Историята на града Стара-Загора през погледа на Атанас Т. Илиев

На 2 февруари 2022 г. се навършват 170 години от рождението на Атанас Илиев и 110 г. от излизането на първия брой на в. „Старозагорски глас“, в който той публикува поредица статии за историята на Стара Загора.

Благодарим на историка д-р Ваня Донева за предоставената публикация.

Историята на града Стара-Загора през погледа на Атанас Т. Илиев

Личността и делото на Атанас Илиев са обект на различни исторически изследвания във връзка с развитието на образованието и създаването на Старозагорското археологическодружество. Някои съвременни историографски прегледи отчитат и неговата активна събирателска и продуктивна изследователска работа, свързана с българските обреди, практики и фолклор. Приносът на Атанас Т. Илиев като проучвател на миналото на Стара Загора и инициатор на създаването на местен музей остава недооценен. Настоящото съобщение очертава неговите изследователски интереси, свързани с историята на родния му град на базата на поредица публикации „Из историята на града Стара-Загора“,отпечатана на страниците на в. „Ст.-Загорский глас“ с мото “Наш’та Заара нийде я няма”.

* * *

Авторът – Атанас Т. Илиев

Роден е на 2/14 февруари 1852 г. в Стара Загора в търговска фамилия. Учи в родния си град, в Пловдив и Табор(Чехия). Посещава Великата школа в Белград като волнослушател. Записва славянска филология в Прага благодарение на отпуснатата му помощ от Букурещката Добродетелна дружина. Там се запознава с Ладислав Шкорпил и Константин Иречек. През юли 1874 г. се завръща в Стара Загора и работи като учител в Главното петокласно училище. Арестуван е след Старозагорското въстание през есента на 1875 г. и прекарва 94 дни в тъмница. След освобождаването си заминава за Цариград, за да печата подготвения Речник на чуждите думи в българския език. Заради избухналото през 1876 г. Априлско въстание столицата на Османската империя става опасно за българите място и той се връща в родния си град. След Освобождението заема различни административни постове в Източна Румелия – помощник-префект и префект на Старозагорския департамент, областен управител на Шумен. Привърженик е на Народната (съединистка) партия. Учителства в София, директор е на Старозагорската Марийнска девическа гимназия (1892–1900; 1903–1905), член е на Висшия учебен съвет при Министерството на народното просвещение (1895–1900), началник на училищния отдел при Българската екзархия в Цариград (1900–1903), народен представител в V-то ВНС. Сътрудничи на редица списания и вестници – „Деница“, „Наука“, „Надежда“, „Земеделец“. Член е на БАН. Умира на 12 февруари 1927 г. в Стара Загора.

* * *

Историята на Стара Загора като провокация за

изследователя Атанас Т. Илиев

Атанас Илиев е ревностен изследовател на българската старина, който дълги години издирва и записва исторически сведения и фолклорни материали. Той се интересува от миналото на родния си град. За пръв път е изкушен от историческата тематика още в първите години след Освобождението, по времето, когато заема административни постове в Източна Румелия. Първата публикация, която излиза, без да е упоменато името на автора, е в Статистически календар на Старо-Загорский департамент за 1882 година. За интереса на А. Т. Илиев към местните старини свидетелстват и следните бележки от 80-те години на ХІХ в.:

„През 1880 г. посети града ни К. Иречек и ми беше гост два дни. Разходих го да види издирените старини, надписи при разкопки в града и му дадох събраните по-рано от мене.“

Любопитен е фактът, че написването на първата история на Стара Загора е възложено не на старозагорец, а на Димитър Илков (родом от Трявна) през 1902 г., във връзка с четвъртвековното отбелязване на трагичните събития от 19 юли 1877 г. Книгата „Принос към историята на град Стара-Загора“ излиза през февруари 1908 г., в навечерието на отбелязването на тридесет години от Освобождението. Това издание не спира изследователските дирения на Атанас Илиев, който споделя следното: „През 1910 г. домашните ми книжовни занаяти се ограничаваха в две посоки. От една страна давах окончателен вид на монографията си „Растенията от българско фолклорно гледище“…, а от друга – събирах постоянно материал за историята на Стара Загора. За последния труд, при всяко свое посещение на столицата и на Пловдив, непрестанно ровех в библиотеките старите вестници, особено „Цариградски вестник“, „България“, Съветник“, „Време“,„Турция“ и др., както и архивите на Александър Екзарх, Неофит Рилски и др., в които намирах като в нарочно писани хроники интересни данни за миналото на нашия град. Тъй събраните материали, допълнени с други мои, черпени от разни извори, аз изучавах и нареждах”. (Илиев 1926: 432).

