произнесе, че много ми е било селско сукманчето. Това жестоко ме оскърби. И ето повече от 70 години го помня…

От дете, та и до сега, имам развито чувство на честолюбие, на ранимост от несправедливости. Дори съм написала един текст „Отказът като морална позиция“. Имам много откази, за които ако разкажа на някой, който не ме познава, ще си помисли, както ме нарече и един колега – будала. Това съвпада с всички мои оценки за мене във времето.

Когато бях в 6-7 клас, излизахме от северния вход на Халите. Там ни спря един мъж, който каза на майка: „Другарко Богданова, искаме да Ви посетим и да предложим Стефан Богданов, т.е. баща ми, за активен борец против фашизма и капитализма“. Майка му отвърна:“Не идвайте! Ако Стефан беше жив, никога нямаше да се съгласи“. Това вероятно е изиграло голяма роля, защото когато бях в 11 клас, ни събраха и съобщиха, че председател на Ученическия съвет трябва да стане Богдана. Тъй като предварително бях решила да откажа, търсех мотив за това. Започнах да обяснявам, че ни предстоят матури, трябва да се готвим и т.н. А аз не исках да стана, защото разбрах за некоректно отношение към нашето Трето средно училище, на което директор беше прекрасният Георги Попов, Бог да го прости.На моята приятелка Пенка Огнянова, майка й беше партиен секретар на Четвърто. От нея съм чула с ушите си, че нашето училище, колкото и да се старае, никога няма да пробие, защото директорът Попов не е член на БКП. Освен това бях разочарована от някои месни лидери на Комсомола. Успях да ги убедя и им предложих Мария Губеркова. Това беше първият ми отказ, в който удържах морална победа.

Друг отказ е, когато ме поканиха да стана член на БКП. Бях студентка в четвърти курс. Повикаха ме във Вузовския комитет на Комсомола. Секретарят ми каза, че предстои конгрес на БКП и трябва да се определят млади надеждни бъдещи членове на партията. Бях безкрайно изненадана, не защото съм била противник на БКП, а като неспасяем идеалист възроптах, че не съм допринесла още нищо за обществото. След този разговор се връщам в групата и един Петко от Плевен ме разпитва, защо са ме викали. Когато му казах, той ме нарече отново будала…“Ти знаеш, че хората се натискат да станат членове на БКП, на нея й предложили, а тя се отказала…“След години, този мой отказ ми беше припомнен и ми създаде проблеми, които преодолях с подкрепата на д-р Донка Сербезова.

Приблизително подобен инцидент имах много по-късно и в Окръжен комитет на партията Стара Загора, където отказах друга предложена ми длъжност, което ми струваше много неприятности, но това е мое верую.

И последно нещо по тази тема. Работех в Окръжния съвет и отговарях за комплекса „Марица Изток“, когато се откриваше ТЕЦ 3. Там правехме много хубава здравна служба. Всеки ден ходех до Марица Изток – сутрин рано, след това надвечер се връщах в съвета, за да видя какви задачи имам за следващия ден. Чувам в съседната стая, че машинописката още работи. Доближавам се до нея, а тя закрива с ръка написаното:“Пиша предложението за ордените и медалите, послучай Деня на здравния работник, но засега това е тайна“. Гледам, моето име написано най-отгоре и срещу него – „Народен орден на труда“-златен. Забраних на машинописката да продължи да пише и тръгнах да търся партийния секретар, за да се отмени разпореждането. Мисля си, какво ще кажат колегите за мене? Аз да не работя за ордени и медали! Вечерта намерих д-р Василев, зам.партиен секретар, който ми сподели, че от него нищо не зависи. „Само ти напомням какво ще ти се случи утре, като отидеш в комитета и кажеш на Йордан Демирев, че те са те одобрили, пък ти не искаш“, напомни ми д-р Василев. Прибирайки се към дома, минах край храм „Св.Николай“. Има някога неща, които дали ти се дават от Господ, не зная, но ми дойде на ума, за колегата, на чието място ме бяха взели да работя в Окръжния съвет по работническо здравеопазване, е тежко болен в хирургията. На другия ден отидох в Окръжния комитет. Благодарих за доверието, но казах, че болният колега трябва да получи това високо държавно отличие. Написах характеристиката му бързо, включиха го вместо мене в списъка и когато пристигна решението , посетих го в болницата, за да му съобщя новината и да му честитя. Толкова беше щастлив! Няколко дни след това почина. Помня, че на погребението му, носеха ордена…

Вие завършихте Трето средно училище със Златен медал, т.е. с пълно отличие през всичките учебни години. Поне петици не сте ли получавали?

Никакви петици. Имахме задължителна матура по български език и математика. От директора на училището Георги Попов зная, че моята работа по Български език и литература е проверявана от проф. Симеон Русакиев, който е дал много висока оценка, което е изиграло роля за медала. Те бяха всичко 4 за Стара Загора, за Сливен и Ямбол.

