Художникът Светлин Стоев:“Избрах нов път – към православното християнство“

В най-невероятната, но затова пък прекрасна „изложбена зала“ под небето, сред вековните дървета и шармантната градина на старозагорския митрополитски двор, на 31 август 2021 г. живописецът Светлин Стоев откри 23-та си самостоятелна изложба. Тя беше част от благотворителната вечер на Негово Високопреосвещенство Старозагорски митрополит Киприан, послучай именния му ден, с идеята, със събраните средства да се закупи належаща апаратура за Комплексния онкологичен център в Стара Загора. В този смисъл , за каузата, Светлин Стоев подари една от изложените картини – „Алегория“-2.

Какъв беше поводът да започнете създаването на тези нови, сакрални сюжети и в крайна сметка с творбите да откриете самостоятелна изложба и то не къде да е, а в двора на Старозагорската света митрополия?

Това е Божия промисъл. В основата стои вътрешно съзряване и готовност да приема света по друг начин. Извън греховете, извън саморазправата, извън оня подход, който съм прилагал в годините си досега – да съдя, да създавам света по мои правила и т.н. Не съм се примирил с това усещане. В крайна сметка избирам смирението и новите посоки, търсенето на нови пътеки, на нова светлина. Като всеки зрял човек и творец отправям взор към Божията светлина, колкото и клиширано това да звучи.

Пътят към доброто, към просветлението, минава през отрицанието. Отрицание на демоните в себе си. Отрицание към ония „приятели“, които те тласкат към греховността, към агресията, саморазправата и т.н. Това вече е нещо надживяно.

Вече промених и стила си на работа. Много по-детайлно и обобщено разглеждам изграждането на една картина. За мене водещ е предният план. Фонът е обобщено пространство, което мотивира предния план. В една пестелива, живописна гама, разкривам внушението на моите картини.

Силно съм повлиян от Караваджо. Една от картините си, която не можах да завърша е диалог между мене и този голям мъж. Един страдалец, човек преминал през големия катарзис на живота между шпагата, честта, творчеството, безсънието, страха от смъртта, предизвикателствата на смъртта…Неговата живопис е невероятна. Той има в творбите си театрално, бих казал драматично осветление. Запленява ме третирането от него на библейските текстове, библейските истини. Сякаш е бил пряк свидетел на всичко, което се е случило. Не виждам друга личност, с която на чаша вино да мълча пред големия гений, който е разпъван между демоните и ангелите. И това е присъщо за хората, които допускат и едното и другото в себе си. Жалко е, когато човек стъпи само върху гърба на единия…И „Щурците“ изпяха песента:“…Кълна се в дявола и Бога…“ Или в дявола, или в Бога, не може и в единия и другия.

Осъзнаването е това, че животът е много кратък и тропа по масата с пръсти и те пита:“Глупако, какво направи с живота си? Какво създаде?“

Вие не можете да бъдете недоволен от живота си, защото твърде много неща сте създали по пътя си – кои от кои по-ценни, и продължавате да търсите истината и пътя…

Така е, но той ще продължи да ме пита:“Защо мълча тогава“?

Мълчах, за да видя докъде може да се стигне…Това беше бунт на един непримирим човек. Вече разбрах, че с гмежа от материалисти на една глава не може да се излезе. Ни с лошо, ни с хубаво. И избрах да съм сам и да тръгна към себе си, към самоизчистването си, към просветлението.

И все пак, кое е нещото, което Ви тласна да търсите и откривате нови пътища за себе си и за изкуството си?

В основата на всичко стои фактът, че когато се изправиш пред смъртта, се изправяш пред себе си. И там празнодумието, илюзиите, надеждите – всичко угасва и заставаш пред фактите. Това бях, това можах, излъгах себе си, излъгах този и този…Никакви илюзии вече нямам.

Нарекохте изложбата си „И още бди Иисус и проверява българската кръв“ . Всичките 16 платна ли носят идеята Ви за пътя към Бога и Света Богородица, към доброто и вечното?

Това е моят път към православното християнство. Това е необхватна тема. Не бих казал, че това е само религия и пътеводна светлина. Това е начин на живот. Тук единствено като творец, намирам основание да кажа, че всеки съзрял творец трябва да се отдаде на Божието творение. То може да бъде страшно разделително и унищожително като цунами и може да бъде невинност и доброта. Инкарнацията на Господ се проявява в един агнец. Т.е. в чисто, невинно същество. И в същото време Божият гняв може да бъде такава разруха…Много малко хора осъзнават това, за жалост. Тези мои разсъждения съм предал в картините си „Възнесение“, „Ехо от небесна тишина“, „Сътворение“, „Апокалипсис“, „Градината на праведните грешници“, „Благовещение“, „Лице на ангел“…

Чувствате ли се пречистен, нов човек, господин Стоев?

Да! Направих смела и безкомпромисна крачка на отрицание на досегашния си начин на живот. Не на простащината, на глупостта, на компромиса…Този свят не е изграден само от шкембе чорба и ракия. Търся хора, които като мене не могат без изкуство.

Сънувал ли сте картините си, преди да ги сътворите?

Да! Особено след няколко „разговора“ с Караваджо и два пъти с Ботев. Усещането е невероятно. Те са други вселени, с друга вибрация. Хора, които разбирам и чувствам със сърцето си. Удоволствието е, че разгадах мотивите на Караваджо за неговия стоицизъм и вдъхновение. Те се крият в осъзнаването на краткостта и безвремието в този живот. Ботев пък знае, че е обречен и е готов за саможертвата. Но не в рамките на жертвения агнец, а като войн, като боец, който с непримиримостта си и огнения си дух повежда и другите след себе си.

Имате ли надежда, че с примера си, ще поведете и други по пътя към Бога? Вашите творби са като нафора, като комка?

Не вярвам! Те са за онези, които са преживели моя път…Но когато са питали Иисус Христос защо е при грешника, при пияниците, а не при праведниците, той е отвърнал: Защото те имат нужда от божественото. При този, който е прозрял истината, няма защо да бъде. Нашата работа е като на просветителите: Да дадеш вяра на обезверения. Да вдигнеш падналия.

Росица Ранчева