Да си спомним за големия художник и човек Иван Попчев
Ако беше жив, на 30 октомври 2021 г. Иван Попчев щеше да празнува 80 годишнина.
Роден е в старозагорското село Дъбово. Учи живопис в ателиетата на проф. Дечко Узунов и проф. Панайот Панайотов. През 1967 година става учител по рисуване в Стара Загора. Дълги години е директор на Градската художествена галерия. Председател е на Дружеството на старозагорските художници. След кратко боледуване умира през 1994 г. През същата година посмъртно е удостоен със званието „Почетен гражданин“ на Стара Загора.
Изкуството му е свързано с всички жанрове на живописта. Популярността си дължи основно на композициите, посветени на приказността в народния бит. Участва във всички регионални и национални изложби от 1969 до 1993 г. Произведенията му са включвани в представителни изложби на съвременната българска живопис в Унгария, Сърбия, Полша, Чехия, Великобритания, Индия, Румъния, Португалия и др. Участва в международни пленери по живопис в Казанлък, Стара Загора, Смолян, Оряхово /България/, Барейро /Португалия/, Легница /Полша/, Кошице /Словакия/.
Негови творби притежават СГХГ, Дом на хумора – Габрово, градските художествени галерии на Стара Загора, Русе, Пловдив, Казанлък, Смолян, Ямбол, Сливен, Велико Търново, Раднево, Самара /Русия/, Кошице /Словакия/, Легница /Полша/, Букурещ /Румъния/, частни колекции в България, Хърватска, Канада, Франция, Швейцария, Великобритания, Испания, Словакия, Полша,САЩ, Япония и др.
По повод 80-годишнината на големия български художник и човек, от 21 септември до 15 октомври 2021 г. в Художествена галерия Стара Загора беше представена камерната изложба „Непознатият Иван Попчев /1941-1994/”. В нея бяха включени 20 акварелни произведения от различни периоди в творчеството му, които той не е показвал
МОЯТ ТАТКО ОСТАВИ ДЪЛБОКА СЛЕДА В БЪЛГАРСКАТА ЖИВОПИС
В навечерието на 80-годишнината от рождението на старозагорския художник Иван Попчев разговарям с дъщеря му Росица Попчева – изтъкнат художник, учител в СУ „Иван Вазов“, изявен общественик.
Какво си спомняте за татко си, Росица? Какъв човек беше?
Много грижовен. Грижата му не беше натрапчива, а тихомълком се грижеше. В крайна сметка нещата така се подредиха, че ми даде хляба в ръцете ми.
Чувствам го изключително близко до себе си като натюрел, може би защото имаме една и съща професия. При него рисуването беше начин на изказ. Когато ми обясняваше тайните на занаята, непрекъснато ми повтаряше, че човек трябва да е искрен със себе си и с публиката.
Татко беше доста неглиже във външния си вид, но с много голяма и чиста душа. Държеше не на външността си. Дори не му допадаха хората с по-фрапантен вид.
Беше тих и скромен човек. Няма да забравя, че ме цапардоса веднъж по дупето, кой знае каква бела съм направила. Когато се говореше нещо сериозно, нещата слагаше на точното място. Режеше, режеше…Нямаше шест – пет.
Това, че Вие сте художничка, татко Ви има ли намеса? Той ли определи пътя Ви?
От дете рисувам. В 5-ти – 6-ти клас започнах да посещавам кръжоци. Щях да ходя в Художествената гимназия в Казанлък, но татко реши да ме готви сам. По едно време исках да кандидатствам архитектура, но той ми каза, че пътят ми е в живописта.
Не съжалявам, че завърших живопис. Той явно е виждал, че го нося у себе си и добре се реализирам и в момента.
Рисували ли сте заедно?
Да, рисували сме заедно нарове. Бях последна година студентка, когато той реши да ми покаже как той рисува наровете. В кухничката ни беше направил импровизирана постановчица – разчупени нарове, с чашката…Показа ми стъпка по стъпка кое след кое се слага, за да стане неговият нар.
