Мира Дочева представи новата си книга „Ябълки през зимата“

 

На 17 май 2022 г. в Къща-музей „Гео Милев“ Стара Загора поетесата Мира Дочева представи новата си книга – поетичен сборник „Ябълки през зимата“. За стихосбирката говори редакторът на изданието поетесата Виолета Бончева.

Мира Дочева е родена на 31 март 1951 година в Стара Загора. Учила е в гимназия „Христо Ботев” в града. Изучавала е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Работила е като учител по български език в СПУ „Максим Горки” в родния си град. Издадени стихосбирки: „Кактуси” (2006), „Полет” (2008), „Приказки” (2010), „Приятели” (в съавторство с Трифон Митев, 2016), „Сребриста белота” (2019), „Ябълки през зимата” (2021).

                              “Ябълки през зимата“- огледало на една поетична душа

Традицията да се пишат отзиви за издадена книга е добро начало на нейния бъдещ живот. Тези, които го правят, са обикновено приятели – разбиращи и добронамерени, поети или почитатели на изящното слово. Персонално аз – за втори или трети път приемам предложението да направя това, що се отнася за стихосбирките на Мира Дочева. И причината не е само, че съм в числото на нейните близки приятели, изкушени от словото, а защото приех да стана редактор на тази нейна нова книга – „Ябълки през зимата”.

Знам, че всеки автор изключително държи написаното от него да остане недокоснато. Но знам също, че доверието между редактор и автор може да е един ползотворен акт на творческо търсене и начин на създаването на една по-къса виртуална дистанция между писателя – в частност поета, и читателя.

И така, „в мътилката на времето” – заглавие на първото стихотворение от книгата – и „в прозрачността на тъмното”(продължение), може би най-точните прозрения на поетесата за живота във всеки момент от битието ни, е, че се раждат поети. При това – колко хубаво е, когато тези поети открият своя стил и могат да бъдат разпознати.

Сигурна съм, че тези, които са чели предишните стихосбирки на Мира Дочева – ще я разпознаят във всяка част на този поетичен сборник, които са шест.

Първата, неозаглавена, съдържа 22 стихотворения. Свързани са главно с две теми: за любовта и красотата на природата, очарованието от вселенските стихии, от морския необят, от разцъфналите пространства. Прави впечатление, че не рядко поетесата използва безглаголните форми изцяло или частично, като стихотворението „Ескиз”, например:

Песен. Делфини. Синя птица.

Докосване. Мисъл и ласка.

Нежен лъч. Омагьосване.

Трептяща зеница.

Копнеж за щастие. (Ескиз)

При прочита на такова стихотворение – не е нужно да се питаме какво е искал да каже автора. Той рисува пред очите ни с любимия си син цвят сини птици, сини вълни, сини небеса, син въздух, синя риба…

Спомените за безбрежното море са животрептящи , като него самото. Морето събира, морето сближава, морето е нещо, което остава… затова и ние не му оставаме длъжни. В случая поетесата Мира Дочева, която му посвещава своята привързаност и обич в стихотворенията „Бисер”, „Морските вълни”, „Сини вълни”…

Сребриста белота“ е заглавие на предходната стихосбирка на Мира и нейното съдържание отново грейва на страниците на поетичния сборник „Ябълки през зимата”, като втора част от книгата.

По подредба творбите не следват определен ред . Стихотворението „Сребриста белота” слага началото на този раздел и ни потопява в копнежа за съвършенство, което е осезаемо чрез пухкавия скреж, белите ласки, шеметната зимна вихрушка… Подобно чувство поражда и следващото- „Когато”. В него героинята на тази книга търси да открие и почувства природната и душевна красота, слети в удовлетворяващо усещане.

Не по-малко красиви са стиховете, инспирирани от есента – сезонът, в който всяко листо е цвете… Например „Листопад”, „В своя танц” – две стихотворения, сътворени с цялото преклонение пред най-пъстрия и ароматен сезон, в който витае дух на радост от прелестите и богатствата на пейзажа, дух, чрез който оживяват златожълтите шарки на лазурния простор…

Отрязаха дървото”, „Вятър духна”, „Дъждовно настроение”, „Видях кола”, са творби, които несъмнено участват в цикъла, посветен на пъстрата есен. Те внушават т чувства, още повече, че дървото е символ на човек, загинал внезапно, за когото плачем, а вятърът в стихотворението „Вятър духна”, отнася нанякъде тъгата ни и изсушава сълзите с крилете си…

В този раздел от книгата значително място заемат стиховете, посветени на любовта. Всъщност, както знаем, любовта е двигателят на вдъхновението, независимо дали то е плод на радост, носталгия, разочарование или възхищение.

