Моменти от клането в Стара Загора от турския ятаган

На 19  юли 2022 г. се навършват 145 г. от опожаряването на Стара Загора и зверските убийства на 14 500 българи от града и региона.

Писано с въглен!

14500 души избити без капка съжаление – деца, родилки, жени…

Аз,Калица, учителка българска, до преди година учех децата на четмо и писмо. Няма го школото веч, няма ги и невръстните дечица. Ески Заара днес е пепелище. Месеци догаря като кандило. Чак есенес дъждовете угасиха жарта. Жално ми е,щото нявга цъфтеше, пък днеска е в руини. Непоносима болка и сподавен ужас останаха на мястото на най-големия български град. Остана Ески джамията, та дни наред в нея влизаха и християни, догде издигнаха пак църквата „ Св. Димитър”. Като в свой храм се молеха. То, вярно, Господ е един, пък имената му много, ала аз не прекрачих прага ѝ. Не можах да запаля вощеница за упокой на мъртвите. И не биваше, че душите им, дето скитат край камарите с кости, биха ме проклели трижди. На кого да се моля? И има ли смисъл, щом Господ отвърна очи от нас? Глух ли беше, че не чу писъците на зааралии или беше сляп, та не видя как кръвта им опръска иконите, попи в дръвника и потече по тесните и криви улици като река? Кой е Господ и нима е по-голям от мъката на един народ?

От баба си зная, че при силен уплах косата почва да пада на снопове. Не чаках, сама си отрязах плитките и във восък ги топих. Всеки косъм да помни онзи зноен юлий.Съзнавах, че туй е нищо в сравнение с окапалите коси от изгнилите женски глави. С тях бе платена скъпоценната свобода. Питам се днеска не напои ли кръвта и хляба наш насъщен… Що пожънахме тия, дето оцеляхме? Стигна ли снежната вода за умиването на ятаганите или тия, последните, трябваше в земята да се закопаят, та нивга веч човешка ръка да ги не държи? Та тъй, в усилна жетва дойдоха русите и освободиха Казанлък и Ески Заара. Възрадваха се тогаз душите ни български, ама за кратко било. Срещу руси и опълченци тръгна Сюлейман паша с огромна армия.

На ден дванайсти от юлий от близките села пристигнаха мъже, жени и деца, голи и боси. Ранените оставиха в школото, здравите – настаниха по къщите. Тия люде разправяха, че башибозуци и черкези нападнали селата им, убивали кого где сварят, грабили, безчестили и накрай селата на огън предавали. Виждахме ние, гражданите, от височините дима и пламъците и сърцата ни се смръзваха. Сетне дойде шестнайсти юлий. Градът се препълни със селяни. Думаха ни те, че по полето се търкаляли мъртви тела, рязани и дупчени, и вонята била нетърпима. Слухът за клането в Гюнелийска махала стигна до всинца ни. Две хиляди души ,заклани тъй все едно не хора са, а животни. По-сетне го нарекоха втори Батак. И тръгна ген. Гурко натам да срещне войската на Реуф паша.

