300-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски ще чества ЮНЕСКО

По предложение на Националната комисия на Република България за ЮНЕСКО, чиято дейност се координира от Министерството на външните работи, 300-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски беше включена в Списъка на бележити годишнини на организацията за периода 2022-2023 г. Списъкът беше одобрен от протичащата в момента 41-ва сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО.

Паисий Хилендарски е една от най-ярките личности, родени в България. Той е човекът, който полага основите на Възраждането у нас. Той е човекът, успял само с написването на една тънка книжица, наречена „История славяноболгарская” да пробуди съзнанието на съвременниците си и да им върне самочувствието, че са народ със славно и древно минало, който е дал много на света.

„История славяноболгарская” днес се изучава във всички училища и едва ли има някой, който да не е запознат с текстовете, които се намират в нея, но много малко се знае за живота на самия ѝ автор.

В „История славяноболгарская” Паисий пише, че е роден в Самоковска околия, без да уточнява в кое населено място. Според историците е роден в Банско през 1722 г. в семейството на Михаил Хадживълчев. Предполага се още, че светското име на Паисий е било или Петър, или Пенко и е имал двама братя – Лаврентий Хилендарски и Хаджи Вълчо. Единият брат – Лаврентий, бил игумен в Хилендарския манастир. Хаджи Вълчо бил заможен търговец и щедър дарител, който отделял сериозни средства за градежа и поддържането на църкви и манастири.

Във времената, в които се е родил и израсъл Паисий единствения начин, по който е можело да се получи добро образование е било постъпването в манастир. Вероятно това е причината през 1745 г. 23 – годишният младеж да се замонаши и да се присъедини към брат си в Хилендарския манастир.

През първите години зад манастирските стени, младият монах се обучавал упорито и се превърнал от човек, който „не е учил нито граматика, нито светски науки” в образован и духовно извисен мъж. От манастира забелязали жаждата му за знания и готовността му да работи в полза на манастира и му поверили трудната задача на таксидот (манастирски пратеник).

Така Паисий Хилендарски започнал да обикаля по всички краища на страната, за да събира помощи за манастира и да привлича поклонници. По време на своите странствания и срещите си с обикновените отрудени и измъчени български семейства, Паисий разбрал, че на българския народ му трябва някой, който да му върне самочувствието и да му покаже, че е народ, който има славно минало.

Лека – полека у него се зародило желанието да направи така „щото българите да узнаят, че не са народ без история”. Това негово желание станало още по-силно, когато отишъл в Атон и се сблъскал с грубото и надменно държание на атонските монаси, които считали българите за народ „прост, недодялан и от по-ниско качество”.

За да се опита да промени нещата, след завръщането си от Атон, Паисий Хилендарски започва усилено да търси и събира сведения за историята на България преди да падне под Османско владичество. Задачата никак не била лесна, тъй като на територията на страната не е останало почти нищо, което да разказва за това кои сме ние и от къде идваме. Затова Паисий се въоръжава с огромно търпение и тръгва да дири парченца от историята ни из манастирски преписки, писма, разкази на монаси, летописци, документи за дарения и т. н.

Посъбрал малко документи и сглобил част от историческата мозайка, Отец Паисий не спира до тук, а разширява търсенето си из манастирите в другите страни. Така през 1761 г. стига до манастира Сремски Карловци в Австрия, където попада на трудовете на Цезар Бароний и на абат Мавро Орбини, от които черпи много важни сведения за историята на България.

През 1761 г. се завръща в Хилендарския манастир и започва усилена, почти денонощна работа по „История славяноболгарская”, но заради неразбирателство с другите монаси се налага да напусне Хилендарския манастир и да се премести в Зографския манастир, където през 1762 г. завършва труда на своя живот.

Едва завършил с написването на „История славяноболгарская”, Паисий се заел с още по-трудната задача, а именно да разпространи книжицата из цялата страна, за да могат повече хора да я прочетат, за да знаят от какъв горд, непокорен народ произлизат.

Така, с написана на ръка тънка книжка, която разказвала за историята на България, Паисий Хилендарски поел по прашните пътища на страната и:

• спирал във всяко селище
• четял на неграмотните
• разказвал за смелите ни царе
• разказвал за лютите битки
• говорел за победите ни над огромни армии
• за великото дело на братята Константин – Кирил и Методий, които са дали четмо и писмо на всички славянски народи

Лека – полека мълвата, че един монах обикаля села и паланки и разказва, че българите имат много по-древна история от много други народи привлякла интереса на хора, които имали желание да преписват и разпространяват „История славяноболгарская”.

Първият препис на „Историята” на Паисий Хилендарски е направен от един друг велик българин и възрожденец – Софроний Врачански, който Паисий среща при едно от пътуванията си. След Софроний преписи правят още над 60 българи, които преписват труда на Паисий на ръка.

Благодарение на тяхната усилена работа „История славяноболгарская”, написана от един неуморен монах, започва да живее свой собствен живот и се превръща в „нещото”, от което една цяла нация е имала нужда, за да се пробуди и да поиска да заеме мястото си сред останалите народи.

Паисий Хилендарски умира през 1773 г. в с. Амбелино, на път към Света гора. Причината за смъртта му не е ясна и това разделя историците на два лагера. Единият е на мнение, че Паисий Хилендарски е нападнат от разбойници и е убит, докато другия лагер приема, че е умрял от недохранване и изтощение.

Отец Паисий е канонизиран е за светец на Българската православна църква на 26.06.1962 г.

Оттогава всяка година на 19 – ти юни цяла България почита паметта и делото на великия банскалия.

През 2021 г. ЮНЕСКО се присъедини към отбелязването на 100-годишнината от смъртта на патриарха на българската литература Иван Вазов и 650-годишнината от създаването на Търновската книжовна школа.