В деня на своята 85-годишнина, актьорът Нино Луканов: „ Който не е доволен от Стара Загора, не е достоен за нашия град!“
Д-р Нино Луканов е роден на 14 ноември 1936 година във врачанското село Девене. Завършва средно образование през 1955 година в град Враца. От 1957 е актьор в Ямболския драматичен театър. През 1958 започва да учи актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов в класа на професор Георги Костов и Елка Михайлова. Завършва през 1962 и е изпратен да работи в Драматичен театър „Гео Милев“ в Стара Загора. Там играе в роли като Студента от пиесата „Когато розите танцуват“, Владимир от „Вярвам в теб“, полковник Белооков от „До нова среща земя“, Антонио от „Почивка в Арко Ирис“, Муратов от „Зикови“ на Горки, Берьозкин от „Златната карета“ на Леонов, Масларски от „Милионерът“ на Йордан Йовков. През 1982 играе на сцената на Драматичния театър в Куйбишев (днес град Самара). От 1973 специализира техника на говора в ГИТИС „Луначарски“ в Москва, а през 1981 защитава дисертация на тема „Дишането на актьора на сцената на драматичния театър“. Нино Луканов има зад гърба си над 5000 представления и поне 100 роли в Драматичен театър „Гео Милев“ и 8 в киното. Автор е на книгата „Незабравими мигове от едно приятелство“, издадена през 2004 г. за дългогодишното му приятелство със световния оперен певец Борис Христов.
През 1994 г. в Стара Загора основава Музикално общество „Борис Христов“, на което е председател и досега. Благодарение на него обществото развива активна дейност и е част от Културния календар на Стара Загора.
Негово хоби са фотографията и дарителството. Преди време е дарил 10 200 черно-бели и цветни кадъра, в които е запечатана половинвековната история на ДТ „Гео Милев“. Голяма част от архива си е дарил на Държавния архив, на Регионален исторически музей, на Регионална библиотека „Захарий Княжески“. Носител е на десетки големи награди.
Господин Луканов, в ден, в който навършвате мъдрите 85 години, сигурно мислите Ви се връщат назад в детството и младостта, промъкват се в училищата Ви, на театралната сцена и киното, сещате се за срещи с интересни хора, за покорени върхове…
Имал съм щастието да се родя на 14 ноември 1936 г. в едно изключително задружно и искрено уважавано от съселяните ни семейство. Бяхме двама братя и една сестра. Семейството ми се занимаваше със земеделие. По майчина линия съм попски внук. Дядо ми поп Георги Иванов Начев, ако беше певец с този великолепен баритон, можеше много голям артист да стане. Затова пък доставяше удоволствие на всички енориаши по време на неговите служби. По бащина линия моя прадядо се е занимавал със скотовъдство. Ние участвахме в целия производствен процес, както се казва сега, всеки според възможностите си. Брат ми, като по-голям, помагаше в орането, в жътвата. Сестра ми беше селарка, Тя се занимаваше с подреждането на150 патици, около 200 кокошки, готвеше и на 4-5 км разстояние, в най-голямата жега ни носеше обед по време на жътва…След това аз поех нейното задължение. Сутрин нашите излизаха още преди изгрев слънце., а аз трябваше да подредя животните в двора и овцете ни. Най-голям зор ми даваха овцете, които трябваше да открия къде пладнуват, да ги издоя и на 2-3 км да върна млякото с котлите общо към 40 литра. Тогава направих 7 качета сирене и едно съм сбъркал. Малко ли сол съм му сложил,що ли, но то остана меко. Мислех, че ще ми се карат, но нашите най-напред него изядоха, защото беше най-вкусно. Хубаво е младите да знаят какъв живот сме живели. Бях на 13 години когато докато нашите жънеха, впрягаха ми кравите с плуг и аз правех лятна подметка, което всъщност беше естественото наторяване. Затова бяха екологично чисти всички храни.
Моята мечта беше да стана поп или пилот, но не се случи. Завърших с отличен основното си и прогимназиално образование и продължих в реалната гимназия във Враца. Първо трябваше да си намерим квартира – по двама, по трима от селото. Бяха гладни години. Даваха ни купони за черен хляб. Беше клисав, но го изяждахме до троха. В неделя родителите ни пращаха по една кошница с манджица и 1-2 хляба… По това време в театъра във Враца се правиха постановки с големи масовки и събираха най-вече ученици. На всичко отгоре плащаха по 1-2 лв. на представление. Стана ми много интересно и започнах да ходя на всички репетиции, за сметка на училището. Най-малко ми се отдаваха точните науки. Един ден ме викна директорът и ми каза:“Чувам от колегите, че проявяваш интерес към театъра и че имаш качества. Но, за да имаш успех, трябва да завършиш гимназията“. Слава Богу, завърших гимназията и реших, че ще ставам артист.