И настана деветнайсти юлий…Защитата на Заара бе поверена на полковника Прерадович, а войските на Лейхтенбергски и Столетов, ведно с българското опълчение, бяха заели възвишението Чадър могила. Свистяха топовни гърмежи, а куршумите уцелваха мнозина от тия, дето бягаха към Балкана. На Чадър могила загина бате, догде бранел Самарското знаме. И командирът му Калитин загинал в защита на светинята, и много други. Добре, че бил опълченецът Никола Корчев. Тоя смелчага дръпнал плата от дръжката и го скътал под куртката до гърдите си . Та тъй знамето бе спасено и не падна в плен, не се зачерни честта на родината. Ала тежка беше битката, пък силите – неравни. И жестока беше, че един защитник срещу десетина се изправяше. Тия, що останаха живи, поеха към Шипка, а турците отмъстиха за убитите си. Нечувано и невиждано беше туй отмъщение. Сам Сюлейман паша се беше разпоредил : „ Камък върху камък да не остане! Жив българин да не се види!“. И се почнаха мъченията, а окото на слънцето се притули от кръв. Най-първом черкезите пресякоха пътя на бежанците около Аязмо баир. Коритата на бешбунарските чешми се оплискаха с кърви и вадичката, що се образува от тия чешми, потече към река Бедечка червена. Заринаха се поляните с глави, нозе, ръце и обезобразени човешки трупове. Сетне башибозуците хвърлиха огън по спиртните складове на ракиджиите, та те избухнаха и подпалиха града. А по улиците ужаси: тук се прострял мъж, нататък жена се търкулила, дребни дечица пищят, кучета лаят, мучат говеда, пламъци се издигат до небето. Пощадени бяха само евреите,че тия се сдушиха с главорезите, посрещаха ги, пари им даваха и скривалища на българи им издаваха. И тръгна страшното по къщите. От дома на хаджи Димитра само Янка Трифоница се спаси, ама турците я обезчестиха и отрязаха езика ѝ, та не можеше да разкаже за злощастията. Стотици погинаха в къщата на Драгия Куюмджиоглу, кога я запалиха с газ. Щом вратите ѝ се отвориха всички бяха избити или изклани. Между людете имаше млад свещеник от селата. Нему брадата и косата запалиха, с газ го поляха и жив изгоря. Трагична участ постигна и криещите се в къщите на кожухаря Минчо, Стоянча Попоглу, Коле Кавалджиев, Никола и Симеона Димови, Тодора Славков,Иван Лещов, хаджи Иван и хаджи Марко Дечеви. Марийка Ахънова пък ми разправи как се скрила в долап в къщата на Коле Гюпхаленеца до църквата „ Св. Троица“ и от процеп гледала как османлиите убили над 2500 души. Людете били тъй натъпкани, та избитите прави оставали, щото нямало где да паднат труповете.

Научих още как трийсетина се покачили на висока черница, дето гъстите ѝ листа ги затулили, ама едно от децата по клоните си изпуснало феса на земята, та турците почнали да стрелят и скоро под черницата почерняло от трупове. Пък дворът на Сапунди Танев в кръв потънал, тъй щото и обущата на краката се пълнени. А богатият търговец Димитър Шопа и сина му след обирането повалили, напалили огън на гърдите им, та кафе си варили. Чух как трудни жени са разпаряни и рожби от утробите им са вадени, как хора в кладенци са хвърляни, на дървета с гвоздеи са ковани и живи са драни, а кожите им със слама пълнели и по дървета окачвали. И още, и още…неща, дето човешкият ум отказва да разумее.

А сега да ви река с мене що се случи. Нахлуха турците в нашата къща привечер и тате убиха, а мен и сестрицата ми Нонка заловиха. Поведоха ни към мегданя и ни заставиха голо хоро да играем с много още млади моми и невести. Коя останеше без сили и се пуснеше, обезчестяваха я. Сетне я убиваха. Не помня колко мръсни ръце ме пипаха. Утраях на болката, ала свяст съм изгубила. Кога отворих очите си, край мене бе пълно с трупове женски. Глас не бе останал в гърлото ми, ни сълзи в гледците ми. Преминах през кървината и побягнах към Балкана. Бежанци стигнах по пътя си, та с тях до Търнов. Спасих се, но понякогаж ме е срам, че съм жива. Не утраяха, обаче дружките ми: Денка, Николинка, Елена и гиздавата Яна. Няма ги вече на тая земя. А сестрицата ми откараха с хиляди други към робските пазари на Цариграда и Одрин. До днес я чакам да си дойде. Ето стрина Стойна смогнала да избяга, та се върна. И Петровица си дойде. Само Нонка още я няма.А месеци минаха… Посипана с пепел, Заара се връща лека-полека към живота, само свободата тури черна забрадка. И се страхува да помни. Пиша туй всичкото, дето разплаква, разтреперва и разлютява за тия, що идат след нас, да знаят що е станало, че няма по-лошо от слепотата и незнанието. Аз, Калица, чрез силата на словото, поклон сторвам доземи пред руси и българи опълченци, били се до сетна капка кръв за България! Покланям се и пред жертвите невинни и кълна ви догде сте живи – помнете и разказвайте!

Ивелина Радионова