Св. Паисий Хилендарски – молитвеникът на България

19-и юни е празник в календара, празнуван тихо, с почит, без гръмки слова и фанфари…Празник на духа, на българския дух, възроден или възраждащ се, в написаното слово на един монах, който в дълбочината на аскезата, в молитва чрез съзерцание ще прозре болката на събратята си и ще открие огромната бездна от тъмнина и безпросветност на народа си… И смело ще прекрачи прага на отшелничеството, за да навлезе в дебрите на старинните кондики и хроники, за да открие следите, оставени в паметта на човечеството за българския род…Какво ли трябва да е предизвикало такава ревност в гърдите на този свят мъж, за да се заеме с делото на своя живот и да отсее в хилядите страници и ръкописи паметните знаци , които ще бъдат огненото слово на неговата „История…/отказвам се да споря за името й „славяноболгарская“ или „слАвноболгарская“/. Но с оглед на убедителния му тон и воден от аргументацията на съществуващото славното българско минало, вярвам, че авторът е прибягнал до втората версия …Нека учените кажат кое от двете е, аз отново отправям взор към ума, душата и сърцето на Монаха, потънал в благодатта на молитвата и прозрял чрез духовните си очи истината, с която да победи високомерието и пренебрежението на недоброжелателите си. По-важното е, че пред него са се отворили дверите на един нов път за извеждане на народа му от тъмнината на вековете и просияването му като равноправен сред всички народи.

Подвигът му е титаничен!

Той побеждава забравата, покрила името България, с вековна плесен. Той извайва образа й и го показва величествен и романтичен, за да започне своя безспирен поход към изява и утвърждаване до пълната победа на българското като дух, съзнание и националност! Каква мощна молитва стои в основите на това дело, че силата й отеква през вековете и днес буди самозабравилото се българско племе и го призовава да брани достойнството си…До днес, когато в малкия храм в кв. „Зора“ в Стара Загора се събраха на молитва миряни, гости, приятели, духовници и вярващи, за да участват заедно в празнична Света Божествена Литургия, отбелязваща 300-годишнината от рождението му, 260 години от написването на История славяноболгарская и 60 години от канонизацията на Св. Паисий Хилендарски.

Литургията води Негово Високопреосвещенство Старозагорският митрополит Киприан, в съслужение с отци от епархията. Извършен беше молебен с освещаване на пристроения навес към социалната кухня; Открита беше фотоизложба и филм, представящи Светата гора атонска и Зографския манастир. Множество събития бяха организирани с участието на Светата митрополия в Стара Загора, с участието на местната власт и неправителствените организации, подкрепящи духовната и социална работа на храм “Св. Паисий Хилендарски“…Умишлено не ги поменавам всички. Те са скромни дарители, които не търсят славата, а достойно стъпват по дирята, оставена от Монаха-светец, станал патрон на първия храм в страната ни.

Днес към молитвата за здраве и благоденствие към небесния ни покровител беше отправена молитва към св. Зосима Созополски, чиято памет честваме едновременно.

По Божия промисъл днес е първата неделя след Петдесетница, когато отбелязваме Денят на всички светии, отдали живота си и просияли на небосклона на вярата…А тук братята и сестрите от храма преди седем години събраха дарения и откупиха старинната икона, представяща Вси светии, създадена от зограф Руфет през 1872 година. След това с дарения иконата беше пратена на реставрация, след което я поставиха в красив резбован проскенитарий…Това е чудотворната икона на храма, която в мигове на тегота е пристан за молитва, отговаряща с решаване на проблемите по чудодеен начин…

Животът в храма е тихо ехо от дирята на светеца-монах Св. Паисий Хилендарски, чийто неспокоен дух продължава да броди през обезверената ни земя и да сее просвета, вяра, упование и надежда.

Днес, в края на службата един дядо дойде с двете си внучета в храма…Прекръстиха се с грешки, но самият светец ги беше въвел, макар и закъснели след всички молитви, да застанат пред олтара и да научат първия си урок – как да се прекръстят с трите пръстчета и да се поклонят на Светеца…Трогнаха ме…Рекох си – Има надежда!

Гинка Михайлова