ФОБИ чества 125 г. от рождението на българския композитор Петко Стайнов
Денят 2 декември 2021 г. Фестивалът на оперното и балетното изкуство (ФОБИ) Стара Загора посвети на 125 години от рождението на феноменалния българин, композиторът академик Петко Стайнов. По този повод Фондация „Петко Груев Стайнов“, Исторически музей „Искра“, Казанлък и Дом Петко Стайнов – Казанлък, подредиха във фоайето на операта внушителна документална изложба. Върху големи табла е проследен живота и творчеството на композитора от рождението до последните му дни, както и влиянието му за музикалната култура на България и Европа.
Събитието започна с изпълнение на една от знаковите песни на композитора „Що ми е мило, мило и драго…“ от мъжкия хор на операта с диригент Младен Станев..
Подробности за живота на Петко Стайнов споделиха неговият внук – Петко Стайнов – председател на Фондация „Петко Груев Стайнов“ и Иво Косев – главен уредник на Дом Петко Стайнов в Казанлък.
Петко Стайнов е роден на 01 декември 1896 г. в Казанлък. На 11 години ослепява напълно и постъпва в новооткрития през 1905 г. Институт за слепи в София, където учи флейта при Д. Хаджигеоргиев и Н. Стефанов, цигулка при Швертнер и хармония при Краус. Учи пиано при М. Бъчварова. През 1912 г. учи пиано при проф. Ан. Стоянов и участва дейно в хора и оркестъра на Института под ръководството на М. Шекерджиев и Н. Стефанов.
Овладява Брайловия шрифт за слепи на български и немски език, с който си служи през целия живот.
След завършването на Института през 1915 г. се завръща в Казанлък, организира и дирижира хор, изявява се като пианист, написва първите си творби. Получава висше музикално образование в Германия в частен музикален лицей на д-р Менке и частна консерватория “Розановски” в Брауншвайг (1920-21 г.) и в Дрезденската консерватория (композиция при Ал. Ворф и пиано при Е. Мюнх). Завършва през 1923 г. и концертира в Германия като пианист.
През 1924 г. се завръща отново в Казанлък, където създава самодеен оперетен театър, става член на Дружеството на българските слепи (по-късно Съюз на слепите в България), концертира като пианист в родния си град и в страната, включва се в музикалното дружество в града и организира хор и оркестър, които сам дирижира.
През 1927 г. се установява в София и започва работа като лектор (договорен преподавател) по пиано в Института за слепи (до 1941 г.). Известно време е председател на столичните хорове “Гусла” и “Родна песен”. Активно се включва в дейността на Дружеството “Съвременна музика”.
През 1940 г. е избран за редовен член на Българската академия на науките и изкуствата. Въз основа на доклад-предложение на Добри Христов с Царски указ е назначен за директор на Народната опера и поддиректор на Народния театър и за председател на Държавната филхармония (до 1944 г.). След 1944 г. заема отговорни постове: съветник по музикалните въпроси в Министерството на информацията и пропагандата (1945-48 г.); съветник първа категория по музикалните въпроси в Комитета за наука, изкуство и култура (от 1946 г.); Директор на Института за музика (дн. сектор “Музика” в Институт за изкуствознание) БАН (от 1948 г. до смъртта си). Многократно получава най-високите държавни отличия. Произведенията му са свързани с народната песенност и ритмика.
Петко Стайнов е автор на 2 симфонии, 2 симфонични танца; 2 симфонични поеми и други концертни пиеси; на хорови песни и балади; няколко камерно-инструментални произведения и др. Утвърждава жанра на акапелната хорова балада в българската музика. Хоровите му песни като “Де бре, Димо” , “Изгреяло ясно слънце” и други са сред най-често изпълнявания репертоар на българските музиканти в страната и в чужбина.
Още с първото изпълнение в София на 4 януари 1927 г. от Българската народна филхармония с диригент Т. Хаджиев “Тракийски танци” стават емблематични за българската музика.
Спомени за дядо си, специално за читателите на Dolap.bg сподели внукът, който носи същото име г-н Петко Стайнов:
„Моите спомени за дядо ми за съжаление са избледнели. Догодина ще се навършат 45 години от неговата смърт. Когато той си отиде бях на 17 години.
Помня дядо ми като много добър човек. Никога не ми се е скарал, не ми е направил забележка, не се е опитвал да ми налага мнението си, да ме напътства. Винаги е бил максимално толерантен.
В същото време от него съм научил много неща, свързани с гледането, с виждането, въпреки че беше сляп. Първото си око загубва на 6 годишна възраст, а второто на 11 – в резултат на битов инцидент. Имаше феноменални пространствени представи, които и до ден днешен не мога да си обясня. Част от младостта си е прекарал в Германия, където е учил. За Германия знаеше неща, които така картинно описваше, сякаш ги е виждал. Знаеше абстрактни неща, например как са разположени градовете в Германия, какви са разстоянията между тях, ситуираше ги по отношение на посоките на света, т.е. имаше географски познания, каквито може да има човек подробно разглеждал карта. Имаше познания за градове- описваше улици, явно това се неща, които да му разказвани и той е запомнил; картини, които е гледал в различни изложби… Другото нещо, което ми се е случило, благодарение на него е, познаването на автори и книги. Той четеше на брайлово писмо, но твърде малко бяха преведените на него книги. В повечето случаи му четяха книги. Първо баба ми, след това майка ми. Спомням си дълги вечери, които сме прекарвали вкъщи. Сигурно има десетки книги, които съм „прочел“- слушайки ги, благодарение на дядо ми. Сега с аудио книгите се връщам към това време.
