Да почетем днес литературния критик Петър Тонков

Петър Бонев Тонков е български литературен критик, литературовед и редактор. Роден е в Перущица на 06.06. 1941 г. Завършва гимназия в Пловдив и българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работи в Металургичния комбинат “Кремиковци”.  Редактор е във в. “Тракия” (Стара Загора, 1969-1972), в Радио Стара Загора (1972-1973), в литературния алманах “Хоризонт” (Стара Загора, 1973), завежда редакция “Култура” в Радио Стара Загора. За пръв път печата през 1966 г. във в. “Народна култура” и “Септемврийче”. Автор е на книгите “Литература и живот” (1973), „Иван Мирчев. Литературно-критически очерк” (1977, 1985), „Литературни светове и проблеми” (1981)  и др. Членувал в редколегията на в. „Литературен глас”. Сътрудничи на редица периодични издания. Член на СБП.

Носител е четири пъти на награда „Стара Загора“: за книгата „Литература и живот“(1973), за книгата „Иван Мирчев“(1977), за сборника „Литературни светове и проблеми“(1981) и за литературната анкета „Иван Мирчев“ (1985).

Удостоен е посмъртно със званието „Почетен гражданин на Перущица” с  решение № 63 на Общински съвет , протокол № 5/20.05.2011 г.

Умира на 19.10.1992 г.

                                                БЕШЕ ТАЛАНТЛИВ КРИТИК ОТ НОВО ПОКОЛЕНИЕ

                                                         80 години щеше да навърши Петър Тонков

Когато се завърнах в Стара Загора след следването си във Велико Търново, Тонков беше вече надежден млад критик и редактор в Радио Стара Загора. Запознахме се на някаква литературна проява, но така и не успяхме да станем близки, въпреки, че по-късно животът ни срещна и като колеги в литературния алманах „Хоризонт“.

Аз съм човек открит и лесно се сприятелявам. Мисля че характерът на Тонков – сдържан, предпазлив, с вече изградено творческо самочувствие – беше причината да останем в хладни отношения. Но това няма да попречи да го оценя като отличен професионалист, задълбочен анализатор на литературния процес и честен в оценките си за автори и книги в едно време, когато често идеологическите критерии бяха едва ли не задължителни.

Първият ми контакт с Тонков беше по негова инициатива. Възложи ми да напиша рецензия за изложбата на Димитър Чехларов, експонирана в зала „Байер“. Като ми даваше поръчката, дори ми даде някои насоки като опитен редактор в радиото, а аз все още като начеващ журналист. Прие рецензията ми и почти без никакви бележки я пусна в предаването си на културна тематика.

По-късно открих и друга черта в характера на Тонков. Разкри ми се като човек, който умее дръзко да се противопоставя на партийното статукво, като влезе в конфронтация с човек от окръжния партиен комитет. Започнах да го уважавам повече. Такива хора, особено на т.н. културен фронт, се срещаха рядко.

Когато излезе първата ми книга „Южна гара“, Петър Тонков написа рецензия за нея. Общо взето положителна, но имаше и някои критични бележки, които, казано откровено, тогава ме позасегнаха, но по-късно разбрах, че е бил прав.

Спомням си едно събрание на Дружеството на писателите в стария Клуб на културните дейци – срещу сградата на операта. Участва и Лъчезар Еленков, тогава главен секретар на СБП. Там се развихри доста разпален спор за проблемите на нашата писателска група. Представителят на Окръжния партиен комитет се изказа доста формално и конюнктурно. Тогава Тонков остро възрази с думите: „Явно Априлският пленум в нашия град още не е настъпил!“ Още веднъж се убедих в гражданската смелост на критика.

Често се срещаше с доайена на писателското ни дружество поета Иван Мирчев. Написа книга за него – анкета за живота и творчеството на бай Иван, като в оценките си също прояви новаторски подход, говореше открито за символизма, разобличаваше някои консервативни оценки за творчеството на Мирчев, преоцени мястото му в родната поезия.

Беше най-близък с журналиста Георги Киров и поета Жеко Христов. Можеха често да се видят заедно в литературното кафене „Пегас“ на кафе и малко коняче. В разговорите им често се прокрадваше иронията, която според мен Тонков допускаше само с най-близките си приятели и колеги. При гостуванията на проф. Стоян Каролев в родния му град заедно със съпругата си Димка Каролева първия човек, с когото се срещаха беше Петър Тонков. Каролев възлагаше голямо бъдеще на по-младия си събрат.

На Тонков беше заслугата, че подаде ръка на младия тогава критик Георги Янев. Поръчваше му статии и рецензии отначало за Радио Стара Загора, а по-късно и за алманах „Хоризонт“, където вече работех и аз. Виждал съм ги да водят творчески разговори в стаята на Тонков, да спорят, като всеки отстояваше позицията си.

След демократичните промени отношенията на старозагорските писатели се влошиха и атмосферата в дружеството доведе до неговото разпадане. С Петър Тонков се оказахме от две различни страни в един характерен за цялото общество конфликт. Конфликт, който продължи много години и ни отдалечи един от друг.

В това време Петър Тонков се разболя тежко и не след дълго почина. Не се притеснявам да кажа, че в негово лице не само Стара Загора, но и българската литературна критика загуби една от надеждите си. Тонков беше едно от лицата със свое място в галерията на българските литературни творци от по-новото поколение.

Таньо КЛИСУРОВ