През 1911 г. се провеждат изборите за депутати в V-то ВНС и Илиев е един от тримата представители на Народната партия за Старозагорска околия, които участват в обсъждането и приемането на изменения на Конституцията, наложени от провъзгласяването на независимостта на България. Пребиваването му в Търново в летните жеги поражда носталгия към родния град и е описано по следния начин: „Цял един месец се измъчвах до разболяване от непрекъснати заседания, от лоша храна по гостилници, от нетърпима задушна теснота и горещина, от ужасна стръмнина на улици, от липса на близка по-голяма градина. И в това положение нямах ли право да казвам “Наш’та Заара нийде я няма!” (Илиев 1926: 434)

На 2 февруари 1912 г. започва да излиза в. „Старо-Загорски глас” и Атанас Илиев е поканен от околийското бюро на Народната партия да участва в списването му.Той приема да сътрудничи и обнародва подлистник под заглавие: „Из историята на Стара Загора”.

В поредицата от статии, плод на дългогодишни проучвания,са представени малко известни данни за миналото на Стара Загора,чието начало се губи в най-старите времена”. Атанас Илиев използва поговорката “Наш’та Заара нийде я няма“ като мото на поредицата, защото в началото на ХХ в. само по-възрастните местни жители, които помнят града преди разорението му, добре знаят нейното значение. „Странните, които имаха пред себе си един изгорял и всякак неуреден още град, виждаха в тази поговорка едно

неуместно и глупаво самохвалство”-пише Илиев.

Той не подминава и злочестия провинциализъм, изразяващ се в използването на местната диалектната форма „га“ вместо „я“, но основната му цел е да проследи в исторически план достоверността на поговорката. Това е причината, която го мотивира да се обърне към „разните отзиви, които са правени за Стара-Загора в по-старо и в по-ново време, от чужденци писатели, западно-европейски, арабски, турски, както и български.“

Авторът, успоредно с изучаването на българския бит, обичаи и фолклор, проявява интерес към изворовия материал. Илиев предлага на читателя да понадзърне в миналото на града,използвайки интересни източници,които не са известни за повечето му съграждани. Той разказва известната нему легенда за възникването на селището. Въпреки че поставя акцент на сведенията за града през османския период, той започва с „първото му известно в историята название, вероятно от тракийски произход, е било Берое…“ и добавя, че вероятно „една част от старото му население е дошло от областта Пеония…“

Споменава за голямото значение на града през римския период,като цитира текста на един от запазените надписи за този „прочут и свободен град на Траяна“. Свързва античното име на града Августа Траяна с автономните монети, сечени през ІІ-ІІІ в., като допълва, че някои от тях могат да се „видят в нашия малък, но спретнат местен музей, който принадлежи на Старозагорското археологическо дружество.“

Според автора изобилието на археологически паметници и монетни находки е свидетелство за важното значение на града „още в първите векове на нашата ера.“ Като доказателство за разпространението на християнството сред местното население приема споменаването на Беройския епископ на събора в Сердика (344 г.). За многократното разоряване и опожаряване на града от варварски нашествия говорят културните пластове,„до 5-10 метра дълбочина, кога се търси здрава земя, за да се турят основите на по-големи сгради.”

През средновековния период отчита мястото му като „важна крепост, чрез която византийците са се бранили от българите.” Илиев не подминава сведенията за посещението на Берое от византийската императрица Ирина и нейния син Константин VІ през 784 г., която „заповядала изново да се укрепи, като се поправи крепостта, чиито развалини и до днес личат в двора на градското управление…. и ..да се преименува в нейна чест Иренополис.” Цитира впечатленията на арабския географ Идриси от 1153 г.като доказателство че „Берое, разположен под южните поли на планините, е един голям и цъвтещ град, който е център на съобщения и търговия.”

Илиев приема, че този пръв отзив от чужденец потвърждава информацията от античните лапидарни паметници и показва, че въпреки премеждията, градът успява да възстанови значимостта си в средата на ХІІ в.

Авторът не подминава и споменаването на Берое във връзка с кръстоносния поход на швабския войвода Фридрих и тиролския рицар Бертолд от Апдехт, които влизат в града и намират богата плячка. Първият дори „…останал да презимува в него.“ Но и кръстоносците, подобно на варварите, напускайки Тракия, опожаряват „богатия град Берое”.

В бр. 4 на в. „Ст-Загорски гласъ“ Атанас Илиев разглежда средновековния град, който е поради свойството на езика вече се именува Верои/ Боруй, като пълно владение на българите. Като исторически извор използва споменаването на Боруйската хора (област) в царската заповед на Иван Асен ІІ, с която се дава право на свободна търговия на дубровчани. Разказът продължава с второто нападение над града от кръстоносците на латинския император Хенрих през есента на 1206 г., поредното му разграбване и неговото западане. Авторът отбелязва, че през 1255 г. византийският император Теодор ІІ Ласкарис се озовава, посред зима, пред „стените на градската крепост”, които „били проломени и изпосъборени“. За да се запазят от врага, българите са принудени да запушат проломите с колове и дървета.

