101 песни за любовта сътвори Ботьо Буков

Със своите художествени качества новата стихосбирка (2021 г.) „Сто и една песни за теб” на поета Ботьо Буков от Стара Загора е книга, която трябва да стигне до читателя. От години следя неговите изяви и високо ценя досегашните му книги, от които блика красота и послание за повече доброта и човечност. Сред тях с особен лиричен чар се отличава сборникът „Кръг на самотата”, стихове за любовта /2016/. Тук думите могат да се оприличат на пчели от един трудолюбив пчелен рояк, който ни е предложил хубава есенна пита, в която всяка килийка е пълна с мед.

И в настоящия си стихотворен сборник Ботьо Буков разчита не толкова на отделната дума, отколкото на смисъла и чувствата, които ни внушава тя в общата конструкция на текста. Той не прави словесни еквилибристики, за да изуми читателя с някое свое фриволно остроумие. Фразата на изказа му е опростена, ясна и логична. Личи си, че се е учил на стихотворно умение не само от някои испански класици, тъй като самият той е испанист, а и от неподражаемия български поет Валери Петров, когото е превеждал на испански език. Стихотворенията му наподобяват откровени разговори и писма до сродни души – жени или мъже, които ще съпреживеят чувствата на лирическия герой.

Всички творби са изградени от гледна точка на подчертано мъжка позиция, защото те са чувства и обобщения за любовта между мъжа и жената, изразени от един мъж на зряла възраст. Текстовете му внушават ефирност като кристали, които не смееш да ги погалиш, сякаш са криле на пъстра пеперуда, а само ги съзерцаваш. Всяко негово стихотворение е едно от многото гласове на призива за повече човечност и обич. Поетът пише за любовта като за живо чувство, а не като за мъглявина от някое среднощно съновидение.

Ботьо Буков използва възможностите на традиционното силаботоническо стихосложение, а в емоциите има широко разнообразие.

То се изразява в цяла палитра от нюанси като радост, възхищение, тъга, мъка, болка, отчаяние, надежда, иронично самосъжаление и др. Все човешки чувства, които са присъщи на всеки нормален индивид. Тези стихове внушават на читателя доверие и искрено съпричастие с психологията и житейската философия на влюбената душа и на човека, който се е устремил към нравственото съвършенство.

Характерна отлика на сборника е, че само с няколко изключения се използват заглавия от една дума. Дори нещо повече. Ако те се подредят едно след друго по смисъл, могат да се възприемат като лирическа поема за човешката душа, тоест, за любовта.

Ботьо Буков е поет от класически тип. Това съвсем не значи, че е старомоден. Ако един талантлив автор се придържа към непреходната класика в изкуството, както е и в случая, неговите внушения винаги звучат съвременно и общочовешки. И особено когато тези творби са вдъхновени от музата на любовта между мъжа и жената. Поетът много добре съзнава, че по темата за любовта се пише най-трудно, защото тя е интерпретирана твърде много в световната поетична класика. Но той, без да се натрапва, ни поднася своите кратки изповеди, откровения и послания съвсем непринудено. Не се напъва да подлъже своя читател към текстовете си с някои лъскави примамки от версификации, използвани от доста литературни фокусници. Все едно казва на читателя: „Ето това съм не само аз, а и самият ти. Поканвам те, приятелю, да се огледаме заедно в моето красиво поетично огледало!”

Иван Енчев

Ботьо Буков

ПЕСНИ

Стих редя за белите клавиши.

В строфата въздиша апостроф.

Кой със слово може да опише

сладкото терзание любов!

Дъх на смъртоносна орхидея?

Патос, ослепял от светлина?

Сто жени ще трябва да възпея

за една-единствена жена.

ВАЯТЕЛСТВО

Цяла нощ те гоних и не мигнах,

докато изгрееш в моя стих.

Заранта с очите си те стигнах

и с душата си те улових.

Стой покорно на пиедестала –

съвършена да те пресъздам!

Никоя жена не е успяла

да избяга досега от там.

ПРОЛЕТ

Окръглен от внезапна синева,

денят допърха на крило на птиче

и всяка пъпка, клонка и трева

с една извечна пролет се закичи.

