„С целувка между поезията и театъра“ Камелия Кондова и Любен Чаталов гостуваха на Стара Загора

На 19 октомври 2021 г., в рамките на Есенните литературни дни, в Стара Загора гостуваха двама от най-интересните и изявени представители на поезията и киното – Камелия Кондова и Любен Чаталов. Срещата под надслов „Целувка между поезията и театъра“ се състоя в Къща-музей „Гео Милев“ – в непринудена приятелска среда, сред много смях, разказани и весели и тъжни истории на двамата артисти, гарнирани със стихотворения на Камелия.

Камелия Кондова е родена в Добрич (1969 г.) Завършва езиковата гимназия в града, а след това българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работи като журналист, но думите й я утвърждават като една от най-талантливите съвременни български поетеси. За нея не пестят суперлативи автори като Христо Фотев, Любомир Левчев, Недялко Йорданов. Има 11 издадени стихосбирки, които печелят поетични отличия. Сред тях Голямата награда на Националния конкурс „Веселин Ханчев“ (двукратно), Първа награда на в. „Литературен глас“ – Стара Загора, Първа награда от националния конкурс „Петър Алипиев“, Националната литературна награда „Дора Габе“, която се връчва веднъж на всеки 5 години за значителни художествени постижения и за принос в националната литература и др. Член е на Съюза на българските писатели от 1997 г.

Любен Чаталов (1950 г.) е роден в София. Със своите роли в близо 200 български и чуждестранни филми, той е жива легенда в българското кино. Не престава да снима и днес. Има и над 40 театрални роли и продължава да се реализира и на театралния подиум.

Господин Чаталов, откъде е джинсът Ви?

Моят джинс „Чаталови“ е много стар. Началото му доказано е от 1688 г.. А сме чаталови, защото реката, която минава покрай селото, се разделя на чатал. И пра-пра дядо ми си е направил там къща, защото мястото било свободно. Те са пришълци от Чипрово. Участници са в Чипровското въстание и след разгрома му бягат …Стигнали са около Търново. Научих неотдавна за Стефан Чаталов, който изучава във Виена икономика и става главен счетоводител на Манлихер – фирмата за оръжие. Той успява да скрие 5000 пушки и да ги изпрати на въстанието в Илинден. Хващат го и той се самоубива в затвора, за да не издаде къде са отишли пушките. Бил ерген на 28 години…Дядовците ми са били градинари, а баща ми – хлебар. Ставаше в 4 сутринта и се връщаше в 3 следобед. Веднага ми отвърташе по един як шамар. Веднъж го попитах защо ме бие, а той ми каза, че няма начин цял ден да не съм направил някоя беля.

Майка ми е от село Мирково или както всички го наричаме любовно Фирково. То е на 48 км. от София – подбалканската линия, пътят за Бургас, преди Пирдоп, преди Златица, преди Челопеч, където е златната мина…Хубавото е, че никой от младите от селото не бяга, защото има работа на мините и то добре платена. Ако пък толкова му е зор да ходи на театър, София е на един час път с влака.

Актьорлъкът ли Ви беше младежката мечта?

Дори не ми е минавало през ума. Учих в Лесотехническия институт, но ме скъсаха по математика. Трябваше 8 месеца да работя, за да си възстановя студентските права. Намерих си работа на Аерогара София в Метеорологичната служба. Там заварих бъдещия актьор Иван Иванов- Ването. А ние се познаваме с него от 1966 г. от училище и Славчо Маленов, който сега е професор в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Славчо беше кандидатствал 5 години и не го приемаха. Имаше изискване кандидатстудентите да са максимум на 25 години, а аз бях на толкова…И трам-та-ра- ра, трам-та-ра-ра пазачите на фара – първа и втора смяна…Славчо репетира, репетира. Ването беше кандидатствал за летец, защото баща му е летец, но имаше проблеми с очите и го бяха скъсали в Киев. А Ването красив като сълза. За него голямата съветска актриса Людмила Гурченко казваше, че ако с този талант и с тази визия, беше поне поляк, щеше да бъде европейско лице. Е, родили сме се българи, какво пък толкоз.