Взеха ме в казармата уж като артилерист, пък станах танкист. Другите войници не ме долюбваха защото не обичаха да ходят на физзарядка. Аз пък много обичах. Имаше едно колело 50-ина килограма от вагонетка. Първоначално го вдигах трудно, след това – с две ръце, докато накрая с една ръка можех да правя 15-20 вдигания. После стана уред за физкултура в цялата дивизия.
Втората година от казармата кандидатствах във ВИТИЗ и бях стигнал до резерва. Тогава се случиха сирийски събития. Беше свален самолет от наш изтребител. Щеше да започва война и ни задържаха 2-3 месеца в казармата. Докато ни освободят учебната година във ВИТИЗ беше започнала и аз останах отвън. От 800 души кандидати за артисти приемаха 14-15, не е като сега. Но когато кандидатствах, дойде един мъж и ме попита дали искам да работя в провинциален театър. Оказа се Янаки Стоянов, режисьор на Ямболския театър. От уволнението отидох на работа в театъра. Първата роля, която играх е на Васко Чепиловски от „В полите на Витоша“.
Втората година кандидатствах отново във ВИТИЗ, приеха ме и успешно завърших актьорско майсторство през 1962 г.
И съдбата Ви доведе в Драматичен театър „Гео Милев“ Стара Загора. Какво си спомняте за тези първи години ?
Макар да знаех, че сезонът ще започне от 15 август, дойдох веднага след като получих дипломата си. Тук разбрах, че ще започнем на 1 септември. Пристигнах с два картонени куфара, пълни с вещи от студентството, без пукната пара и без да познавам нито един човек. Поисках помощ от моя позната от Ямбол. Тя ми изпрати две луканки и хляб. Бях ги нарязал на порции, та да ми стигнат докато започне сезонът.
Първата роля на Старозагорска сцена бе на Студента от „Когато розите танцуват“ на Валери Петров. Това беше съдбовна за мене роля. Момичето, което играеше Пианистката, беше красиво като капка. Бяха я взели от Кукления театър, току що приета там с изпит, но не приета във ВИТИЗ. И взаимоотношенията ни на сцената, постепенно нараснаха и извън театъра. Бях на 26, тя на 22 години. От тогава не сме се разделяли до ден днешен.
Исках да бъда добър артист и се стараех много. Тогава се играеше много. Бяхме в сградата на Стария театър с операта. Това беше едно от най-хубавите съжителства между два института. Знаехме те както играят, те знаеха ние какво играем, винаги гледахме репетициите си и представленията си. Всички се познавахме с взаимно дълбоко уважение. Ние играехме два дни и операта -два дни, а петият ден – общината ползваше като дом на културата. В останалото време пътувахме. Нямаше село, паланка, обект където да не сме гостували и слава Богу много ни харесваха. Имаше една атмосфера да се отдаваш докрай.
Направих над 100 роли в над 5000 представления.
Кои са коронните Ви роли?
Задавали са този въпрос на много известни и на по-малко известни артисти . Един гениален артист може да изброи максимум пет роли, които са коронни. Аз с всички уговорки като средно талантлив актьор съм направил роли, които са забелязани от критиката и от публиката. Първата беше ролята на Чобан в пиесата на Христо Кацаров „Студена земя“. Имахме огромен успех. Всички бяха отбелязали специалното присъствие на Чобан.
Другата роля е на Хан Аспарух. Такъв тип роли ми допадаха – на силни личности. Пиесата беше написана в стихове от Радко Радков. Представихме постановката през 1971 г. в първия сезон на сградата на операта с огромен успех. С „Хан Аспарух“ открихме Третия национален преглед на историческата драма и театър във Велико Търново. До тогава бяха показвани в различни пиеси всички български царе, без Хан Аспарух. От 20 награди за всички раздели, нашият театър получи 12. Аз получих специалната награда – едногодишна творческа командировка в Москва и Ленинград и златния знак на Търново.
