Юлияна Антонова- Мурата:“Може, може България!“

На 14 юни 2022 г. Юлияна Антонова-Мурата гостува в Стара Загора, за да представи третата си книга „Сан Сан Япония”. В залата на Регионална библиотека „Захарий Княжески” се получи много приятна среща. Сред публиката бяха и музикантите от Япония от състава на Държавна опера-Стара Загора Атсуфуми и Сачи Уджийе и Кейко Танака. „Обикновено пиша разказите си в 5 часа сутринта. Казвам на себе си, но се обръщам към всеки човек „Боже, отвори му вратите, нека да му се случи чудо!”, защото вярвам в чудеса” – така започна своето представяне Юлияна Антонова, която освен увлекателен писател, е и чаровна дама и сладкодумен събеседник. Без да съм знаела, че едно от правилата на японците е на ден да се говори само по 21 минути, отнех на Юлияна Антонова само 12 минути за едно интервю час преди срещата.

Усетихте ли аромата на липите в Стара Загора?

Не, не съм усетила аромата на липите, защото пристигнах буквално преди броени минути и веднага се запътих към мястото, в което очаквам с нетърпение и хората, които ще дойдат тук. Така че още не съм усетила свежестта на Вашия град, обаче като свърши срещата, ще направя една хубава разходка из улиците на Стара Загора.

Правите дълго турне тази година из България, със сигурност и в градове, в които не сте била…

Точно така, бях и в малки градчета. Идеята ми като автор е да посещавам повече села и много малки градчета, така че Стара Загора е едно голямо „изключение”, както и Пловдив. Бях в малки градове като Самоков, Попово, Шабла, Балчик. В Добричката община имах среща с 68 кметове и със също толкова секретари на читалища и беше чудна среща, защото имаха много интересни въпроси за структурата на местната политика в Япония, за това, как се действа там на местно ниво, посрещна ни кметът на Общината и беше много хубава среща. Тук искам да спомена също, че много често имам по две представяния на ден, мислех че няма да мога да се справям. Моят приятел Иван Александров, който е треньор в големия „Цирк дьо Солей” каза: „Абе ние, циркаджиите, че пътуваме, пътуваме много, но ти ни удари в земята с твоите представяния!”. За мен е голяма радост да бъда на колкото се може повече места, защото за един автор няма нищо по-ценно от това книгата му да се чете, да минава от ръка на ръка. А аз имам и какво да разкажа, освен това, което е написано в книгата, имам и други истории…Бих искала да има един чуден диалог между читателите и мен и отговарям на всеки един въпрос.

Каква Ви изглежда България на малките градчета, как се е променила, имате ли надежда за нея?

Харесаха ми младите хора. Много често чувам един упрек към младите хора, че не са това, което би трябвало да бъдат, че растат в една посока, която не е правилната. Обаче аз продължавам да си мисля, че на тяхната възраст моите приятели, както и аз самата знаехме много по-малко от сегашното младо поколение. Сегашните младите хора знаят повече, те се интересуват повече, контактуват в мрежите, те гледат на различни езици канали по телевизията и на компютъра. Ние преди 1989-та година бяхме малко или повече ограничени откъм информация. Тази богата информация от една страна е много добра, но от друга страна дава възможност за фейк-новини или лъжливи новини. Тук също виждам мястото на българските автори, когато правят тези представяния не да излизат с готови сентенции и с готови мъдрости пред младите хора, а да разказват с примери онова, което са видели, което са усетили и разбира се, да насочат мисълта им, да насочат тях към правилния път, по който трябва да вървят, за да не се отклоняват, както пише в Библията „ни наляво, ни надясно”, а да вървят в правилната посока, за да могат наистина да намерят най-лекия път. Те не винаги знаят, кой е той.

Кои са най-верните 10 думи, с които бихте описали Япония?

Веднага ще започна да ги изброявам – любезност, внимание, съпричастност, емпатия, твърдост, дисциплина, чистота, търпение, много търпение или дълго търпение и последното, което искам да кажа, това е любов.

А ако трябва да изберете една дума, с която се характеризира Япония, както например „Германия-качество”, „Швейцария-точност”, каква дума бихте избрали?

Хайде да са две – любезност и последователност. Не им омръзва на японците да се покланят, да са любезни, да са внимателни и да са изключително последователни. Там много трудно може да попаднете в хаотична ситуация – няма хаос, всичко е последователно, търпеливо, бавно или бързо, без значение, но право към целта.

Откъде според Вас идва любопитството на двата ни народа един към друг?