Наближи месец август и трябваше да се подават документите да следване. Славчо казва:“Иване, защо не си подадеш документите във ВИТИЗ? Толкова си хубав..? „А бе кой ще ни приеме нас, актьори-мактьори, имат хората връзки, поколения артисти…Но за кандидатстване за висше образование даваха един месец платена отпуска. Навих се и аз да кандидатствам. Знаехме, че ще ни скъсат, но първо един месец отпуск, второ – готини момичета…Излязохме в отпуск, а изпитите се провеждат по месец и кусур, защото кандидатстват 3500 души за 30-40 места. Текат едни изпити и за изненада -минаваме през първи кръг. Втори кръг минаваме. Ването ми казва:“Любене, какво да правим, ще вземат да ни приемат…? Трай си, виж какви готини гаджета…Стигнахме до пети кръг, който беше заедно – политически и по литература. И ни приеха, въпреки че бяхме в два различни класа – аз при проф. Елка Михайлова, той – при проф. Димитрина Гюрова. През първата година се изхлузихме някак си. Втората – започнахме да снимаме филми и се случи непоправимото…Поканиха ме в „Игра на любов“, „Бумеранг“, „Адаптация“…и отиде животът ми съвсем в друга, неподозирана страна. И така станаха 200 роли в киното, в това число над 40 в чужди филми – руски, полски, американски, италиански…Във Финландия се ожених за първи път и имам две момчета…Но Финландия е скучна работа, още в 19:00 ч. си лягат…Слава Богу, играя и в театъра…

Мисля, че имахте успешен моноспектакъл?

„Муха“! Иван ми я написа. Понеже бяхме с него най-старите във ВИТИЗ – той на 23, аз – на 25 г., другите бяха на 18-19 и си викаме „Старо“. Когато станах на 60 години, реши да ми направи подарък:“Да ти купя пуловер- ще се напиеш някъде и ще го загубиш. Ако ти подаря шише уиски, пак ще се напиеш …Я да взема да ти напиша един моноспектакъл, да ти се бръкне в здравето!! Написа го и от тогава съм го играл над 100 пъти. В главата на всеки човек бръмчи една муха…

Къде живеете сега?

В Мирково. То е много голямо и хубаво село , с над 1300 жители. Имаме постоянно доктор, плувен басейн . Два дюкяна и кръчма „Говното“.Преди години се казвала „Филаделфия“, след това – „Орхидея“. Но всеки казвал:“ Хайде, да идем да пием по една ракия при Станчо Говното“. И така си останало. Та съселяните ми имат рецепта срещу Ковида: Сутрин се слага една маска от 100 грама. На обед – две маски. Вечерта по възможност две или три. И ковида като ни види на какво приличаме се хваща за главата и си казва :“С тия няма да се разправяме!“

Кога и как се намерихте, Камелия и Любен?

Любен:Поканиха ме на литературна вечер, посветена на Йордан Кръчмаров. Наричат го добруджанския поет, но той е световен поет. Имаше поети от Варна, от Русе и си шепнат:“Сега ще дойде Камелия Кондова, сега ще дойде Камелия Кондова“…Брей, чел съм нещичко от нея, но не зная как изглежда. Бре, какъв ще е този Тутанкамон, който ще пристигне…Сигурно ще е нещо като Дора Габе или Елисавета Багряна…По едно време се появява нещо облечено в лилаво и започва да се джитка – бре, не спира на едно място.

Камелия:

Срещата беше в някакво малко хотелче, в което предварително е имало руска и украинска група и никой не беше помислил да се почисти и зареди отново кухнята. Сърце юнашко не трае. Та седнали 20 човека, от велик нагоре, барабар с Любен и се усетих, че ако ние трябва да седнем да си кажем две думи , последният ще пие в петък, а срещата беше във вторник. Влизам в кухнята, измих чиниите, измих чашите, сложих по едно питие, изкарах го навънка…Затова за Любен тази среща е паметна.

Любен: Аз не можах да я видя. Само помня една рокля да се джитка. След това тя ми даде да прочета нейна стихосбирка, която не беше нейна и трябваше да я върна. Тя имаше два свободни дни, дойде в Мирково на гости и се случи непоправимото…От тогава, са изминалите пет години и не сме се виждали общо 8 дни. Искаме докато е възможно да не прекарваме часове един без друг. Дори мислим, че сме с акъла си, за тази работа.

Камелия, как се живее с известния актьор Любен Чаталов?

Камелия:Великолепно, песен е!

Любен: Защото ме мързи да се караме

Камелия:

Светло й небе на мама, която е вече боец на небето, докато беше тук вдигна грандиозни ремонти. Гледаше ни много подозрително, защото прекарвахме 14-15-20 дни с майстори в нейната къща. Хваща ме на къси и казва:“Това не е нормално! Вие изобщо не се карате!“ А Любен й обяснява:“Мързи ме!“

Любен:

По принцип не обичам да се карам с когото и да е било, но с Камелия за какво да се карам. Нищо не разбирам от поезия. Един режисьор й предложи главна роля във филм и тя каза:“Прекалено много уважавам другата професия, за да ме включите и мене!“ Затова, преди да я познавам, написах едно единствено стихотворение:

„Девойки, девойки, девойки!

Бройки!“

Всичко е казано, с поанти!

