Преди 75 години през август се полага началото на бригадирското движение у нас

На 5 август 1946 г. се полага началото на бригадирското движение в България. Тогава Първата национална младежка строителна бригада „Георги Димитров” започва работа на прохода Хаинбоаз (дн. Проход на републиката).Организатори на движението най-напред са Комитетите на демократичната младеж (наследници на РМС), преименувани по-късно след смъртта на Георги Димитров в ДКМС. Мотото на бригадирското движение е „Строим за родината”, а символът – червен факел. Бригадите са доброволни и огромното мнозинство участва с желание и самоотверженост. За мнозина от селските младежи (България тогава е 80% аграрна страна) това е начин да се измъкнат от селото. Същевременно обаче се използват и всякакви пропагандни трикове, за да бъдат привлечени младите хора да се запишат в „строителството на нова България”.

На повечето бригади условията за живот са примитивни, храната оскъдна и с лошо качество, а работата е тежка и извършвана на ръка – лопата, кирка и „бригадирска” количка.До 1946 г. пътят през прохода Хаинбоаз е в състояние като при преминаването му от войските на ген. Гурко през 1877 г. – практически неизползваем за моторни превозни средства, а минава и доста по-ниско от прохода Шипка.За командир на националния обект е назначен бившият партизанин Пенчо Кубадински – по-късно виден комунистически лидер. За настаняване на бригадирите е изграден лагер за 2000 души. Оказва се, че желаещите са много повече и се налага връщането на малолетните. В крайна сметка първоначално участие в бригадата вземат 2085 души. След 3 месеца идва втора смяна, после се сменят през 2 месеца.

Освен младежи в бригадата участват и 140 партизани, 48 фронтоваци и 22 политически затворници.Първият етап е до края на 1946 г. През 1947 г. започва втори, 6-месечен етап, в който се работи на 2 смени. Участват над 18 000 души. До края на 1947 г. пътят е разширен с взривове и е положена трайна настилка с павета.През 1948 г. за национален строителен обект е обявена и железопътната линия Левски – Ловеч – Троян, като замисълът е да се свърже чрез тунел под Стара планина с подбалканската линия към Пловдив. В изграждането й взимат участие над 12 000 бригадири от страната и чужбина. За отбелязване е любопитният факт, че знамето в съревнованието неизменно го носи единствената бригада от млади свещеници и семинаристи.Всъщност строежите на масовото бригадирско движение са част от националните строителни обекти в рамките на възстановителния държавен Двегодишен народностопански план (1947-1948). В движението вземат участие 87 хиляди ентусиазирани младежи, а резултатите са: завършени 10 електроцентрали, построени са 2550 км далекопроводи, изградени са нови индустриални предприятия, 8800 жилища, нови училища, детски и здравни домове, болници и др. обекти.Общата стойност на извършената работа от бригадирите само през 1947-1948 г. възлиза на 3 милиарда и 189 милиона лева, от които чиста икономия на държавата е 1 милиард и 373 милиона лева.Бригадирското движение създава цяла култура. По това време излизат и много патриотични песни, вдъхновени от ентусиазма на младите, между които „Елате, хиляди младежи“, „Свири, хармонико, свири“, „Пред нас са блеснали житата“ и други.

Погледнато от сегашна гледна точка поривът и ентусиазмът на някогашните бригадири остават неразбираеми.

Сред националните обекти на бригадирското движение е и Димитровград. На строителните площадка на Химическия комбинат, на Циментовия завод и на първите жилищни блокове в града, при прокарването на първите улици, при изграждане дигата на р.Марица, своят безвъзмезден труд дават над 45 000 младежи от цялата страна. Днес историята на бригадирското движение е представена единствено в постоянната експозиция на Исторически музей-Димитровград.

През 1970 г. излиза решение на Политбюро на ЦК на БКП за организиране на ново младежко бригадирско движение.

То се изразява в летни и есенни ученически и студентски бригади за помощ предимно в строителството и селското стопанство.

За разлика от първия етап, новото бригадирско движение е само формално на доброволни начала, а на практика е задължително, като освобождаването от участие става само по уважителни причини.

Бригадирският труд този път се заплаща напълно, но на практика в много случаи това е формално и бригадирите не получават нищо – парите се присвояват от комсомолското ръководство.

Отказът от участие в бригадите – независимо от официалното название „доброволни младежки бригади“ – води не само до комсомолски, но и до административни наказания, в това число изключване от учебно заведение.

Неприятности заплашват и онези, които открито изказват съмнения в реалната доброволност на бригадите, обикновено такива личности са обявявани за „неблагонадеждни“ и по-нататъшното им развитие – образование или работа, се възпрепятства.

Липсата на обективна оценка за социалистическия периода на страната дава своето отражение и върху бригадирското движение.

Като рожба на тоталитарната система то продължава да бъде отричано, въпреки положителната си роля за икономиката на страната в следвоенния период.

Интересни спомени на участници в бригадирското движение може да прочетете тук http://epicenter.bg/article/archive/19124/11/0