Когато започна прегледът в Царевец имаше откъси от представления на Народния театър, Старозагорския, Военния театър, Варненския, Шуменския и др. Първи се представяме ние. Публиката за първи път вижда Хан Аспарух, за който толкова много се говори. Представихме два епизода. В единия имах монолог, след който забих знамето с конската опашка и казвам:“Тук ще бъде България“. Когато хакнах знамето в земята, всички възкликнаха възторжено…
Мъжете артисти от всички театри бяхме в една палатка, жените – в друга. В нашата палатка бяха още Апостол Карамитев, Андрей Чапразов, Любомир Кабакчиев , Рачко Ябанджиев…от този калибър. Апостол имаше един хубав лаф- когато най-много хареса нещо, сладко сладко го наричаше „идиот“. След изпълнението ми, влизам в палатката. Виждам очите му, пълни с радостни сълзи, защото се радваше искрено на всеки успех на колега. Прегърна ме и каза:“Идиот, ние как ще излезем след теб..?“ Това беше огромен комплимент…
Третата ми коронна роля беше на Градоначалника от „Ревизор“ на Гогол. Гостувахме с Веселин Савов в Куйбишевския театър -аз като Градоначалника, той като Хлестяков. Постановчикът Пьотр Манастирски заяви:“В нашите театри могат да се намерят по-двама-трима артисти по-добри от Нино и Веселин в тази постановка, то като този тандем – никога.
Какви са Вашите извън театрали занимания?
Започнах да се занимавам с фотография от втори курс на ВИТИЗ. Тогава с Бето Синтов, Бог да го прости, съпругът на Ани Томова, снимахме всички студентски мероприятия, срещи, бригади и пр.
В Стара Загора имаше професионален фотограф Неделчо Чобанов, но неговите снимки бяха статични. Тогава реших да направя фотолаборатория на театъра. Всичко не е било на най-високо качество, но затова пък не сме се ограничавали с 10-12 снимки, а е снимано колкото може. Пазих си всички негативи. Давал съм на всички колеги снимки за техния архив, а за реклама правех по-големи. После си купих по-добра техника и снимах всички постановки, независимо дали участвам или не в тях. Повече от 30 години всичко това съм запазил. Преди няколко години го предадох в Регионалния исторически музей след като намерихме техника от негатив да се обърне в позитив. Това стана благодарение на проф. д-р Светла Димитрова, според мене великолепен специалист, но недолюбвана от някои мераклии за власт. С Марио Цветков направихме тази манипулация. Благодарение, че той беше много спокоен и търпелив, може би половин година работехме по архива. Така се оказаха 10200 снимки, които са описани и събрани в диск. Който се интересува от историята на Драматичен театър „Гео Милев“ от 1875 година до 2000 година има от къде да получи точна и визуална информация. Това не са само снимки. За всеки сезон е записано ръководство, актьорски състав, репертоар, изпълнители, представления и пр. всичко подробно.
Заедно с диска негативите са подредени и запазени в музея. Смятам, че това е мой голям принос в историята на театъра. Такъв диск има още в театъра, в Регионалната библиотека и в Държавния архив.
Вие сте автор на един капитален труд, посветен на Борис Христов. От кога датира интересът Ви към него?
В гласа му се влюбих едва десетгодишен. Беше есента на 1946-а, когато чух негово изпълнение по радиото. Беше арията на Мефистофел. Буквално онемях, това не беше глас, а чудо… В казармата имам прегрешение. В списание „България“ за първи път видях снимка на Борис Христов и естествено откъснах страниците, които станаха едва ли не най-голямата ми скъпоценност. Като студент се появи моят голям интерес към оперното изкуство. Имаше великолепни представления с певци, които станаха световни величини. Имаше студио „Музика“, където се представяха записи, които не всеки можеше да чуе. Ходех редовно там. И там за първи път видях Борис Христов в роля – крал Филип в операта „Дон Карлос“ на Верди. Там чух всичките три-четири опери, които е записал. Беше световна звезда. На едно от тези срещи в клуба, една от разпоредителките ми каза:“Ей там, до вратата е седнал бащата на Борис Христов“. Какво съм преживял съм описал подробно в книгата. Но благодарение на това, успях да стана близък с родителите му. Те ме заобичаха като роден син. Борис Христов имаше двама приятели, които жертваха своето настояще тогава, само защото са приятели с Христов. Това са Любен Живков и Панчо Мушков. Бях най-младият сред тях. Каквото можех помагах, но най-вече родителите на бате Борко имаха с кого да си поприказват, защото техният син беше напуснал България и нямаше право да се върне в родината.