Аз съм със страхотен респект към пишещите хора, защото не го мога. И въобще не ми минава през ума да се опитам, защото това е друга дарба…До оня ден, тя журира 800 стихотворения  (Камелия е част от журито за предстоящия конкурс „Веселин Ханчев“ б.а.). Не се меся пред компютъра, но разбрах че има хора, които не четат никой друг, за да не се влияят . И това са сравнително млади хора. Как можеш, ако не си прочел поне началото на „Илиадата“? Все едно аз да не съм гледал Оливие, Смоктуновски, Карамитев или Черкелов…От кого да се уча?

Камелия:

Няма да се учиш! Ще ходиш безсрамно и ще се гордееш!

Любен:

Ето, виждате ли колко съм кротък и добър? Понеже тя ме бие във вторник и четвъртък…Това беше едно много смешно обяснение. Една журналистка дойде в софийския ни апартамент и каза:“Изпращат ме от редакцията. Трябва да остана цял ден и да разбера как живеете. Живейте си нормално, няма да Ви преча“.

Камелия: И ние си живеем нормално. Аз й връчих Любен да се занимава с нея. Като жена имам повече ангажименти: пускам пералня, редактирам стихотворения, някакви текстове трябваше да предам за не знам какво…

Любен:

Започна момичето да разпитва за разликата между нас, която е 20 години. И аз й казвам:“Тя ме бие във вторник и четвъртък и всичко е наред!“ И нищо. Отивам до банята и двете остават самички.

Камелия:

Тя се приближава до мене и ми казва:“Извинете, зная че не ми е работа, но Вие нали си давате сметка , че той е легенда и не бива да го малтретирате!“ Още го проверява дали няма леки телесни повреди. Явно няма никакво чувство за хумор.

Христо Фотев е казал много красиви дума за Вас, Камелия. А Вие какво бихте му казала сега, ако беше жив?

Абсолютно неравноправно беше, затова не мога да го нарека приятелство с него, с Иван Динков- светила за мене. Аз бях на 14,16, 17 години. Нямах какво да им дам. Те ми дадоха по много и по много честен начин. Иван ми е бил шамар за „карамелизирано стихотворение“. Той така казваше:“Не пишете растителни оди!“

А Вашите духовни приятелства, г-н Чаталов?

Любен: От гилдията на поетите другарувах с Константин Павлов. Той е сценарист на два филма, в които съм участвал . Въпреки че имаше апартамент, живееше в Княжево в една дървена къщичка. Огромен борсук и страхотен приятел. Особен човек. Гледа накриво, прекрасен сценарист. На фестивала в Карлови Вари, когато се показа филмът „Илюзия“ по негов сценарии и режисьор Людмил Стайков, на едни мостове бяхме заедно и изведнъж нещо му хрумна … На другата сутрин му казвам :“Коце, не можах да запомня това, което каза на моста, трябва да го запишем“. Той изпъшка и отвърна:“Аз не си помня стихотворенията!“ Беше много добър сценарист:“Спомен за близначката“, „Илюзия“…Това са филми класика.

Но да Ви издам, преди няколко дни Камелия написа един сценарий.

Камелия: То беше от зор. Негов приятел е див петел. В главата му е филмът. На касетофон записа четири минути какво има предвид …Изкара ми въздуха. Любен много ми помогна…Има специфика, но на мене ми беше лесно, защото не знаех как се пише сценарий за филм. Когато човек не знае нещо – много му се отдава. Помислих, че ще има след това 99 варианта. Нищо подобно. Погледнаха го и живот и здраве – ще се снима. Написах 70 страници от зор, защото пристигал продуцентът …

Вие двамата явно много се обичате. Как поддържате живо това най-велико чувство?

Любен: Любовта е безобразие, защото напоследък много се компрометира тази дума. Човек не може да обясни какво е любов. Ако човек обича е съгласен да полудее, ако това велико чувство му носи радост и удоволствие . Но когато се мъчиш да обичаш, е мъка. Затова, според мене, любовта не бива да се обяснява. Поетите могат да го обяснят по някакъв начин. Но да даваш дума – аз ще бъда винаги с тебе е лъжа и измама.

На любовта човек трябва да се радва и да не я обяснява.

При нас всичко минава през хумора и шегата. Дори на най-кахърните неща, ако не сложиш капчица шега, само се натоварваш. Някои казват, че ако нещо ти тежи, го споделяш с приятел. За мене това е абсолютно вредно, защото натоварваш приятеля.

Камелия: Негласно, без да сме се уговаряли, избягваме да прекарваме един без друг. Има неща с които си наясно, че се случват веднъж в живота, че не са случайни и ти е свидна всяка секунда без идея за обреченост. Не ревнувам от миналото, а от отсъствието на минало. Затова много бързо го живея този живот с Любен.

