Владимир Бошнаков на 50: „Съвременният диригент е детектив по отношение на разчитане на закодираното в партитурата

В навечерието на 50 годишния му юбилей се срещаме с диригента Владимир Бошнаков. Рожденият му ден е точно днес – 13 ноември 2021 г. Жив и здрав да си, Маестро!

Професията на маестро Бошнаков е сериозна и прецизна като самия него. Оркестърът, респектиран от неговия подход, звучи винаги образцово. Той е познат и като фин психолог, що се отнася до спойката на музикантите в един голям колектив, какъвто е симфоничният или опереният оркестър. С красивата си съпруга, оперната прима Русалина Мочукова имат прекрасно семейство и двама сина.

Иска ни се вместо разгорещен поздрав за ЧРД, да поднесем на нашите читатели едно любопитно интервю, което да Ви покаже човека, музиканта, диригента Владимир Бошнаков с малко по-силна светлина.

Кой Ви насочи към музиката?

Аз съм трето поколение музикант. Дядо ми е свирил първо в царския оркестър, после във военния оркестър, участва и в създаването на Плевенската филхармония. Той е бил мултифункционален музикант – свирил е на кларинет, после при създаването на плевенския оркестър, поради липсата на фаготисти е започнал да свири на фагот. По същото това време баща ми отива да учи фагот в София, защото в Плевен още няма музикално училище. Още като студент той свири в Софийската филхармония, след което се завръща в Плевен и продължава да работи в Плевенска опера и Плевенска филхармония. Там започва и моят музикантски и творчески път.

Още на 6 години започнах да свиря на виолончело в Плевенското музикално училище, след което се срещнах с моя харизматичен преподавател по кларинет. Той запали в мен искрата за музиката и ме насочи към дирижирането.  Думите му бяха: „Смятам че един музикант най-добре може да изрази себе си, когато работи с много други музиканти и ги убеждава в своите намерения за музиката. Ти трябва да се занимаваш с дирижиране“.  И наистина в 10 клас на Музикалното училище се насочих към дирижирането. Започнах много активно да свиря на пиано, за да се подготвя за приемните изпити и кандидатствах в Консерваторията с кларинет и теоретичен профил, където за моя радост ме приеха и в двете специалности, които завърших паралелно.

А как започна пътят Ви като диригент?

След  Консерваторията се завърнах в Плевен, където започнах работа като оркестрант в Плевенска филхармония и преподавател в Плевенското музикално училище. След година реших, че това не е достатъчно и трябва да специализирам оркестрово дирижиране. С тогавашното ръководството на Плевенската филхармония обсъдихме, да продължа като диригент там. Така започна и моят път като диригент, на 27 години. Дипломният ми концерт беше с Плевенска филхармония със солист, преподавателят ми по кларинет, проф. Петко Радев. В комисията беше той и акад. Васил Казанджиев. После съдбата ме изпрати в Музикално-драматичния театър във Велико Търново, където станах главен диригент. След това получих покана от маестро Найден Тодоров и продължих като диригент в Държавна опера-Русе. Именно в Русе се срещнах с режисьора Огнян Драганов, който вече като директор на Държавна опера-Стара Загора ме покани да работим заедно и към настоящия момент работя тук. А иначе през годините съм гостувал в почти всички опери и филхармонични оркестри в страната.

Кои са най-ценните съвети от Вашите преподаватели в Консерваторията, сред които е и самият акад. Васил Казанджиев?

Той даваше особено ценни съвети по отношение на работата с партитурата, а също и за мануалната техника. Насоки спрямо това, как трябва да се държи диригентът с оркестъра и с изпълнителите не е давал. Всеки диригент намира сам своя път към оркестрантите  и към солистите. Някои го налагат чрез убеждаване и дипломация, други чрез терор… Акад. Васил Казанджиев е изключително убедителен и дипломатичен човек. Особено ценни съвети, по отношение на интерпретацията съм получил от проф. Петко Радев. Той е бил първи кларинетист и солист на оркестъра на Миланската Скала в продължение на 12 години. Работил е с диригенти като Карлос Клайбер, Клаудио Абадо и Караян. От неговите разкази моето желание за диригентство ставаше още по-голямо. Знаеше че уча дирижиране и ми говореше много за начина им на работа с оркестъра.

Какви са първите преживявания на един 25 годишен младеж като диригент?

Много добре си спомням, това са едни от най-силните емоции, които съм изпитвал. След като излезеш от учебната стая, където имаш уроци само с професора и с пиано и се изправиш пред 50 музиканта с дългогодишен опит, пулсът ти се качва над 120, сърцето ти е в гърлото, мозъкът ти „пари“, а ръцете са студени. С годините тези усещания се овладяват, всичко си идва на мястото, превръщат се в положителна емоция и стават енергията на музикалното преживяване.

Има ли физиономия един оркестър, усеща ли се като едно цяло или усещате отделни музиканти, които дават физиономия на оркестъра?