Любопитството на българите към японците не мога да кажа със сигурност, освен да идва от някогашната книга на Марко Семов и книги като „Тайко”, „Цар Плъх”, „Шогун” и пр. и предполагам, че отчасти от тях идва това любопитство към тази източна страна. А по отношение на японците бих казала това – те смятат, че ние сме един изключително интелигентен, мъдър, много красив народ. Аз не мисля, обаче, че те преувеличават, защото ние наистина сме такива. Когато съпругът ми върви с мен и среща случайно един свой съученик, когото не е виждал от много, много години, от детинство, той не ме представя така „Ето това е Юлиана, това е моята съпруга”, а първото нещо, което казва с приповдигнат тон е „Тя е от България, българка е”! И то с такава гордост, че наистина на мен ми порастват криле. Идва ми да летя и толкова съм щастлива, че един човек намира това, че аз съм българка е достойно за него да бъде горд, да се радва…Те наистина мислят, че ние сме много, много интелигентни, много мъдри, много дисциплинирани. А това, че не винаги го показваме, то си има своето обяснение :– от тези безконечни падания, спъвания, от това, че ние много лесно се обиждаме, от това, че много лесно се екзалтираме и можем да си правим до безконечност забележки един на друг. Оттам идва, но дълбоко в сърцата ни, аз вярвам, че ние сме наистина един добър народ.

Забелязвали ли сте, как в чужбина японците изключително бързо се приспособяват към местната култура, това на какво се дължи?

Те имат една уважителност, нарочно употребявам тази дума, а не уважение към чуждата култура и са много любознателни. Искат всичко да научат, всичко да разберат и не така повърхностно. Те се подготвят, за да влязат в една галерия. Подготвят се, ако искат да отидат на концерт или да слушат дадена опера. Те предварително изучават,старателни са, искат колкото се може повече да научат, защото години наред, все пак в далечна Япония, те са били малко или повече изолирани от останалия свят. И сега с тази своя любознателност искат все повече и повече да знаят и да научат за другите.

У Вас също не престава това любопитство и това учудване от хората на Япония, от тамошната действителност и култура?

Напълно сте права и никога няма да изчезне това да наблюдавам, да виждам със сърцето си, защото всеки ден аз наистина получавам по един малък урок от обикновените хора. И този малък урок на внимание, на любезност, на добрата дума, на онова, което остава като отпечатък върху сърцето ми, няма как да не го предам нататък в една кратка история и да имам желание да се прочете. Като щафета да предам това, защото както аз съм била впечатлена, вярвам че има и други хора в България също ще имат желание да попият, да разберат и да си кажат „Абе след като там 126 милиона го могат, защо пък и аз да не го мога, защо пък и аз да не го опитам?!”. Затова и последната глава от книгата ми „Сан Сан Япония” е за българите в Япония и съм сложила заглавие „Може, може България”.

Дали това ще е заглавието на четвъртата Ви книга?

Не, няма да е, в никакъв случай няма да е това заглавието, защото както много често казвам по време на представянията си, аз най-напред пиша заглавието на книгата и то после ме води нататък. Както в първата книга „Моши Моши Япония” означава „Имате ли от нещо нужда, мога ли да Ви помогна, мога ли да бъда полезен с нещо?” – това заглавие води нататък останалите 61 кратки разказа.

Тук много се продават книги от рода на „100 причини за японското дълголетие” …А има ли книги за японския модел на възпитание и обучение – това от Вашите разкази ми прави особено силно впечатление.

Ако прочетете в последната ми книга, а даже и в първата имам два разказа – да, имам доста истории за възпитанието на децата в Япония. В една японска поговорка се казва „Не образованието и не знанието са важни, важно е възпитанието”. Ето моят внук, който е на 7 годинки, започва училище със 17 точки, които той трябва да знае, имам такъв разказ даже, защото ми беше много любопитно и на мен самата, какво е това, което той трябва да знае, преди да започне първи клас. Освен това и още нещо – дали ще учи в 1,2,3 клас и ще усвоява трудната тяхна писменост /Япония има 100 000 йероглифа/, за да чете вестник или списание са необходими около 2500-3000, но и те са много, предвид това, че има още 2 техни азбуки/ – те в първите години нямат оценки, за тях най-важното е те да попият кое е най-важно по отношение на възпитанието.

Предлагали ли са Ви от някой български вестник или сайт да водите постоянна рубрика?

Преди много години, да , бяха ми предложили, но тогава работих в Посолството и нямах право да работя друго.

Нашият сайт Долап.бг е само за хубави неща – култура, образование, православие. Какво бихте пожелали на читателите ни?

Да отварят очите си, да отварят сърцето си и ако някога забележат нещо невярно или новина, която не отговаря на истината, без да се притесняват и без да се срамуват да се обърнат директно към Вас, а не да я разпространяват. Това е много важно! И не се обръщам, защото това е Долап.бг , а защото много често в България това го има! Защото искам Вие да бъдете едно изключение – всичко, което пишете във Вашия сайт, да бъде истина!

Интервю на Уляна Кьосева