Моите интереси бяха към литературата, физиката и спорта. Много обичах спорта. Бягах на къси разстояния- 100 и 200 м. и играех волейбол. Но три приятелки -съученички решихме, че можем да бъдем полезни на обществото, ако завършим медицина.

Какъв Ви е професионалният маршрут?

След като завърших висшето си образование бях разпределена в Нова Загора. След това се върнах в Стара Загора. Работих в системата на детското и училищното здравеопазване. Защитих „Социална медицина и здравен мениджмънт“. Бях в системата на управление на здравеопазването, което съвсем не е административна, а много сериозна медицинска дисциплина, която дава много широк кръгозор и големи възможности за развитие на здравеопазването. Всъщност, моят съществен принос към общността е създаването на Университетската болница през 1994-1995 г. Ръководех екипът по създаването на болницата.

Специалността ми по социална медицина и здравен мениджмънт ме свърза завинаги с развитието на двете болници – „Проф.д-р Стоян Киркович“ и Университетска болница (УБ). Под мое ръководство тогава се осъществиха редица инициативи за първи път: Първата семейна здравна служба в квартал „Железник“ бе идея на Окръжна болница и реализирана по мой проект и под мое ръководство, далече преди старта на здравната реформа за доболничната помощ. Министерство на здравеопазването направи филм за нашите служби чрез който се популяризираше фигурата на общопрактикуващия лекар в страната.

Разбира се моето голямо и любимо дете, с което винаги съм се гордяла е Университетската болница, на която посветих 6 години от кариерата си.

Трудно понасям сливането на двете болници. Успокоява ме фактът, че директорът на обединената вече УМБАЛ „Проф. Д-р Киркович“ проф. Йовчо Йовчев има визия за бъдещето и вярвам, че с екипа си ще възвърне при новите условия авторитета й.

В РЗИ имах отговорната задача да разработя и реализирам модела на скрининг за белодробна патология на децата и подрастващите от 0 до 18 г. в Старозагорска област. Резултатите от скрининга доведоха до приемане от Министерски съвет на Програма за опазване здравето на населението от замърсяването на околната среда в района на Стара Загора, чиято реализация започна през 2009 г.

Има случаи, когато трябва светкавично да реагираш и да вземеш случая в свои ръце. Когато през 1997 г. в медиите се появи съобщение за намерението на министър председателя Иван Костов да закрие Медицинския факултет по определен повод, в качеството си на председател на Общинския съвет, за няколко дни свиках извънредна сесия на Общинския съвет. На нея беше приета подготвената от мене Протестна декларация до председателя на Народното събрание Йордан Соколов и до г-н Костов. Успях да поканя в Стара Загора вицепрезидента на държавата Тодор Кавалджиев и министъра на здравеопазването Петър Бояджиев, за да открием с тяхно участие новата университетска поликлиника, каквато по думите им не бяха виждали в страната. Защитата на Медицинския факултет в тяхно лице беше обезпечена , което и стана.

Доктор Димитрова, Вие бяхте един мандат успешен председател на Общински съвет Стара Загора, при кметуването на проф. Цанко Яблански. Какви важни събития се случиха през тези години 1995-1999?

Връщайки се назад в годините и разглеждайки пресата, която отразява дейността на местната влас констатирам, че съм успяла да обединя общинските съветници в интерес на гражданите на Стара Загора, което считам за свое лично постижение. Към него прибавям и успешното взаимодействие и активна подкрепа на кмета проф. Яблански, което беше много важно за постигане на конкретни резултати за Община Стара Загора в един труден политически и икономически период.

В Общинския съвет има много рутинна работа, но има и емблематични проблеми за Стара Загора, които изискват идеи, решителност и последователност. Някои от тях превърнах в лична кауза, особено в областта на културата. Значението им за културния живот на Стара Загора ми дава основание да се чувствам удовлетворена за вложените лични усилия и да се гордея с резултатите. Това е запазването на Драматичен театър „Гео Милев“ в класическия му вид. Министерство на културата настояваше да го „реформира“ като открита сцена. Въведох системен контрол на ремонта на сградата на театъра, като точка първа от дневния ред на всяка сесия, организирах инициативи от различен характер за събиране на средства за ремонта на опожарената сграда на операта, редовно отделяхме малки суми от приватизацията с решение на Общинския съвет за строителството на сградата на Регионалния исторически музей с разчет за завършването му през 2007 г. за юбилея му. За Художествената галерия, освен идеята, с която отидох при директора й проф. Марин Добрев, след като сградата стана общинска собственост, трябваше да се преборя и с противниците, които не бяха малко. Получавах широка обществена подкрепа за галерията от художниците и архитектите, които включих в реализацията на проекта. Откриването на Художествената галерия в сградата на Халите стана при кмета д-р Евгений Желев.