Татко имаше десетки, стотици ескизи, бързи рисунчици с моливче или химикал в тефтери с бели листове. Зная, че ги правеше по време на скучни събрания. Имам такива запазени бележници с рисунки с размери 3-4 см.
Когато започваше голямо платно, винаги посягаше към дребните скици, после правеше ескизи и тогава ги нанасяше на голямото платно. Общо взето както е в класиката. Дълго обмисляше всички подробности – идея, композиция…
Кой беше любимият му художник?
В различните периоди са били различни. В началото вероятно е подражавал на проф. Дечко Узунов, тъй като му е бил учител в Академията. Последните му неща определено са Брьогел, малките холандци…
Каква, според Вас, е неговата живопис?
Изключително добър рисувач е. Като рисунка е просто бетон. Като идея – излива душата си на картината. Това е неговият свят, да си изкараш живота на показ. Като цветни решения, като живопис е много силен. Определено рисунката му е водеща. Тъй като непрекъснато живея в света между неговите и моите картини, зная къде е неговата сила и къде е моята. Неговата рисунка е жестока. Можеше да предаде емоцията, състоянието на човека в портрета. Има много портрети – на генерал Делчев, на маестро Димитър Димитров, на поети и писатели. Много е подарявал.
Дълги години Иван Попчев беше директор на Градската художествена галерия, беше председател на Дружеството на художниците в Стара Загора. Как общуваше с колегите си, с кого другаруваше?
Беше приятел с всички. Според мене живееха заедно. По мои спомени сбирки правеха още в първата сграда на галерията, където сега е залата на ансамбъл „Загоре“. После дълги години в сградата на банката, която отдавна вече не се използва за нищо. Особено задружни бяха, когато възстановяваха Бухчевата къща за творческа база на художниците. Имам чувство, че строителни фирми нямаше, само художниците работеха. Бяха вечно с някакви работни дрехи- зидаха, мажеха, пренасяха…Някой носеше риба и я пържехме отзад в двора на галерията…
Татко се опитваше да общува с всички и да бъде в услуга на всички, а дали и другите така са се отнасяли с него е друг въпрос.
Имам спомени, че той благоговееше пред родителите си. Трепереше за майка си, за баща си, за сестра си? Какъв син беше?
Винаги е бил много грижовен към баба ми и дядо ми. Баба ми е прототип почти на всички възрастни жени в картините на татко. Дядо беше доста болен и татко и леля се сменяха да го гледат. Докато беше веднъж в Дъбово, в свободното си време, върху дъската за хляб беше нарисувал икона на Света Богородица. При татко винаги всичко беше емоция. Никога не е бил практичен.
Какво обичаше да прави вкъщи. Имаше ли хоби?
Нямаше хобита, само рисуваше. Основната му работа винаги е била свързана с рисуването. . Докато беше директор на галерията, нямаше време за себе си и за рисуване. Затова всяка открадната свободна минута гледаше да наваксва с рисуване.
Кои са бащините уроци, които Вие спазвате?
Това, че винаги художникът трябва да бъде максимално искрен с публиката Спомням си веднъж като студентка, бях нарисувала една монахиня. Татко ме пита:“Ти виждала ли си монахиня, общувала ли си с монахиня?“ Естествено, че не бях и татко продължи:“Тогава какво и защо рисуваш? Трябва да познаваш достатъчно добре нещото, което рисуваш. Ако не го познаваш, то става фалшиво. Трябва добре да знаеш какво да кажеш. Ако няма какво да кажеш, не до прави, защото е фалшиво, все едно си го изсмукал от пръстите…“
Вече 27 години го няма на този свят, но винаги го чувствам до себе си, когато реша да предприема нещо. И сякаш го чувам наистина да ми казва :“Давай напред! Давай напред!“
Радвам се, че моят татко остави дълбока следа в българската живопис и в паметта на хората.
Росица Ранчева
