Отец Живко Желев пред Dolap.bg:“Хора, обичайте се! Живейте с любовта, която ни дарява Бог!“

Отец Живко Желев е роден на 16 юни 1980 г. в Стара Загора. Учи в Първо основно училище. Завършва Пловдивска духовна семинария и Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий“ – Православен богословски факултет. Специализира в Московската духовна академия. Първоначално работи в Старозагорска митрополия. Ръкоположен е в края на 2013 г. за дякон, а година след това и за свещеник. По настоящем служи в катедралния храм „Св. Николай“ в Стара Загора. Преди това, до 2020 г., близо 15 години е и преподавател по Религия в няколко детски градини, в ОУ „Кирил Христов“ и до 2020 г. в ХІІ ОУ „Стефан Караджа“. Семеен е с две деца.

Отец Живко, кой Ви посочи пътя към Бога и избора да Му служите?

Мисля, че преди всичко това са изпитанията, които ми е поднесъл животът от ранно детство. За съжаление моите родители са починали и не съм имал възможността да ги видя. Израснал съм в семейство на атеисти. Всъщност, аз сам открих пътя към Бога, макар че когато ме кръстиха бях вече на 11 години. Постепенно сам се ориентирах. В Стара Загора имаше Неделно училище близо до храм „Св. Богородица“. Там ходих две години. Това беше подготовката ми да вляза в Пловдивската духовна семинария – ясно и осъзнато от мене. С твърдо желание и убеденост.

Вие сте сред най-младите свещеници в епархията. Според Вас свещеничеството професия ли е или е мисия?

Има някои заетости на хората, които не са просто работа, с която да си изкарват хляба, като лекаря, учителя, свещеника. Това са хората, които са се посветили на служението. Свещеникът не ходи на работа. Той служи. При мене е ясно. Аз още от юноша съм си избрал този път и сега вървя по него.

Как служенето в храма променя един светски човек? От какво го лишава? Какво му дава?

Всеки християнин, който живее според Божиите заповеди, знае че всичко, което е в прекаленост, е опасно за човека. Има една златна среда, по която вървим. Това е пътят към Бога. Всеки, който върви по такъв път знае, че това е спасителният път към Бога. Пътят към Бога е пълен с радости и щастие. В земния си път всеки ден срещаме различни изпитания. Те не са приятни, но ни учат на смирение. То е допълнителна закалка към нашата любов към Бога. Както желязото. То се нагорещява. Тогава ковачът със силната си ръка и тежкия чук го оформя и става красиво и здраво.

Живеем в много превратно време. У нас всеки човек ежечасно е облъчван с негативна енергия от медии, социални мрежи, площади и пр. Това у повечето хора предизвиква гняв, което е един от греховете. Как да се опазим от този грях, отец Живко? Как да извикаме смирение, когато живеем сред неправда, агресивна злоба и злонамереност?

Всеки , ясно осъзнат християнин, върви с любов по пътя към Бога. Вървим с любов, защото не можем да вървим към Него без любов. Тази любов ни учи да гледаме трезво, не опиянено. Когато сме без Бог, ние сме като замаяни. Не знаем къде точно да стъпим.

Днешното Утринно евангелие, което четохме, по Св. апостол и евангелист Йоан Богослов, думите на нашия Спасител говорят, че Той е Светлина и спасява от тъмнината.

Понякога така наречената негативна енергия и всичко, което се опитва да ни опише животът като доста неприятен, изпълнен с изпитания, всъщност не е точно така. Опасно е човек да се осланя само на негативното. Трябва да приема живота в реалистичната му страна, не в тази, която се опитват да ни го покажат.

Знаете ли, още като отворим очи, виждаме първото чудо за нас, виждаме светлината. Окото вижда и красотата на цветовете, с които Бог е надарил всичко около нас. Виждаме разлистените дървета и това е чудо. Чуваме песента на птиците. Усещаме животните, които живеят заедно с нас. Виждаме как хората се радват на живота. Всяко нещо, което Бог ни дарява е чудо. Ние хората сами не можем да го сътворим. Затова, покрай всичко негативно има толкова красиви неща. И този баланс много лесно се вижда.

Защо живеем в такава трудна среда?