Героинята на тази книга декларира своите чувства открито, какъвто открит характер носи самата авторка. Те не са завоалирани в експериментални увъртания, провокации и случайни хрумвания. Усещаме поривистия зов за всеотдайност, без значение какво ще се случи нататък („Измислице, любов). Без усилие улавяме смела решителност в стихотворението„Няма да чакам до утре”. В него героинята споделя, че „нищо не си е на мястото”, защото „теб те няма”… Тя признава, че в лазурът на очите на обичания човек се крие очарованието на очакването, въпреки невъзможността две пътеки да се слеят в една, въпреки, че в края на една любовна среща светът се разделя „наляво” и „надясно”.

Искам да ти кажа”, „Липсваш ми”, „Персеиди”, са поетични творби, пропити с решителност, на места те звучат като отчаян призив за разбиране. Авторката в едно от тях – „Липсваш ми”, без да ни натоварва излишно, използва всички цветове на дъгата – от бяло – до тъмно синьо, за да разкрие нахлулите в нея внезапни, бурни пориви, пристигнали без да предупредят – точно на морския бряг край Созопол…

В тази част на поетичния сборник има и социална поезия. Това са стихотворенията”С водопад от лъжи”, „Когато утре стане вчера”, „Опит за отговор”.

И по волята на случая, последната страница завършва със стихотворението „Белотата на снега”. Потопени в неговите редове, ние се оставяме да бъдем „победени” от усещането, че бялото възхищава, затрупва черните мисли, оставя да блестят кристалите на доброто, истинското, чистото, утешава.

В трета част на книгата, „СПАСИ МЕ“, отново темата за любовта е на вниманието на всяко стихотворение. В повечето ясно се чувства драмата на късната среща, на места доминира усещането за безнадеждност, но зовът „спаси ме, за да мога да спасявам”, сякаш прозира през думите във всеки стих и рисува с тях оптимистични етюди.

Кратките: „Взрях се”, „По мобилния”, „Мрази ме”, „Щрихи на автопортрет”, „Не искам” – съдържат трепети на несигурност, неудовлетвореност – чувства, които внезапно изчезват, когато героинята зове своя любим да се появи неочаквано, а тя да сложи в дланта му любимия плод на радостта…

В следващата част, четвърта, озаглавена“УСЕЩАНЕ“, поетесата ни отвежда в други простори, които откриваме в стихотворението „Вечери на село”. В него тя внушава чрез стиховете си усещането за красотата, бленувана самота – провокираща философски разсъждения, благодатната тишина.

Приказната легенда за ангелите, които потапяли крилете си в селския кладенец, е в основата на стихотворението „Кладенец”, който все още оглежда небесния свод и прави водата вълшебна и прави изживяването да преразказваш легендата за него – неповторимо…

Като изключим поетичните творби, посветени на селото, следващите не третират определена тема. Запомнящи са: „Старите приятели”, „31-ви март”, „Пилея душата си”, „На децата от Беслан”, „Заклинание”, „Извиси душата си”. Откроява се сред всички тях „Кактус”, което се доближава до класическата форма, рядко срещана в тази книга:

КАКТУС

Помни, че кактусът е цвете –

веднъж в живота си цъфти.

Цветчето му тъй ярко свети,

че може да те заслепи.

И любовта ти – цвят на кактус,

тъй силна, с толкоз красота,

в живота ми премина властно

и цялата ме завладя.

Но кактусът живее дълго

ала цветчето – само ден.

Живота му пази за себе си,

а огънчето – дай на мен!

Заглавието на предпоследната част от книгата, „Ухание на младост”, събира най-живописните и възторжени стихове на поетесата. Още в първото – „Пролет”, в което ято щъркели се „изсипват” в нивите, за да възвестят пристигането на най-прелестния сезон, чувството на възторг продължава да ни води и в следващите творби : „Летен вятър”, „Слънчева пътека”, „Бор”, „Копнеж”, „Пробуждане”, „Море и маслини” и др.

Заключителната част от книгата съдържа само посвещения – на любими хора, приятели, семейство. Това е най-интимната зона в поетичния сборник. Стихотворенията в нея са 26 и прави впечатление, че Мира Дочева е посветила три от тях на своя баща…

Последното стихотворение от заключителния цикъл на книгата е безглаголно. То е като рисунка с думи на самия кръговрат на живота, на съпътстващите го фази на радост, скръб, надежда…И някъде в последните два стиха се търкулва сякаш от перото на авторката една ябълка – може би през зимата, може би в белотата на снега сребристобял, може би в някакъв предишен сън… или от живота, който отново ще ни грабне и завърти по всички правила на чудото, което го прави неотразим!

Виолета БОНЧЕВА