Честваме празника на св. Григорий Богослов

На 25 януари Българската православна църква почита Свети Григорий Богослов, архиепископ Константинополски.

Свети Григорий е роден в Арианз, областта Кападокия около 330 г. Заедно с по-малкия си брат Кесарий се образова в Назианз, където за първи път се среща с Василий Велики. След това Григорий заминава за Александрия, където брат му изучавал медицина.

През 349 г. Григорий Богослов отпътувал за Атина. Тогава светецът повторил обета си към Бог, след като по чудо бива спасен от смъртоносните бушуващи вълни на морето.

В елинската столица Григорий и Василий се отдават на науките. След като завършват образованието си, двамата светци се връщат по родните места, като Григорий е решен да отдаде живота си на Бог.

Светецът прекарал много нощи в молитви и дори искал да се отдаде на пост в пустинята Понт, но родителите му не му разрешили. На 27 май 380 г. свети Григорий Богослов е обявен за цариградски архиепископ на църквата „Свети Апостоли“ от император Теодосий І. Интриги обаче го принуждават да напусне престола си и да се върне в наследственото си имение в Арианз, където се отдава на благочестие.

Остатъка от дните си светецът прекарва в безмълвие до смъртта си през 390 г.

Православната църква го почита заради философските му проповеди. От неговите слова се е учил и свети Константин – Кирил. В житията за неговия живот Григорий Богослов е описван като изключително богоотдаден, богосъзерцателен и праведен човек.

Приживе светецът се отнасял състрадателно с бедните и по всякакъв начин се опитвал да облекчи страданията им. Григорий дори е успявал да убеди властващите да се покаят за греховете си.

Мисли и наставления на светителя

Една слава бе за мене пленителна: да се изявя с познанията които събраха Изтокът и Западът, и красавицата на Елада ­ Атина. Над всичко това се трудих много и дълго време. Всички тия познания, обаче, полагам в подножието на Христа, за да отстъпят място на Словото на великия Бог, Което чрез Себе Си засенчва всяко превратно знание и многообразното слово на човешкия ум.“ (Св. Григорий Богослов, „Стихове към самия себе си“)

Ако според учението на св. ап. Павел и на Самия Христос, първата и най-важна заповед е да се почита любовта като изпълнение на закона и пророците (вж. Мат. 22:37-40; 1Кор. 13:13), то основна нейна част трябва да бъде, както намирам аз, любовта към бедните, жалостта и състрадателността към тези, които са от един род с нас. Защото нито едно наше служение не е така угодно на Бога, както милосърдието, защото то винаги е близо да Бога, пред Когото винаги вървят милостта и истината (вж. Пс. 88:15) и на Когото трябва да принасяме в дар милост (вж. Иак. 2: 13) и така Той за нищо не награждава така със Своето човеколюбие, както за човеколюбие. И така съобразно заповедта, която повелява да се радваме с ония, които се радват, и да плачем с ония, които плачат (вж. Рим. 12:15), ние трябва да отворим утробата на нашето милосърдие за всички бедни и страдащи по различни причини.“

Разномислието в някои среди, макар и да води до раздор, не е толкова опасно, колкото е опасно в Църквата, където някои предпочитат да живеят по-скоро в раздор, отколкото в единомислие. Ако някой ни запита: какво честваме ние и на какво се покланяме ­ отговорът е готов: ние почитаме любовта, защото по израза на Светия Дух, „Бог е любов“ (1 Иоан 4:8).

Защо ние, почитателите на любовта, така ненавиждаме и сме ненавиждани? Защо ние, почитателите на мира, така немилостиво и непримиримо враждуваме? Защо ние, основаните на камък, се клатушкаме; утвърдените на крайъгълен камък, се разпадаме; призваните в светлина ­ се омрачаваме? Защо ние, служителите на евангелското слово, доведохме себе си до мълчание или безсловесие, или вцепенение, или… не зная как още да го назова?

Казва се, че и в храната, и в съня, и в срамните дори работи има мярка на ситост ­ у нас, обаче, нямат край взаимните поражения от един на друг, не само между разномислещите и несъгласните в учението за вярата, но и между единомислещите ­ и те са взаимно противници. Това е по-жалко и по-бедствено от всичко друго ­ и коя е причината за това? Може би властолюбието или користолюбието, или завистта, или омразата, или презрението, или някоя друга страст, които не виждаме дори и в самите безбожници.