За човека няма нищо ново. Обръщаме поглед много надалеч и се връщаме в Стария завет, тогава, когато не е имало толкова много хора по света. Първите деца на Адам и Ева са Каин и Авел. И Каин убива Авел. Сега, всеки човек, ако види престъпление на улицата, ще възкликне: Колко жестока е днешната младеж! Хората са станали зверове..!

Но Старият завет ни дава пример, че още първите хора правят убийства. Каин убива Авел заради гордостта, която идва от Сатаната, който се опитва да ни погуби, да ни примами в неговите мрежи. Затова нищо ново няма под слънцето. Живеем в живота, който носи болестта на греха, отпечатъка на първородния грях.

Отче, коя е Вашата най-голяма радост?

Моето семейство. Това е най-прекрасното чудо. Неразривната връзка на любовта в брака е основа за изграждането на бъдещото поколение. Да се изгради един човек и да стане наистина Човек, е нужно много любов. Много е важно тази любов да бъде показвана, да бъде упражнявана всеки момент вътре в семейството. Колкото и да е напрегнат денят, колкото и изпитания да са се случили, винаги всеки член на семейството трябва да дарява останалите със своята си любов. Особено за най-малките, това е категоричен пример. По пътя на любовта се изгражда и самият човек.

Имате две деца, на какво ги учите?

Имам две дечица и съм много щастлив баща и съпруг. Дъщеря ми е Мария – носи името на Света Богородица. Синът ми е Теодор носи името на светите великомъченици Теодор Тирон и Теодор Стратилат. Съпругата ми Ивелина е учителка по английски и български език в СУ „Иван Вазов“. На нищо специално не ги учим, просто с майка им ги даряваме с цялата си любов и грижовност.

Мисля, че нито учителството, нито свещеничеството Ви носят някакви големи доходи. Вие сте младо семейство с много разходи. Как вързвате двата края?

Това стои като въпрос пред много други млади семейства, не сме само ние. Но с Божията помощ. Винаги, когато имаш нужда, Бог знае как да ти помогне. Може да е мъничко, но ние сме доволни, това което Бог ни дарява. Човек трябва да знае и две и двеста, както казва народът. И да си прави сметката.

Как се случи така, че в продължение на 15 години до миналата 2020 г. бяхте и учител по Религия?

Когато учих в Православния богословски факултет във Велико Търново, към нашата богословска специалност широко беше застъпена и Педагогика. Имах прекрасен преподавател по Методика на обучението по педагогика проф. Легкоступ. От него научих много. За първи път в моята практика се наложи да вляза в училищата и да работя с учениците в часове по Религия. Няма да забравя на изпита ми в четвърти клас. Прекрасни, дейни дечица ме изпълниха не само с трепетното преживяване, че това е моят изпит, но и със живия им поглед. Децата мислят умно и полагат усилия по пътя към знанието, Това дава голямо удовлетворение. Работата на учителя наистина е много отговорна. Но когато сееш, има какво да жънеш. Затова се обръщам към учителите с думите :“Сейте! Ще пожъните!“

Къде в Стара Загора започнахте и с педагогическата си практика по Религия?

Преподавах в няколко детски градини – „Слънце“, „Българче“, „Светулка“, „Звездица“ в квартал „Железник“ и в „Патиланско царство“. Според мене изключително полезно за самите деца е да получат знания за вярата от най-ранна възраст, защото те тепърва започват да изучават живота. Затова трябва детето да запознаем с доброто, да порасне като добър човек. Ние посяваме на чисто. Когато човек е по-голям, обременен е с повече информация. За него ежедневието е по-трудно и пътят към вярата е по-сложен, докато намери истината. При децата е много по-лесно. Никой не ги принуждава да бъдат православни християни. Те само и единствено се запознават с онова, което е необходимо да знаят за Светото Евангелие, за хубавите примери, които ни поднася свещеното писание. Това, което може да им помогне те да бъдат на първо място и отговорни членове на това общество. Те са нашето бъдеше. Тяхното израстване е нашата бъдеща радост.