С Борис Христов се запознахме на живо при неговото първо гостуване в България на 15 юни 1963 г. в неговия дом. Това беше за мене огромно емоционално събитие. Дядо Кирил си беше отишъл. Баба Райна ме посрещна. Видя ме и извика:“Борко, това е Нино!“ И аз се оказах в прегръдките му. Бях намислил да кажа нещо като за начало, но както казва народът „глътнах си езика“. Сред всичките му дарби беше и тази, че можеше да премахва моментално всякаква преграда между себе си и насрещния човек. Знаех, че обича червено вино. Брат ми беше направил хубаво вино и подадох бутилките и той възкликна:“Браво, добре, хайде да го изпием!“ На следващия ден отиде на гробището на поклонение на брат си и баща си. Не зная как се беше разчуло, но централната алея беше стълпотворение от хора, дошли да го видят на живо…Хор „Гусла“ направи голям концерт за него. През 1947 г. беше изпратил в България нотите и текста на първата песен, която изпълнил на италиански в Санта Чичилия с надпис :“На Пенка Касабова“ – неговата голяма съдбовна любов.
След архива на Пенка Касабова ( една от сестрите на Гео Милев), моят архив свързан с него е най-богат защото събирах всичко абсолютно, дори няколко редчета, посветени на него. Благодарение на това, което притежавах, много лесно ми беше да напиша книгата „Борис Христов – незабравими мигове от едно приятелство“. Всяка среща с него за мене беше академия, курс по морал, всеотдайност на изкуството, по патриотизъм.
Преди 27 години, Вие създадохте в Стара Загора Музикално общество “Борис Христов“, което и до днес представя по най-атрактивен начин голямото изкуство на именития ни световен бас. Какво още се случи през тези години?
През 1994 г. Тенко Калайджиев ми съобщи, че в София е учредено музикално дружество на името на Борис Христов, за да популяризира изкуството на един гениален артист. Би било добре и тук да го направим. Веднага приех идеята. Първият човек, от когото получих изцяло подкрепа беше маестро Димитър Димитров -диригент на Старозагорската опера и главен художествен ръководител. Заедно помислихме как да стане и на 19 април 1994 г. учредихме обществото ни. Първата изява беше през м. септември същата година. Открихме с първата и единствена тогава грамофонна плоча на църковните песнопения на Борис Христов в Художествената галерия.
От тогава проведохме над 1000 прояви с над 12000 посетители. За тези години събрах огромна дискотека с изпълнения на Борис Христов. Те са качени на два твърди диска благодарение на Николай Стоянов. Един ден ще ги даря на Държавния архив, на Културния отдел на Регионалната библиотека „Захарий Княжески“, където има всичко събрано за Борис Христов. Това са около 900 записа на големия певец – роли, песни, арии, цели спектакли, пресконференции. Надявам се да се намери специално място за този именит българин.
Господин Луканов, на какво Ви научиха изминалите 85 години?
Никога не съм смятал, че аз съм солта на земята. Никога не съм направил на човек лошо. Или, ако случайно това се е случило, то е неволно. И ако той го помни и ми го каже, най- искрено ще се извиня. Никога не съм говорил лошо на човек зад гърба. Ако има нещо такова, му го казвам в очите. Каквото мога добро да направя – правя, без да чакам отплата.
Не мога да си спомня някой да ми е правил лошо. Благодаря на Бог, че попаднах на човек, с когото скоро ще направим 60 години заедно. Интересно ми е непрекъснато с моята Анастасия, с Асето. Просто сме се намерили. Души. Не сме богати, но не се оплакваме. Колкото дава държавата -толкова. Само се молим на Господ да дава на всички здраве и още години. Не заради друго, а защото тепърва се задават много интересни неща. Интересувам се от астрономия. Всички видяхме Марс, сега Юпитер е на юг…От Марс ти предават директно по телевизията 1:1. Надявам се да доживея, заедно с моите приятели, да видим там да кацнат хора…
Какво е за Вас Стара Загора?
Нито за минута не съм съжалявал, че съм се отзовал в Стара Загора. Каквото съм могъл съм давал според силите си. Никога не съм очаквал нещо повече от това, което на другите се дава. Благодарен съм на старозагорската публика, че наистина се отнасяше благосклонно към мене. Това ме задължаваше да бъда винаги в най-добра форма.
Щастлив съм, че Стара Загора от провинциален град се разви до днешно време със свой великолепен облик. Който не е доволен, не е достоен за нашия град.
Желая нашият град да процъфтява и да му се радвам. За последните 10 години той наистина стана най-доброто място за живеене. Той е най-красивият град с най-добрите и усмихнати хора. Какво му трябва повече на човек?
Росица Ранчева