Аз смятам, че съм доста добър психолог. Когато започна работа с един оркестър усещам алфа-музикантите. Усетиш ли ги и започнеш ли да им въздействаш, тогава вече оркестърът придобива образно казано физиономията и звученето, което ти искаш да му придадеш. Когато успееш да вдъхнеш своята енергия към тях, би трябвало да можеш да моделираш оркестъра и това е смисълът на нашата професия.

А откъде идва интересът Ви към работа с различни актьори и поп-изпълнители, с които правите концерти съчетавайки класика и съвременност?

Винаги съм се опитвал през годините освен интерпретация, да имам и друга мисия – да направя класическата музика достояние за по-голям кръг от публика. Това беше идеята на проекта с Руслан Мъйнов, едно много известно телевизионно лице, артист, с невероятни гласови данни. Неговите чар и харизма привличат по-широка публика към класическата музика. Хората идват на тези концерти и се надявам след това да посетят и оперите, арии от които изпълнява Руслан. Много съм искал през годините да възпитавам и младата публика – децата. С Плевенския оркестър още в началото имам над 200 образователни концерта. С известни оперни и оперетни артисти сме правили огромен брой тематични концерти. Поставял съм и много детски мюзикъли, както в Плевен, така и в Търново, а след това и в Русе. Много държа следващите поколения, които идват, да са образовани музиканти и подготвена публика.

Какъв беше опитът Ви с камерния оркестър Студио Примо?

Това е едно друго предизвикателство. Там идеята беше да съберем топ-музиканти от всички оркестри в България в един състав. С този оркестър направихме доста проекти с известни солисти – Васко Василев, Светлин Русев, Йълдъз Ибрахимова, Теодосий Спасов. Опитът ми с тези музиканти ме обогати много, от 2002 до 2010 година концертирахме активно.

Може ли да се каже, че диригентът е и нещо като музикален детектив, търси и намира неизвестна, непозната музика?

Мисля, че то е приоритет на диригентите и интерпретаторите, които се занимават със старинна музика. Съвременният диригент по-скоро е детектив  по отношение на разчитане на закодираното в партитурата – закодираната музика, закодираните послания. От опита си знам, че една симфония в изпълнение на Карлос Клайбер може да завърши с 15 минути по-бързо от същата симфония под диригентството на Серджиу Челибидаке и всяко едно от тези изпълнения ще има своята красота и смисъл.

Последно в Стара Загора бяхте диригент на две балетни постановки „Спящата красавица“ и „Сънят на Пилат“.  Харесва ли Ви да сте диригент на балетен спектакъл?

Балетът е едно красиво, елитно изкуство и за диригента е предизвикателство да го дирижира. От друга страна балетната музика е изключително красива симфонична музика, звукоизобразителна, допълваща това, което се случва на сцената. И не на последно място, след като веднъж е поставен балетът, всеки следващ път, когато го дирижираш се изисква да си с максимална концентрация, за да представиш музиката по същия начин, по който тя е била и на репетицията, и на предишните спектакли. Нямаш право на различна емоция, трябва да си с хладен мозък и топло сърце.

Доволен ли сте от студентите си в Академията, има ли таланти сред тях?

Имам много „шарени“ студенти, някои виждам в бъдеще на сцена, а някои просто са в Академията и ще завършат, приключвайки с музиката. Такива са времената. Важно е от масата да извадим ценното и да го подкрепим, да му дадем криле, защото е нашето бъдеще, на нас като музиканти, на мен като диригент.

Чувам, че пишете интересна дисертация и че работите по нея и във Виена….

Темата е за връзката между Пучини и Лехар – приятелска и творческа, закодирана в техните партитури. Имам удоволствието да познавам във Виена жената, която се е грижила за брата на Лехар, който е живял във вилата, купена от композитора във Виена. Дамата ми предостави достъп до голяма част от архива на Лехар, който не е достояние на музеите, а все още се намира в тази вила. Там е гостувал Пучини. Видях негови послания писани върху снимки и картички за Лехар и още много интересни неща. Смятам че точно този мой опит с оперетата и с операта ме наведе към това да извадя общите неща между тези композитори.

Очертава ли се четвърто поколение музиканти Бошнакови?

Никой никога не знае. Засега и двамата ни синове имат интерес към музиката на абсолютно любителско ниво . Аз не ги притискам. Преживял съм детските си години като ученик по музика. Големият ми син определено използва всеки повод да свири на флейта и на пиано. Още няколко години и той сам ще избере, с какво да се занимава.

Струва ми се, че сте доволен от изминалите 50 лета живот?

Да, доволен съм. Смятам, че мястото, на което се намирам в момента – Стара Загора и Държавна опера-Стара Загора, също и Държавна опера-Русе, Община Велико Търново с Фестивала „Сцена на вековете“, на който съм артистичен директор, както и  преподаването в Музикалната академия в София, за тези 50 години са това, към което съм се стремял. Дай боже 50 години да са средата на един съзнателен творчески живот.

Разговор на Уляна Кьосева