Усмивка зад театралната завеса
На 27 март се чества Международният ден на Театъра. Ето какво се е случило в лето 1884 г. в град Сливен, когато Първата българска театрална трупа под ръководството на Стефан Попов поставя драмата „Стефан Караджа“. Цитатът е от „Мемоар от Стефан Попов, изпратен до министъра на Народното просвещение“ през 1905 г. Самата театрална група е сформирана в Източна Румелия, в столицата Пловдив през 1882 г. от самия Стефан Попов и просъществува до Съединението през 1885 г., когато военната обстановка прекъсва дейността ѝ. Та ето какво пише той:
„Подир два дни дойде ред да представим многошумната народна драма „Стефан Караджата“ За това представление трябва да позагатна нещичко. Тази историческа драма не беше се никога представила тъй, както се представи в Сливен за в полза на Опълченското дружество. Още от сутринта дойдоха в Дебоя едно голямо число от опълченци, които искаха настоятелно да вземат всички участие в драмата. Четите на Хаджи Димитра и Стефан Караджата, мога да кажа, бяха комплект, турската сган – тоже. Направихме няколко репетиции, особено на сраженията, за да не би с такова голямо число любители да стане някой безпорядък. За по-голямо още украшение на самата драма аз наредих, тъй, щото когато Ст. Караджата се намира в тъмницата, подир един малък монолог заспива, а в нея минута да му се яви сянката на войводата Хаджи Димитра, във вид на призрак, обвит в бяло наметало, със знаци и рани от куршуми, който с малко думи предвещава на Караджата следствията на смъртта му. Вечерта на това представление Дружеството беше поканило и старата майка на Хаджи Димитра. Тя стоеше на най-първите места близо до сцената. Понеже аз играех ролята на войводата Хаджи Димитра, то се потрудих нея вечер да гримирувам лицето си да прилича на самого Хаджи Димитра. Настана минутата на сражение с турците. Хаджи Димитър пада убит сред сцената от многото повторителни залпове от турска страна. В падението си, без да помисля, че същата Хаджидимитрова майка се намираше срещу мен, аз съм извикал с треперещ глас: „О, майко! Отидох!“ Тия две думи произведоха голям ефект на публиката, но сърцето на същата Хаджидимитрова майка беше като раздробено на части!! Някои господа до нея, близкостоящи, угадиха, че тя ще падне в несвяст и веднага я заведоха под ръка на бюфета, за да я утешат. Щом се закри завесата, аз се завтекох бързо в бюфета от задната врата, та целунах ръката на старата Хаджидимитрова майка. „Едно чадо – каза ми тя – съм родила, та загина юнашки в битката, ти го съживи тазии вечер пред очите ми! Дай, синко, вместо него тебе да целуна!“ Като изговори тези думи с разтреперан глас, старата Хаджидимитрова майка ме целуна няколко пъти по челото … „
За повече от изключително интересния мемоар на Стефан Попов може да прочетете в Сборника на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ – Български театър 1880-1900 том Първи.
Честито на всички театрали и всички други, свързани с театъра, макар и в предварителен порядък! Бъдете ни живи и здрави! Бъдете!