Благодарение на него съм успял да видя в нашия дом много известни личности. Дядо ми имаше много приятели, които го посещаваха често в дома ни в София. Негов близък приятел беше Чудомир, който при всяко идване в столицата му се обаждаше. Дечко Узунов, който направи най- хубавия му портрет в естествен ръст, дори по-голям от естествения му ръст и досега стои у нас; приятел е бил с Иван Пенков. Беше близък с много композитори: Марин Големинов ни е гостувал често, той му е и кумец, Любомир Пипков. Имам спомени за дълги срещи с изключителната писателка Фани Попова-Мутафова. С нейния съпруг Чавдар Мутафов бяха най-близки приятели с Петко Стайнов и неговата съпруга Стефанка. Почти всеки месец ни гостуваше и прекарваха дълги часове в разговори.
Слепотата вкъщи не му създаваше проблем, знаеше всичко и се ориентираше дори без допир. Принципно пишеше и композираше на Брайл. Със смъртта на баба ми през 1966 г. той спира да композира. Не съм го виждал дори да свири на пианото. Преди това, процесът на композиране и записване на идеите е доста сложен. Първо му помага в най- ранните години брат му Захарий, който следва архитектура. Т.е. дядо ми записва на Брайл, брат му който също се е занимавал с музика, свирил е на виолончело, му просвирва на пианото това, което е записал, правят се корекции и така се стига до окончателната партитура. След това мястото на брат му заема съпругата му Стефанка, която също учи музика, но владее и Брайлово писмо, т.е. може да чете и превежда написаното на Брайл на нормален нотопис. При създаването на големите произведения му помага един музиковед – проф. Гърдев, с когото създават творчески тандем. В края на 50-те години проф. Гърдев напуска България. Практически след това дядо ми композира две-три произведения, за които помага баба ми. Алгоритъмът на работа е същият“ – разказа Петко Стайнов -внук.
Във връзка с отбелязването на 125-годишнината от рождението на Петко Стайнов в София е създаден инициативен комитет, оглавяван от председателя на Българската академия на науките акад. Ривалски. Целта е максимално широко да се отрази годишнината за запазване на паметта на Петко Стайнов за неговото творчество и неговото обществено дело. Според председателя на Фондация „Петко Стайнов“ три са най-големите заслуги, с които композиторът е останал в нашето съвремие, в българската музикална култура: Това е приносът му за създаване на българския национален стил. Той е един от няколкото композитори от второто българско поколение, което реално създава български композиторски стил, с който България се издига до нивото на световните композиторски школи. В същото време участва в международния музикален живот с нещо напълно оригинално. На второ място е ролята му за създаването на жанра на хоровата балада. Това е жанр, който до неговото творчество не съществува. Този жанр съответства на симфоничните жанрове в оркестровата музика, т.е. това е хоровият аналог на симфоничните произведения. На трето място е неговата обществена дейност. Той е автор не само на голям обем музикални творби, а отдава много енергия и време на обществената работа. Той е един от основателите на Дружеството на българските компонисти „Нова музика“, което е в основата на Съюза на българските композитори. Той е един от създателите на дружеството на българските народни хорове. Ръководи Софийската опера в периода 1941-1944 г. От 1948 г. като директор на Института по музика с музей към БАН той е един от инициаторите за огромната събирателска дейност, свързана с българския фолклор. Няколко хиляди български народни песни и танци са записани в годините, в които е директор на Института.
Публиката имаше възможност да види и документалния филм „120 години Петко Стайнов“, продуцент: „ЕДИТА Груп“ООД – Анелия Дошева, по сценарий на Елисавета Вълчинова – Чендова, оператор Михаил Георгиев. Във филма участват: арх. Стефан Стайнов – син на композитора и тогава председател на УС на Фондация „Петко Стайнов“, членовете на УС на Фондацията проф. Пламен Джуров, проф. Теодора Павлович, проф. Елисавета Вълчинова-Чендова, проф. Виктор Чучков и Иво Косев.
„От както ръководя Държавна опера Стара Загора най-голямата ми болка е тази, че Министерство на културата не предприема мерки българското композиторско дело да бъде изведено на необходимата му почит, каза директорът на Държавна опера Стара Загора Огнян Драганов. -Такъв театър, като нашия, може свободно да разполага с време и средства, за да представи български произведения – опера, балет, компилации, симфонични платна…Това е и една надежда.
Неслучайно Ви поканихме да почетем паметта на академик Петко Стайнов. Нашият Фестивалът на оперното и балетното изкуство дава друго лице на музиката и обръща погледа в друга посока. Трябва да се отдаде нужното внимание на онези неща, които не са във всекидневното музикално меню на оперния театър. Благодаря за гостуването на изложбата, посветена на 125 годишнината от рождението на Петко Стайнов. Фоайето на операта ни винаги е отворено за подобни събития. Изкуството е вечно. Смятам, че творчеството на тези велики български композитори, творили по време на режима, трябва да бъде подкрепяно от държавата. Трябва да бъдат подкрепяни и фондациите, за да бъдат мощен инструмент за реализиране на проекти“ – каза Огнян Драганов. Той връчи на Петко Стайнов почетен плакет на Фестивала на оперното и балетното изкуство.
Росица Ранчева
