Проф. Димитър Динев написа книга за ген. Делчев и Николай Хайтов

В навечерието на 24 май- Денят на Светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност излезе от печат книгата на проф. Димитър Динев „Късно приятелство“. На задната корица има обяснителен текст:“През 2022 г. се навършват 15 години от кончината на война – строител ген. Делчо Ж. Делчев и 20 години от тази на големия български писател Николай Хайтов. В тяхна памет е тази скромна книжка“- обяснява професорът.

Проф. инж. Димитър Динев е роден на 28 юни 1947 г. на 5 км. от Стара Загора в село Еленино. Завършва Строителния техникум в Стара Загора и Висшия институт по строителство и архитектура. Във Висшия институт по зоотехника и ветеринарна медицина Стара Загора е от 1974 г. – най-напред като главен инженер, а след това и като преподавател. Автор е на над 80 научни публикации и на 10  учебника и монографии. Бил е заместник ректор на Тракийски университет и заместник кмет по строителството на Община Стара Загора. Инициатор, учредител и организатор е на граждански движения в името и за просперитета на Стара Загора. След пенсионирането си се занимава с проектантска дейност.

Професор Динев, какъв е поводът да напишете книгата „Късно приятелство“?

Поводът е, че съдбата ми даде възможност да се запозная с един много интересен човек, въпреки и на преклонна възраст – генерал Делчо Делчев, а покрай него и с един от светилата на българската художествена литература Николай Хайтов. Книжката издадох тази година по повод 15 години от кончината на генерала и 20 на Хайтов. Тя е моята почит и възхита от живота и творчеството им.

Кога се случиха тези паметни за Вас срещи и „закъснели приятелства“?

Запознахме се в началото на ХХІ век, през 2001 година. Тогава бях заместник ректор на Тракийски университет. Най-неочаквано на вратата ми почука един асистент и ми доведе генерал Делчев. Аз го познавах, но той мене – не. Предложих му кафенце и му обещах да му съдействам с всичко, с което мога. Той веднага плесна с ръце: „А сега да Ви видим!“ – и ми изложи казуса си с един младеж от девинското село Лясково, който е завършил Ветеринарния техникум в Стара Загора, но не успял да се запише във Ветеринарномедицинския факултет, което било негова мечта. Генералът мислеше, че с едно застъпничество от моя страна или на някой друг, лесно може младият човек да бъде прехвърлен от Зооинженерство, където учеше, във Ветеринарна медицина. Обясних му, че това нито е възможно, нито е лесно. Поканих декана на Ветеринарномедицинския факултет доц. д-р Кирил Василев, който му обясни същото. Обещахме да уредим консултации с един много интелигентен доцент по биология да го подготви, да се яви на изпит и тогава, ако го издържи успешно, може да се прехвърли.

Генералът го прие с усмивка и ни „гръмна“ с най-неочаквано предложение – да участваме негово пътуване из Родопите с Николай Хайтов.

По едно време си мислех, че това е инсценировка, създадена специално за нас, за да ни приобщи към идеята си. Но се оказа, че това пътуване е замислено отдавна и Генералът е търсел практически начин да го реши. Попада на такива като нас и ни кани. Хем да помогнем, ако можем на неговото протеже, хем да осигурим кола и шофиране за няколко дни.

Последва период на подготовка на Карамфил при доц. Иван Матев. Последваха кандидатстудентските изпити и всичко се разсъхна в момента, в който разбрахме, че Карамфил е изкарал двойка. Всичко пропадна. С доцент Василев решихме, че екскурзията в Родопите няма да стане и дори забравихме за нея. Но Генералът не беше забравил. Когато наближи краят на август той попита готови ли сме с пътуването и не обели дума за пропадането на Карамфил и че неговата мисия е неуспешна.

Така бяхме няколко дни в Родопите с тези двама безкрайно интересни големи българи и в прекия и преносния смисъл на думата. За мене това беше не само емоция, но и нещо недостижимо, което съдбата ми дари. Затова се изкуших да опиша преживяванията си в една малка книжка.