И аз – на много пролети момче,

като прашец раздухан, но потребен,

осъмнах в чашка на едно цветче.

И в нежността му разпознавам тебе.

ТВОРБА

Обичаш ли ме – ще те пресъздам

по-чиста от сълза на самодива.

От пазвите ти ще извая храм.

От устните ти комка ще отпивам.

Ще стана твоя вечерна зора,

а ти за мене – слънцето на здрача.

Разлюбиш ли ме – стих ще сътворя

и кръста върху храма ще разплача.

КРАЖБАТА

Не можехме да си платим каквото

се откупува с истински криле

и от една сергия на живота

задигнахме шекерено петле –

утеха, отредена да услажда

и лакома като самите нас;

обречена, невинна като кражба

и гибелно-червена като страст…

ГЛЪБИНИ

В лазурите на нейните очи

сирената на бурите живее

и този реквием за мен звучи.

Тя плаче за любов, като ми пее.

Ушите ми, Нептуне, запуши,

прати ми мъдър вятър за забрава,

душата ми за мачтата вържи!

Закотвя ли я тук, ще се удавя.

ЗАЩО?

Знам как да дам утеха на палача

и как в приятел да превърна враг.

Да паля лед и камък да разплача.

Звездите да пришпоря в моя впряг.

Да съживя, когото съм застрелял

и след това да се погубя сам.

Не знам обаче как да те спечеля.

Защо ми трябва другото да знам?

ИЗБЛИК

Искам обич за утре от вчера,

безначална, накуп, наведнъж!

В твоя скут своя миг да намеря,

който ражда от ласката мъж!

Да заспивам в съня ти пробуден,

да се будя, света пресъздал

във въртопа на вечното чудо!

Необичан ли? – Значи умрял.

НЕ Е КЪСНО

Посребрена не си, а си златна,

еликсир си ми за младини;

песента си ми, още непята,

за едната сред всички жени!

Вечността има само начало.

С бавни глътки от жива мъзга,

пих от виното, в теб отлежало.

И се чувствам безсмъртен сега.

ПОДАРЪКЪТ

Душата премети – да ме посрещнеш,

че идвам с драгоценния си дар:

нарамил съм най-скъпото си нещо,

достойно и за просяк, и за цар.

Парите ми молецът ги изяде,

над блясъка ръждата има власт.

Поднасям ти, което Бог ми даде –

живота си. Подаръкът съм аз.

КАК

Колко много писма съм ти писал,

а пък с думите още греша!

Ако търсиш в тях някакъв смисъл,

ще откриеш там само душа.

Тя отново буквара си срича

като върнал се в час първолак.

Знае само, че тебе обича.

Научи я да знае и как.

ПАТОС

Възторгът – милосърдната печал,

подклажда своя залез в нас самите.

Размеква оня сив материал,

от който са направени душите.

И щастието с восъчни крила

прелита над света и нас избира.

Не бой се от високото, ела.

Без него много дълго се умира.

Ботьо Буков е роден на 6 юли 1948 г. Живее в Стара Загора. Завършил е испанска филология в Софийския университет и е сред основателите на Съюза на преводачите в България. Автор е на поетичните книги: „Искрата надживява пепелта” (1990), „Преди да станеш сън” (2004), „Аз, вятърът” (2009), „Произведен в България” (2014), “Кръг на самотата” (2016); на детските книги със стихове „Пъстроцветни” (1985), „Въпрос на вкус” (1995), „Светофар – добър другар” (1995), „Доктор Не боли” (2014),  както и на преводни произведения в проза и поезия – от и на испански език, сред които „Колелото на съдбата” от Онелио Хорхе Кардосо, „Въздух наш” – избрана поезия от Хорхе Гилен, „Меко казано” от Валери Петров и други. Автор е и на сатирични произведения. Член е на СПБ и на СБП. Произведенията му са публикувани в литературния печат у нас и в чужбина. Ботьо Буков е отличен на Националния поетичен конкурс „Пеньо Пенев” в Димитровград, носител е също на наградата „Стара Загора” за художествен превод, както и на специалната награда в националния конкурс за поезия „Академик Николай Лилиев” (2015 г.)