Любен: Защото нямаме много време. Едно е да си на 25 години. Тя е млада, но аз нямам време да изживявам бавно и постепенно нещата, спокойно във времето. Нещата трябва да се случат сега и веднага.

Наистина ли е имало период, в който Вие Камелия, сте били мастър-шеф?

Камелия: Беше авантюра, от която и Любен прихвана две години. Много шантава работа беше. Исках малко да си почина, а в същото време да вадя пари. Не повече, отколкото съм изкарвала преди това. Просто да си издържам семейството не с редакторска и журналистическа работа. Защото като си отворех гардероба в редакцията, моите колежки си обличаха палтата и си тръгваха, а от моя гардероб падаха папки със стихотворения, с краеведски материали. Това всичко ме събаряше, а разгневени граждани ме атакуваха. Знаете, че бездарието е агресивно. Можеш да ходиш със свещ да търсиш талантливия човек. Но бездарникът преди тебе ще влезе в бюрото и ще ти иска обяснение защо не си прочела неговите 400 страници …

Винаги съм обичала да готвя, но трябваше да бъде професионално. Отидох на курсове, изкарах ги и отидох на интервю в елитен столичен ресторант. Не исках нищо, само да готвя и с това да си вадя хляба. На третия месец ме направиха главен готвач, за което много протестирах. Мотивът беше, че само аз мога да чета и да пиша, да правя заявките за 600 души. По едно време ми зачислиха 22 човека. Работата не ми тежеше, но за ръководител не ставам, особено в тази сфера. Много ги обичам, но не мога да живея с тях. Те се бият с тигани, обиждат се жестоко, речникът им е безумен, свикнали са на глоби…От зор написах една заповед, който не пее-50 лв. глоба. Пишман станах, но откакто запяха имаше мир и ред: от едната страна чуваш маанета, от другата – поп фолк…Но спряха да се обиждат и да хвърчат тигани… Нарекоха ни пеещата кухня… Такъв шеф на кухня бях четири години. През това време Любен гледаше децата на колегите, стояли са в къщи…Имаше мъже, които сами си гледаха дечицата. Посред нощ им пишех домашните. Интересно беше. Но сега Мирково ми го замества напълно. Аз обичам да готвя, а къщата ни е хан. Без преувеличение, особено като затвориха кръчмите по време на Ковида, имаме 30-40 души месечно. Т.е. не ми липсва готвенето…Всички продукти са от градината ни, с изключение на месо.

Любен: Най-интересното е, че тя импровизира. Имам 24 първи братовчеди, тъй като майка ми са 11 деца. Помня в детството ми, струпвахме се у дома на баба ми. Нямаше манджи с месо. Толкова лапад и коприва съм изял, че ми стигат за цял живот. Хапваше ни се мръвчица, а баба казваше:“Деца, от месо не се расте, а от зеления“. Имаше един голям петел, който тя го шатна. Три манджи от него направи: Супа, в която имаше 16 мръвки – 15 за нас и за нея -16-тата. В една голяма копаня и ние гребем и се дебнем, да не вземе някой две мръвки. Изядохме нашите мръвки. Тя остави нейната и малко в лъжицата от чорбата и каза:“Гледайте сега, деца!“ Гребва от супата, лисва я на стената и тя се залепи. Вземе мръвката, удря я в стената – тя отскочи. Кое се залепи – чорбата! Хайде още два месеца лапад и коприва…Какво да прави жената като искаме да ядем…

Думите имат ли душа?

Камелия: Разбира се, че имат! Ние твърде често я погазваме, тази душа, особено като изпаднем в словесни еквилибристики. С годините, все по-огромен респект изпитвам пред тях.

Ужасена съм от това, което излиза от „устата на телевизора“. Обнадеждена съм от млади хора, които по някакви срещи ни обкръжават с Любен.

Любен: Има изследване, че само около 20% от населението на света се интересува истински от култура. Другото са търговци,  производители, с други интереси. Въпросът е да намериш, да стигнеш до тези 20%. Ние не ги виждаме, защото те са отделни островчета. Те не са нахални, по-малко амбициозни са. Но ги има.

Какво представлява спектакълът Ви „Помощ, тя ме обича!“

Камелия: То е почти като тази среща, само че хвърчат и стихотворения. Опорна точка е като моноспектакъла на Любо „Мухата“. Само че е спектакъл между нас двамата. Голяма част импровизираме иначе, ще напиша каквото трябва и ще му предложа негова колежка актриса. С  огромен респект съм към драматичния текст. Аз не съм актриса.

Любен: Щом станем напълно готови, ще дойдем отново в Стара Загора и ще го представим.

Подготви Росица Ранчева