Георги Господинов:“Да продаваш бъдеще или минало е еднакво идеологически грозно“

На 31 май 2022 г. Община Стара Загора, Библиотека „Родина” и издателство „Жанет 45” осъществиха многократно отлаганата поради пандемията среща с най-четения български писател Георги Господинов. Залата на Културен център „Стара Загора” се оказа тясна да събере всички желаещи да се докоснат до автора на „Физика на тъгата“, „Времеубежище“ , „В пукнатините на канона”, „Избрани истории”, „Сляпата Вайша“…. Георги Господинов е най-превежданият и най-награждаван съвременен български автор. Последният му роман „Времеубежище“ получи най-престижната литературна награда на Италия “Премио Стрега Еуропео”. Номиниран е и за отличието „Грегор фон Рецори”. Спечели наградата на Атина за литература и наградата за роман на 2021 година на фонд „13 века България”. Предложен е за Нобелова награда от българския ПЕН Център.

В световете на Георги Господинов публиката беше въведена от доц. Гергина Кръстева – преподавател по история на българската литература в Пловдивския университет.

Радост и духовно зареждане е да слушаш този умен, мъдър, великодушен и много земен човек, навлязъл дълбоко в дебрите на народопсихологията ни, търсач на истини от недалечното минало и интуитивно предричащ бъдещите дни и светове.

За читателите на Dolap.bg с удоволствие публикуваме част от проведения разговор на Господинов с присъстващите на срещата, както и отговори на някои от зададените въпроси. Приятно четене.

Стара Загора е много личен град за мен, защото идвам от същата Тракийска равнина, от Ямбол. Преди срещата видях много мои хора, роднини, хора от моя край… Така се чувствам като на място от моето детство. Родното ти място всъщност е там, където си бил дете. Това е твоята родина. Най-важното място. Това човек разбира обикновено когато мине време.

Първото нещо, което написах на 6 години, е един страшен сън, който се повтаряше всяка вечер. Нямаше на кого да го разкажа. Имаше поверие, че ако си разкажеш съня, ще се случи, „ще се напълни с кръв“, както казваше баба ми. И като нямаше какво да направя с този сън, взех един тефтер и молив, тъкмо се бях научил да пиша с много грозни букви, но записах този сън. И знаете ли какво се случи? Никога след това не го сънувах отново. Никога той не се повтори, но и никога не го забравих. Помня го и сега. Така че още тогава научих нещо много просто и важно: Писането те спасява. Човек пише и поради това, да се спаси от някакви страхове.

Когато си дете целият свят е вълшебен, всичко ти говори. Всичко това сякаш чака да бъде записано. Помня, че имам стихотворение за Стара Загора. Стара Загора беше големият град в сравнение с Ямбол. Освен това тук са леля ми и свако ми и като дете тук съм гледал на лятното кино „Фанфан Лалето“. Другото е Самарското знаме, където ме заведоха. Имам и стихотворение за Самарското знаме. Писал съм го на 10-12 г. Искам да кажа, на тези млади хора в салона, че е нещо съвсем естествено да се съчинява. Светът е вълшебен и ти си част от него. Дори можеш спокойно да го записваш.

Така започнах много рано да пиша .

Първото ми стихотворение излезе във вестник „Сакарско ехо“. За него получих първия си хонорар 4.50 лв. Веднага си направих сметката колко стихотворения трябва да напиша и да ги публикуват, за да си купя колело „Балканче“, което струваше 85 лв. Това разбира се не се случи. С хонорара си купих някаква книга…Така тръгна моята писателска дейност – с тайни стихотворения, тайно записани неща, докато родителите ми ги откриха. Отидохме при голям ямболски поет. След като прочете моите стихотворения, много се осъмни в тях. Беше категоричен, че те не са мое творчество. Много се притесних. След това в Ямбол дойде от София детски поет – още по-голям. Всички от кръжока по поезия трябваше да прочетем по едно стихотворение. Бях оставен като „черешката на тортата“ накрая. Прочетох стихотворение, от което на детския поет му се изправи косата и се скара жестоко на нашия учител заради мене. Скара се, защото стихотворението ми беше за остаряването и смъртта. Бях на 10-11 години. Децата всъщност се интересуват от тези теми…Стана голям проблем и дълги години след това не съм публикувал никъде нищо. Много дълго ги четях само на приятели и хора около мене. По-късно излезе първата ми книга „Лапидариум“ с много кратки стихотворения, част от тях написани на гърба на билети . През цялото време, обаче съм писал. Така че съветът ми към младите пишещи е – не се отказвайте. Пишете си тайно, но един ден, тези неща, ако са добри- се си намерят пътя. Ако не са добри -пак ще свършат добра работа.

Всяка добра книга си намира пътя.

Първото нещо, което написах беше сънят ми, за който Ви казах, като разказ. След това си пишех някакви кратки истории. Помня, че имаше разказ за първия ден на Втората световна война. Разказ и поезия за мене винаги са били не много различни неща. Това продължи после и в книгите ми. В някои стихотворения има истории, а критиците казват, че в романите ми има доста поезия. Тези неща се смесват. Човек пише една и съща книга. Да, жанрът е важен, но нещата, които казваш,са преди жанра. Историята не си спомняме в ямб или в роман, а като нещо, което търси думи. Поне при мене е така. Търсиш да вкараш думи, за да я направиш видима. Преходът между поезия и проза е бил съвсем естествен. Продължавам и сега да пиша поезия. Това е много добра работилница за тези, които искат да пишат проза.