Според Илиев най-важното събитие, което се оказва съдбоносно за българщината, е „турското военно нахлуване, много по- методично и по-обмислено от всички варварски нашествия“. Материалите, които излизат от бр. 4 до спирането на вестника проследяват историята на Стара Загора през османския период и Възраждането. Авторът характеризира османската армия като „военно-религиозен орден“, чиято фанатична преданост към военното дело го води към победа.

Разглежда активната завоевателна политика на султан Мурад І в Тракия и описва превземането на Боруй от Лала Шахин. През 1364 г.Османският пълководец напада града в мъгливо време и го превзема без бой. Атанас Илиев споменава, че информацията се основава на турските сиджили, които се пазили в местния конак. Веднага след завладяването местното население е обложено с данък. „Градът със своите големи предимства представлявал лакома стръв за готованковците азиатци.“ За да се осигурят на „тюркменските преселници” най-добрите жилища в крепостта, част от българското население е обвинено в бунтовничество и принудено да се изсели, а онези, които остават в града, не успяват да съжителстват с новодошлите азиатци и сами го напускат. Така се създава сателитното селище Ени кьой (Ново село).

Илиев отбелязва и промяната в името на града, който вече се нарича Ески Загра, Захара, Заара. Той тълкува произхода на използваното в турските документи Загра-и Ески Хисар, като произлизащо от Загора, име, с което чужденците назовават България. Като доказателство в полза на своята теза използва споменаването на „Загорското поле“ близо до Пловдив от византийския писател Халкокондилас. Така стига до извода, че турското име на града означава старобългарски град от Загора.

Авторът разглежда междуособиците, които разтърсват Османската империя след смъртта на султан Баязид І и отражението им в региона. Отбелязва, че в чест на победата на Сюлейман в чертите на града е издигнат първият мюсюлмански молитвен дом, наречен „Аладжа меджит“, и дава интересна информация за Ески джамия,завършена според него от Хамза бей при управлението на султан Мурад ІІ (1421–51 г.) и за архитектурния облик на града. „Чуждестранни европейски посланичества през ХV, ХVІ, ХVІІ и ХVІІІ векове постоянно са минували по пътя от Белград за Цариград и са ни оставили доста описания за положението на местата, посетени от тях. … Ала нашата Ески-Загра е била далеч от този път. Ето защо историкът на този град трябва да се задоволи с късите сведения, които са били отбелязани в споменатите записки и то не направо от източника, но посредством турски наши съграждани, които са ги чели някога и после ни ги предават, колкото са ги запомнили. Нам са съобщени в 1880 г. от Халил ефенди, наш съгражданин, който в турско време е бил секретар при кадията в Ески Загра и често ги е прочитал.“

А. Т. Илиев се опитва да опише на базата на наличната му информация историята на града, използвайки и съпоставяйки сведенията от чужди пътешественици (Евлия Челеби за ХVІІ в, д-р Поайе за ср. на ХІХ в.) и българските източници – х. Господин Славов, сведения за града, публикувани в тогавашния периодичен печат – „Цариградски вестник“, в. „България“, сп. „Български книжици“. Използва и сравнява написаното от Иеромонах Спиридон, Неофит Хилендарски и Константин Фотинов за имената на Стара Загора, информация от лапидарни паметници и публикуваните спомени на възрожденски дейци от Стара Загора (Атанас Иванов, Анастасия Тошева).

По любопитен начин, на базата на сравнително богат изворов материал, Атанас Илиев разказва за събития, свързани с изграждането (възстановяването) на българските черкви в града, просветната дейност, книгоиздаването, ролята на местната община, развитието на занаятите.

Чрез поредицата „Из историята на града Стара-Загора“, отпечатана на страниците на в. „Ст-Загорски глас“, интересни и малко известни факти стават достояние на любознателните старозагорци и показват мястото на града през различните исторически епохи. Направеният исторически обзор, макар и незавършен поради спирането на вестника, дава основание на Атанас Илиев да защити мотото на публикациите “Наш’та Заара нийде я няма!“

Това любопитно четиво е почти забравено от съвременната историческа наука, но то е само междинен етап от проучванията на Илиев за миналото на Стара Загора. Голяма част от събраните сведения за историята на града са обобщени и публикувани в „Спомените на Атанаса Т. Илиев“. Последният труд надхвърля личните хоризонти на автора и дава интересни сведения за историята на града, за личности, с които Илиев контактува, и за събитията, в които участва. Фактите са поднесени относително безпристрастно, подкрепени с документи и исторически извори.

Историята на Стара Загора е част от дългогодишната изследователска и проучвателска работа на Атанас Илиев. Неговите публикации дават информация за важни исторически събития от възрожденския период и от новото време.