Йерусалим – уроци по вяра за политици (и не само)

Скъпи читатели на Долап.бг, в навечерието на Гергьовден и в края на Светлата седмица след Великден, си позволявам да споделя с Вас впечатленията си от Светите Земи. Правя го с надеждата, че разказът ще Ви донесе надежда във време, в което тя е особено нужна. Атанас.

”Не се притеснявайте, ако чуете изстрели”, казва Петър, мениджърът на Карем Шалом – единственият граничен пункт за внос на стоки в Ивицата Газа. И ни показва шрапнели от паднали на територията на пункта ракети ли, гранати ли, а аз си мисля “къде попаднах”. Всъщност си мисля нещо за майката, но вече съм научил урока за политици, че депутатите такива думи не ползвали. А защо да не ги ползват, като всеки българин ги ползва, честно казано не знам. Някои уроци просто се учат без разбиране, а наизуст – като в училище.

Обикаляме един огромен пограничен комплекс, където се случва нещо, което другаде никъде не се случва. От Израел идва камион, който разтоварва стоките за ивицата в огромен бетонен силоз. След като стоките бъдат проверени и камионът се изтегли, от Газа идва друг камион, който ги натоварва и тръгва. “Защо?” питам. Не знам дали не съм доспал или просто умът ми не го побира, но колега от балтийските страни бърза да ми обясни, че обменът на стоки тук трябва да става без израелци и палестинци да се срещат (което и двете страни не искат много), а израелски шофьор не може да влезе в Газа без да бъде убит. Буквално. Терминалът се оперира с помощ от ООН. Всяка една стока, влизаща в ивицата пък трябва да се провери за двойна употреба, защото може да бъде използвана за направата на взривни устройства, оръжия, боеприпаси и др. А Карим Шалом е ЕДИНСТВЕНИЯТ легален начин стоки да влязат в Ивицата Газа. Снимки нямам – не може да се снима. Името на Петър също е сменено, защото той хич не иска хората да знаят как изглежда. Преди не били толкова предпазливи и цял камион експлозиви се разбил в пограничен пункт. Пак се сещам за майката, тия неща са толкова далечни от нас.

Все пак е 21 век, България е в ЕС и НАТО, тук не може да има граници, пунктове, проверки, война. Така си мисля, защото още е месец март. Не е дошъл Великденът, който над 70 000 украинци посрещнаха в България, не са начертани червените линии, не е спряно кранчето на руския газ, а ние пътуваме към Йерусалим. Млади политици от 10 европейски държави, които никога не са виждали постоянно военно положение.

Затова ни показват как работят ракетите от железния купол – иновативната противоракетна отбрана на Израел, която улавя изстреляните от Газа и Западния Бряг ракети във въздуха. Израел не стреля обратно по установките на нападателите, за да не убие невинни палестинци – това ме впечатли. Хамаз прокопавали подземни тунели от Газа до Израел, и това ме впечатли. Израелците построили подземна стена, за да спрат набезите. Това ме впечатли най-много, поне докато не стигнахме до следващата спирка. Израелско село или “кибуц” на стотина метра от загражденията на ивицата. Очаква ни учителят в селото, който ни разказва как всяка седмица по няколко пъти чуват сирените и се скриват за няколко минути, все пак са на 100 метра от екшъна. Показа ни бомбоубежището на детската градина. Помислих си за майката и че такива бомбоубежища ние в България в общия случай нямаме. Дано никога не са ни нужни.

Учителят е нормален човек, кара ски в Банско, познава България. И той, и всички, които срещам тук, знаят за Борис III, Димитър Пешев и спасяването на българските евреи. Супер – не сме известни само със 112 място по свобода на словото и чутовната корупция. Питам го мрази ли палестинците. Мрази тези, които стрелят по него и семейството му. Нормално! Не знам дали е нормално, никой не е стрелял по моето семейство. На края на селото, с лице към огражденията има огромна стена със сърца и послания за мир от всички посетители. На нея вече имам снимка, защото и да искам, не мога да я опиша.

Вече влизаме в Йерусалим. Бетесда и Витлеем остават в пределите на Западния Бряг, а аз започвам да се ориентирам в географията едва когато заставаме пред Стената на плача и разбирам, че от другата страна, при Мюсюлманския Купол на Скалата не може току така да се мине, даже и ако си официален гост. А всичко това всъщност е било храма на цар Соломон, на премъдрия библейски владетел. Сега е разделен с червени линии между аврамическите религии. Кърваво-червени линии, които си представяме, че Иисус е носил по хълма Голгота, който ни сочат нашите домакини. Ей там е било.

Световната история на територията на един град, разделен от множество линии. Няма линия между гроба на Цар Давид, свещен за евреите, и предполагаемата зала на тайната вечеря. Те се намират в една и съща сграда, вероятно символично, вероятно нормално, вероятно невероятно. Залата на тайната вечеря ще бъде украсена с мюсюлмански елементи по-късно през средновековието. Йерусалим е свещен град за всички аврамически религии, които прочие толкова си приличат.

По-късно началникът на полицията ще ни разкаже, че каквото се случва в Йерусалим, го гледа целият свят. Всяка малка провокация, всяка безредица се появява в световните емисии. Затова градът е лидер във видеонаблюдението и превенцията. След тези думи се отправяме към Божи гроб. Святото място за всички християни е толкова… земно. В черквата вътре в черквата коленичиш, за да влезеш и оставаш насаме, сякаш с божествената частица в теб. Но този миг е личен, и се преживява насред червените линии, разделенията, опасностите и границите. В такава среда е някак по-лесно да заемеш ясна позиция, да се ориентираш за Бога, както и да го наричаш.

Чак на следващия ден в Тел Авив ще чуем модерната история на Израел, които са станали държавата на старт-ъпите благодарение на нуждите на своята отбрана, за която са били нужни всякакви технологии, иновации и подземни стени и всичко в главите ни ще се съедини – от историята на разрушения храм на Соломон, през Иисус до постоянното военно положение, което е направило Израел държавата – иноватор.

Когато пътуваш, учиш с разбиране. Не знам колко от уроците ще пренесем в България, и в ситуацията, в която не сме мислели, че ще бъдем. Но такива са дните, и днес, с вярата в Бога (защото това изпитва човек най-силно в Йерусалим), се чувствам подготвен да ги посрещна.

Атанас Михнев