Светът от вчера е много важен за мене. Има една история за сляпата Вайша. Тя гледа с лявото си око само в миналото, а с дясното – само в бъдещето. Ако трябва да се идентифицирам, нещо съм като лявото око на Вайша, като това, което гледа миналото.

Мислех, че повечето от нас, присъстващи тук идваме от ХХ век, но се оказва, че почти по равно сме и с родените в ХХІ век. Колко много хора има вече от ХХІ век! Това е нещо много любопитно. Тук се срещаме хора от два века . Аз съм от ХХ век. Роден съм през 1968г. И хората, които са ме научили да чета бяха от ХХ век. И важните за мене писатели са от ХХ век.

Имам такава история. Веднъж се развали компютърът ми. Дойде едно момче от 10 клас, което разбира от компютри. Започна да поправя компютъра и в същото време спря тока. Запалихме една свещ и той ми каза ядосано:“Как може да спират тока? Да не сме ХХ век?!“Казах му:“Моля, през ХХ век имаше ток!“ Т.е. младите имат по-особено усещане за време. Хубаво е да си даваме сметка за тази среща на вековете за различните поколения.

Когато пишех книгите си „Физика на тъгата“ и „Времеубежище“ си мислех, че те ще се четат

от хора, които са на моите години или по-възрастни от мене. Защото имаме обща памет. Моята хубава изненада е, че на срещите които имах през последните години, идваха все по-млади хора – ученици в ІХ-Х клас, студенти, които са родени, когато е излязъл първият ми роман. Те харесваха моите книги – без да съм ги предвидил. Те са открили свои неща в книгите: Това е разговор на тях с родителите им, които са на моите години; В тях има много празни пространства , в които можеш да стоиш и да мислиш…Искам да кажа, че хората и от двата века ще се окажем много по-близки, отколкото си мислим. Имаме страх че се разминаваме непрекъснато и говорим на различни езици, но всъщност се оказва че не е така и това е хубаво.

Времеубежище” е по-различна книга. Като човек, който обичам миналото, трябваше да се разделя с него, защото миналото може да бъде капан. Миналото може да бъде опасна стая, в която човек, ако се заключи вътре в нея и остане сам, може да бъде опасно. Има нещо егоцентрично в това да останеш в миналото. Да си кажеш, че там беше по-добре. Ако останеш някъде в миналото си, ти лишаваш тези, които идват след тебе от съществуване – децата ти, следващите поколения. Затова човек не бива да остава в миналото.

Написах този роман защото ми се струва, че много хора започнаха да продават минало по лош, кичозен начин. Докато бяхме деца ни продаваха светлото бъдеще с реки от мед и масло, с обещания, че ще дойде светлият комунизъм. Сега не е много окей, но идва светло бъдеще, което ще ни овъзмезди за всичко … Сега на нас се опитват да ни продават миналото. Да продаваш бъдеще или минало е еднакво идеологически грозно. И има тъга. Ако искаш да изместиш сега, продавайки миналото или бъдеще – винаги е подозрително. През последните години след 2016 г. това можеше да се види все по-силно политически.

Тази книга е опит да кажа:Ей, не искам да ми натрапвате Вашето минало. Аз добре го познавам, защото цял живот се занимавам с него. Не ми продавайте друго минало! Затова написах книгата, която много ми се щеше да бъде предупреждение за нещо, което можем да избегнем. Но за съжаление много от нещата се случиха много бързо. Преди седмица мой приятел ми изпрати линк, че в Русия в заводите на Рено, започват да произвеждат „Москвич“. Има такава страница във „Времеубежище“ – човекът, който се връща в България вижда с изненада, че старите „Москвичи“ отново са върнати в употреба.

Изобщо това връщане към края на миналото никак не е безопасно. От тази гледна точка написах книгата и за да кажа, нека да спасим миналото, което реално помним. Да работим с това минало. Да отличим фалшивата версия на миналото от истинските добри и лоши негови страни.

Преди няколко години, когато дъщеря ми беше малка, трябваше да ходя на интервю в телевизията. Споделих на глас, че не зная какво да говоря, а тя ми каза: „Само си погледни заглавията на книгите. Всички са мрачни – „Физика на тъгата“, „Невидимите кризи“, „И всичко стана луна“, „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“…Напиши нещо друго! И си дадох сметка, че всъщност книгите ми не са мрачни.

Едно време, докато живеех на село при баба ми, тя четеше Библията, обвита във вестник „Работническо дело“ – официалният комунистически вестник по онова време. Защото не беше окей да четеш Библията. Беше подозрително…Ние стояхме двама в стаята, аз на едно малко столче, а тя ми четеше шепнешком. Това, което си спомням беше последната книга на Библията – Апокалипсисът:“И тогава, от четирите краища на Земята, се появиха четири конника…“ Слушах със затаен дъх и целият този апокалипсис идваше при мене шепнешком. И сега, когато чета Библията, чувам шепота на баба. Заглавието „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“ е от тогава.