Всички старозагорци и не само, свързваме името на генерал Делчев построил половин България по време на социализма, човекът влюбен в „Берое“. Безкрайни са и суперлативите за големия родолюбец и писател Николай Хайтов – неговите „Диви разкази“, „Капитан Петко Войвода“…Какво е новото, което открихте за тези големи мъже по време е на пътуването, на срещите с хората, с домакините…?

Новото, което според мене е показано в „Късно приятелство“ е, че от малко хора се знае, че двамата са били близки. В младостта си са работили заедно, че са другарували, имат общи спомени и приятели. Макар на 80 и повече години и двамата се оказаха с чепати характери. Още първата вечер, когато седнахме на маса, имаше сериозни спречквания между тях двамата. И ние останалите само клепахме…Даже не си спомням повода за скандала, който за радост потушиха бързо. Имаше и други припламвания на доста високи децибели.

Кои са незабравимите мигове от Вашето пътешествие?

Много случайно , още на втория ден от нашето пътуване, се наложи Хайтов да се върне в родното му Яврово, където му беше вилата. Наложи се аз да го връщам с колата в нощните часове. Идеята беше, като го оставя в селото, на другия ден за пътува в София да се лекува, защото не беше добре със здравето. Намерението ми беше да се върна обратно, там където остана Генерала и доц. Василев. Неочаквано за мене Хейтов ми предложи да нощувам у тях. Никога няма да забравя, че аз нощувах в неговата къща, че той ми оправи леглото, че сутринта рано-рано беше приготвил закуската, че той ми поднесе кафе. И в книжката съм написал, че не много хора са имали този късмет и възможност и за мене тя е много скъпа.

С Генерала се редуваха както силни, така и кризисни моменти в нашето приятелство. По едно време констатирах, че и аз съм малко чепат. Описал съм случай с една бариера, на която трябваше да се подчиня на генералската команда. Ако беше останало само на мене, тях да пресека безпрепятствено прелеза с колата си. От там нататък настъпи пълен крах в нашите отношения. Пребивавайки на гости при близки в Бургас, той претърпява злополука. На връщане се отби в Стара Загора и се разбра, че нашите конфликти не са толкова дълбоки и неизличими. Възстановихме си отношенията. Той остана на лечение в базата на Строителни войски на Старозагорските бани. След това се сближихме, гостува ни няколко пъти, разговаряхме на различни теми. Оказа се, че той е широко скроен човек, независимо от военното битие, през което е преминал – интелигентен, информиран, с артистични заложби. Той разказваше така разтърстващо, че грабваше всеки слушател. Опитал съм се да преразкажа няколко неща, но няма как без неговото присъствие да се получи пълна представа.

В книжката може да се види неговият почерк – изискан и красив като на калиграф. Генерала беше прецизен във всичко, дори в кореспонденцията ни. Не допускаше пликът да се разкъса. За него това беше престъпление. Държеше писмото да се разреже с нож или да се разлепи, защото това показва уважение към този, от когото го получаваш и самодисциплина.

Що се отнася до Хайтов, цял живот ме е ласкало и с неудобство съм прочитал посвещението на една от книгите му, където ми беше написал:“ На доцент Димитър Динев – за нашето внезапно и да се надяваме трайно приятелство!“

Приятелство да установиш с Хайтов за няколко дни е смешно, но все пак той го е написал и може да се види в оригинал. От друга страна това невероятно словосъчетание. Не съм срещал никъде съчетание на внезапно и приятелство в едно изречение. Това е нонсенс, но щом го е написал този велик човек има голям смисъл. За мене е чест и гордост, че макар и за кратко, съм имал човешки контакт с Николай Хайтов.

Професор Динев, как „Късно приятелство“ ще стигне до читателите?

Книжката не е в голям тираж. Може би ще оставя някакво количество в книжарница „Хеликон“ в Стара Загора и към края на месец юни т.г. в Къща-музей „Гео Милев“ ще направим представянето й. Ще ми бъде приятно с повече хора да споделя моите красиви спомени.

Въпросите постави Росица Ранчева