Една добра идея става лично постижение, ако я доведеш докрай. За мене това беше наименуването на алеята край Митрополията на името на дядо Панкратий, наименуването на парк „Тракия“, парк „Йордан Капсамунов“, площад „Македония“, които от 1998 г. и до сега имат своето гражданско признание.

Кои бяха приоритетите в живота Ви?

За съжаление винаги съм слагала работата си на първо място. След нея семейството и децата ми. Заради работата си съм лишила и себе си и семейството си от много неща, които са много по-ценни. Работих по 14 часа без почивен ден след като ме определиха да ръководя екипа за създаване на Университетска болница…

На какво Ви научиха изминалите години?

Убедих се колко бързо минават годините и ако не осъзнаеш това своевременно,за много от нещата,които си решил да направиш,за идеите ,които си искал да реализираш,няма да стигне времето. Затова трябва да живееш бързо и интензивно. В този забързан ритъм важно е не само да устоиш,но и да възтържествуваш. И да не влизаш в противоречие със себе си. Ако  не сега-кога?Ако не аз-кой?

Как съхранявате изискан външен вид винаги и всякога през годините?

Мисля,че съм абсолютно ординерна. Може би за някои неща има значение наследствеността.

Мое лично разбиране е,че добрият външен вид е израз на уважение към хората,с които общуваш в работата, в къщи, на улицата,просто не си безразличен към това ,което те заобикаля. И още нещо,което смятам за съществено: Външният вид отразява редица вътрешни качества като характер,умението да бъдеш верен на себе си и последователен в делата си.

Доктор Димитрова, с кои интересни личности Ви срещна животът?

По силата на професионални и обществени задължения съм имала шанса да се запозная със забележителни личности,което е обогатявало познанията ми за света и не само това.

Дълги години работих на обществени начала за Международна фондация“Гео Милев“,чийто почетен председател г-жа Леда Милева будеше в мен преклонение пред таланта и всеотдайността на тази забележителна жена. Благодарение на фондацията се запознах с поетите Валери Петров,Георги Константинов,Никола Инджов,Иван Гранитски,които често гостуваха в Стара Загора. Интересно общуване съм имала с проф.Андрей Пантев ,с журналиста Стефан Продев,с обичната Нешка Робева, с народни представители от Старозагорски избирателен район, допринесли за създаването и развитието на Тракийски университет-проф. Александър Лилов, проф.Захари Райков, проф.Иван Зънзов, проф.Иван Божков.

На специално място слагам Митрополит Панкратий-много са съвместните ни инициативи. Много от значимите личности,с които съм се срещала имат конкретен принос за развитие на Университетска болница и здравеопазването на Стара Загора,проявявайки разбиране към поставените от мен проблеми в качеството ми на председател на Общинския съвет и зам.директор на Университетска болница.Това са академик Петя Василева, проф.Радка Аргирова, д-р Дарина Кръстинова. Не мога да пропусна здравни ръководители като д-р Никола Цветков, проф.Росен Иванов, проф.Христо Чучков, д-р Никола Ненов и всички завеждащи отделения на Първостепенната окръжна болница,благодарение на които се създаде  Медицинския факултет. След това стартира Университетската болница. Първите болни бяха приети на 09.01.1995г. Университетска болница е моята гордост. Искам да вярвам,че УМБАЛ „Проф.д-р Стоян Киркович“ ще възвърне,при новите условия,авторитета си , изграждан от забележителни медици вече 135 години.

Какво искате да завещаете на внуците си?

Една мисъл на Луций Сенека: Si sapis , sis apis:Ако си умен,бъди трудолюбив като пчела.

За какво е молитвата Ви?

Молитвата ми винаги е била за мир, да бъдат здрави и успешни децата и внуците ми и изобщо семейството и приятелите .От две години се моля на Всевишния за моя прекрасен син, проф.д-р Борислав Димитров,който си отиде безвреме и внезапно от този свят. Моля се да го подкрепя в неговия безкраен път из просторите на божественото мироздание.

Какво е Стара Загора за Вас?

Роден град на детството и на юношеството ми , град на първата любов и на верния ми спътник в живота – моят съпруг, град, в който съм родила децата си и съм била щастлива с техните успехи в любимото им училище ГПЧЕ „Ромен Ролан“ и в спорта джудо. Стара Загора е неповторим с хиляди неща,като започнем от Аязмото,преминем по правите и по антични улици и заедно с дъха на липите се потопим в духа на неговата благословена от Бога култура. Като студентка в първи курс колегите от други градове ни завиждаха,че идваме от град с опера. Един приятел,който наскоро ни напусна, мечтаеше за девиз на града ДУХ И СЪЗИДАНИЕ.

Стара Загора е град,който ми е дал много и за който аз съм се старала да направя каквото мога-за здравеопазването и за духовния живот.

Имате ли девиз?

Допада ми един стих на Недялко Йорданов:““Нека запазим във времето тежко /малко нещо от Бога и…нещо човешко“

Росица Ранчева