В Основно училище „Кирил Христов“ преди мене учител беше отец Цветан Иванов, който ме помоли да го заместя. Изпълних молбата му като осъзнавах голямата отговорност. Много добър е климатът в това училище и особено грижовността на всички учители, начело с директора Господин Балъкчиев за духовното израстване на учениците. Имахме специален кабинет по Религия. Три години преподавах с удоволствие. Беше прекрасно изживяване. Имахме сериозно предизвикателство – участие на състезание по религия в Бургас. Представихме се отлично. Моите три отбора спечелиха първо, второ и трето място. Това беше емоция, която преживяха не само децата, но и аз.

След това няколко години преподавах Религия в ХІІ основно училище „Стефан Караджа“ в ромския квартал „Лозенец“. За мене беше учудващо, че имаше много силен интерес. Имах часове, в които не достигаха чиновете на класната стая и буквално на един чин сядаха по три-четири деца. Стигнахме до там, че в часовете ми влизаха 40-50 деца.

Мисля, че много е важно, когато работиш с децата да усещат и любовта и топлината към тях. Те винаги точно разбират дали си искрен с тях и дали си всеотдаен. За изминалите пет години винаги сме организирали Коледни и Великденски тържества. Дядо Киприан много държеше за всичките дечица да има подаръчета. Паметно е преди пандемията Великденското боядисване на яйца в двора на училището. Беше препълнено с деца. Най-напред направихме тържество, след което започнахме боядисването. Имаше предостатъчно яйца и необходимите атрибути, осигурени от Митрополията. На събитието дойдоха много официални лица от Общината и Областната управа, от Регионалното управление на образованието. Негово Високопреосвещенство Старозагорският митрополит Киприан също уважи събитието, което ще остане паметно за квартала.

По време на часовете учихме песни и стихотворения и то на църковнославянски език. Задължително се учихме да поставяме кръстния знак върху себе си -защо трите пръстчета са събрани в едно, а другите две да подгънати. Защо палим свещички. Рисували сме заедно икони. Обясняваме защо използваме жълтия цвят и къде по поставяме – на главите на светците и какво означава думичката ореол, защо Света Богородица се рисува с Младенеца, защо на иконите на Иисус Христос има буквички и какво означават те, защо Той държи Евангелието в ръцете си и т.н. В интерес на истината в моите часове имаше много деца от католически семейства, но и те се научиха да правят кръстния знак и много за пътя към Бога.

За моя радост децата винаги са очаквали моето пристигане за часовете, които бяха изключително живи, атрактивни, нетрадиционни. Носех има записи на хубави песни, които те бързично научаваха, казвахме молитвички, винаги съм ги запознавал с иконите…Беше им интересно. Имах случай с малък ученик, на който не му вървеще в училище, но запомни имената на толкова много светци. В края на годината, когато се препитвахме го попитах:Кажи, Митко, какво запомни от всичко по Религия? А той с увереност отговори:Свети Игнатий Старозагорски, Света Петка… и пр. светци, които сме изучавали.

За съжаление като свещеник в катедралния храм Свети Николай“ нямам възможност да осъвместявам двете задължения. Посещението при децата е много важно да бъде в определеното време, в определените часове и пр. Преподаването си иска своите жертви, но пък посятото зрънце дава обилна реколта.

Как оценявате ролята и мястото на родителите?

Изключително важна е. Родителите са не само за създаването и раждането на детето, а завинаги. Те трябва да носят съзнанието ,че Бог наистина им е дарил една жива душа, една велика радост в дома им. Те са длъжни да се проявят като добри и отговорни хора, като любящи баща и майка, които даряват своето дете с любов. Трябва да се знае, че родителят участва заедно с учителите при възпитанието на детето им. Учителите са спомоществователи за изграждане на характера на детето, но родителите са в основата.

Какво искате да кажете на родителите и децата ?

Искам да им пожелая да живеят с любовта, която ни дарява Бог. Тя не е користолюбива. Тя е искрена, на зло се не сърди. Да даряват любовта, от която имаме нужда всички. Нека да се обичаме без да очакваме нещо. Животът не е само от материални блага. Децата не са наша собственост. Те са чада божии. Бог ни ги е поверил да ги обичаме, да ги пазим и да се грижим за тях. Трябва отговорно да се отнасяме към свободата, която Бог ни е дарил.

Росица Ранчева