Преди два дни бях поканен на богословски фестивал в Италия от теолози и философи. Темата беше за ада. Говорехме за това, че всъщност идеята за апокалипсиса вземаме погрешно. Апокалипсисът не е края на света. Апокалипсисът е края на времето. А краят на времето ще рече, че всички времена се събират в едно. Че времето става кръгло, цялостно и всички времена съществуват едновременно – минало и бъдеще. А това е шокиращо и не е нещо, с което можеш да свикнеш. Но в някаква степен сякаш влизаме в такъв период на съществуване на различни времена в едно и също време. Не бива да се плашим от апокалипсиса. Той наистина идва всеки ден и е много лична работа. Мисля, че хората от моето поколение сме преживели поне няколко апокалипсиса. Освен това, докато говорим и разказваме за края на света, краят на света се отлага. Докато говориш си още жив..!

Гаустин стана много опасен!

В романа „Времеубежище“ той заема почти цялата книга. Преди време имах разказ „Гаустин“. Първоначално беше измислено лице. После се появи един човек на моите години, когото срещнах. По това време много пушех и той ми продаваше цигари „Томасян“ от 1937 г. Купувах си цигари и кибрити от него от онова време. Замислих се, ако пуша цигари „Томасян“ -1937 г. дали в тютюна му има нещо попило от времето, от историята. Дали тези неща полепват по цигарите. Реших да съчиня герой, който може да минава през годините и вековете и да избере да живее в някоя година, да чете вестниците от тази година, да пуши цигарите от тази година и да се опита да прецака настоящото време, ако то не му харесва. Това беше Гаустин. Той има много силна обсесия и в един момент започва да претендира, че не аз съм го измислил, а той е измислил автора. Не съм го „убил“, т.е. може да се появи и в друг роман , но мисля че засега сме леко дистанцирани. Гаустин е герой, който ми е нужен, да ми е под ръка и който може да направи неща, които ние не можем . Както Волтер отговаря на въпроса какви са отношенията му с Бог. Той казва:“Поздравяваме се, но не си говорим!“

Относно направеното предложение за Нобелова награда.

Радвам се, че много хора се зарадваха на това. Тук няма някакво извънредно събитие, това е само една номинация. Нямайте големи надежди. Това е нещо, което се прави стандартно. Колкото за Пенчо Славейков, който също е бил номиниран (преди два дни беше годишнина от кончината му).

Българските нрави не са се променили много от времето на Яворов и на Пенчо Славейков. Много обичам Яворов. Всички знаем историите – Лора, Мина. Но когато се случва първият опит за самоубийство и той ослепява, има още една година живот, всички започват да го нападат. Особено жълтите вестници – че той е убиеца на Лора, той е селянинът от Чирпан, който е дошъл в София и се прави на велик…Той ли заслужава да е големият поет на България?! Той е сляп. Придружава го Тодор Александров по „Славянска“. За момент остава сам на улицата да изпуши цигарата си и се строполява върху куп кюмюр. Не може сам да се изправи и да стане. По спомен на човека, присъствал на случая – всички минават край него и не му подават ръка да стане… Това е големият поет на България. Сега всички го учим в училище. Децата и учениците сигурно си мислят, че е бил супермен, не се е засягал от нещо край него. Не, не е така. Трагизмът на Яворов, начинът, по който идваш от един малък град и ставаш големия поет на България, този кратък път от Чирпан до София, не са му простили.

Тези неща за съжаление се повтарят. Те са се повторили и с Пенчо Славейков. Той идва от друг малък град -Трявна. Когато е в разцвета на силите си и е номиниран за Нобелова награда, толкова зле се е чувствал в София, толкова е бил обиждан от колеги поети, критици и т.н., че решава да напусне България. Слава Богу до него има една жена – поетесата Мара Белчева, която залага собствената си къща и с парите тръгват заедно в Италия, за да не се върнат никога в България.

Представете си ги Пенчо Славейков, който е леко сакат, болен, и дамата, завършила университетите на Европа, обикалят с очакване да се случи номинацията за Нобелова награда. Славейков умира в Италия. Мара Белчева пише до българското министерство на просвещението:“Дали ще може да се отпусне някаква сума и да върнем тленните останки на Пенчо в България?“ Не получава отговор. Пенчо е погребан там. Години по-късно, благодарение на Боян Пенев и група литератори, той е върнат и погребан с почести. Тогава Боян Пенев казва нещо много важно:“Този човек живя като чужденец между нас и умря в чужбина!“ Тази идея да си чужденец в собствената си страна, Вазов развива в най-любовното си стихотворение към България:“Отечество любезно, как хубаво си ти…“, а завършва „…И ние с тебе, майко, ще умрем чужденци..!“ А какви неща е казал Ботев, да не говорим. И Яворов го е казал в „Полите на Витоша“ :“И живеем тук като шепа хора под чуждо небе!“

Подготви за печат Росица Ранчева