Да си спомним за поета Жеко Христов (1936-2003 г.)

Поетът Жеко Костадинов Христов е роден на 18.10.1936 г. в село Тракия, община Опан, Старозагорска област. Целият му живот от ученическите години до последния дъх, минава в Стара Загора. От малък е изпратен в Стара Загора, където работи като шивашки чирак. Завършва местната Вечерна гимназия, хамалин е в книжарница „Светлина”. Програмен директор на Градския радиовъзел в Стара Загора в продължение на 14 години, секретар на Клуба на дейците на културата в града, заместник-главен редактор на алманах „Хоризонт”, председател на Дружеството на писателите – Стара Загора, член на редколегията на в. „Литературен глас”, главен редактор на списание „Участие”.

Автор е на единадесет поетични книги: „Клас върху паважа” (1965), „Между светкавица и гръм” (1971), „Участта на простите неща” (1975), „Трева на оградата” (1979), „Дъждовете се завърнаха” (1982), „Рецитал пред мама” (1985), „Усмивка, чиста като скръб” (1986), „Жител на нощта” (1992), „Мелодия за клавесин” (1996), „Антония и други любовни стихотворения” (1998) и „Повече ще кажат дъждовете и тревите” (2000). Член е на СБП. Носител е на ордените „Червено знаме” и „Кирил и Методий”, на наградите „Стара Загора”, „Николай Лилиев” и др. Дългогодишен ръководител на средношколски литературно-творчески кръжок. Умира на 9.09.2003 г. Почетен гражданин на Стара Загора от 2003 г. През 2003 г. изд. Кота, Стара Загора отпечатва сборника му „Избрани стихотворения”.

Жеко Христов

Щастие

Просто ти е хубаво, когато знаеш,
че за тебе мислят някъде в света.
Просто по-големи пътища чертаеш
и живееш някъде отвъд нощта.

В разговор със слънцето минава времето.
Семе доверяваш на добра земя…
И не мислиш в есента какво ще вземеш,
но ще има на трапезата цветя.

А пък има ли цветя – и хляб, и песен
свойто място ще намерят там –
и приятели до теб ще седнат.
Аз по-друго щастие не знам.

Антония, капчица бяла роса

Зюмбюлена клонка се кърши
под капчица
бяла роса.

Антония, детството свърши.
Чета го по твойта коса,
по удара на двете ни чаши,
поставени чинно

до хляба и бучката сол
във дългите вечери наши.
И по разстоянието го чета
от твоя до моя стол,

от твойто до мойто чело
и по песента
на нашето легло…
Антония, детството свърши.

Под капчица
бяла роса
зюмбюлена клонка се кърши.

Стара Загора

Че те обичам, древен град,
не знам
така ли трябва да доказвам…
Но всеки камък, от коравата ми длан
излитал от към места омразни,
от твоята земя съм къртил.

Най-радостно във тебе съм се смял.

Познавам твойте живи, твойте мъртви,
познавам ножа ти и хляба бял,
тразпезите ти, твойте гости…
Когато съм изгубвал капката кураж,
над твоите павета прости
съм се надвесвал от последния етаж…
Ала из улиците прави и зелени
съм тръгвал пак изправен, твърд.
Защото който в теб живее, като мене
не знай какво е лесна смърт.

Отново ако трябва да докажа
какво е хубост на света –
ще соча ръста ти висок и снажен
или звездите ти в нощта.

Дори не зная колко те обичам.
Но с друг аз твоя въздух не смених.

И снощи пак във тебе коленичих,
за да напиша тоя стих.