Доц.д-р Атанас Тотляков пред Долап.бг: „Търся знаци за това, дали нещата отново ще бъдат както преди“

В старозагорската зала „Байер“ на 13 май 2021 г. бе открита изложба „Постпандемичен романтизъм“ на доц. д-р Атанас Тотляков. Експозицията представя 15 творби, рисувани  през изминалата година на пандемия. Подкрепена е от представителството на  Съюза на българските художници- Стара Загора и Община Стара Загора и може да бъде разгледана до 29 май т.г.

„Радвам се и благодаря на автора,че уважи поканата ни. Смятам, че изложбата е важна за нашия град. Рядко се случват по-различни, да не казвам концептуални изложби. Вярвам, че ще прояви интерес, а мисля че има и нужда старозагорската публика да вижда нещо, което е една идея по-съвременно от всичко друго, което показваме до момента” – каза Милен Алагенски, председател на Представителството на Съюза на българските художници в Стара Загора.

Доц. д-р Атанас Тотляков е роден на 18 април 1975г. в град Пазарджик. От 2003 г. е  преподавател във Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий“, а от 2014 г. е доктор по Изкуствознание и изобразително изкуство.

Заинтригувате с това заглавие на изложбата – „Постпандемичен романтизъм“?

Да,провокативно е, доколкото още сме в пандемия, да мислим за времето, в което ще излезем от нея.  Или поне някои от нас, които са забравили или са решили, че е имало друго време или ни предстои друго време – контрафактично, неистинско, в което може отново да гледаме небето с тоталното, глобалното свързване с придвижването на хора. В случая – със следите от самолетните двигатели. Като цяло това е погледът към изложбата. Един обикновен поглед на човек, стъпил на земята, погледнал към синевата и търсещ знаци за това, дали нещата отново ще бъдат както преди.

Дали ще бъдат както преди?

Може  да се интерпретира или пък да се дава анализ на ситуацията в социален план, но можем да кажем че хората отново ще бъдат „хомо сапиенс”. Тоест те ще разполагат със собствените си тела, със собствените си очи, ще могат да виждат, да докосват нещата около себе си, което в контекста на изложбата да речем, че е романтично, но си е част от социалното свързване и от това да имаме нужда да бъдем един до друг. Или пък когато сме отделени, да знаем, че някъде там има хора, които все пак са свързани, макар и дистанцирани един от друг.

Вие откъде наблюдавате небето, за да го рисувате така – от тераса, от земята, от зелена поляна в парка…?

Определено няма гледна точка. Няма фиксиран пейзаж в това, което виждаме. Всъщност те не са и пейзажни картините ми. Небето е условно и облаците са петна, монохромни сиви петна, които могат да напомнят облаците в небето. Тук простите знаци – синьо за небето и сивите стойности в някакви флуидни структури, общо взето дават илюзията най-малкото за небе. Тоест в зората на човечеството човек, отделният индивид е свързвал тези два знака, променящи се някакви структури над себе си с това, че първо то е горе, над него и че то е динамично променящо се. Няма пейзаж, даже теренът не е фиксиран, има някаква условна линия, която свързва двете неща, по-скоро като силует. Не е поглед от тераса. Това е поглед в съзнанието ни, съзерцание на представа за небе.

Мечтаете ли си ….по линията на двигателя на самолета в небето?  Къде искате да Ви отведе…

Просто съм изразил това, че искам да бъда свободен. А къде…? Някъде другаде, очевидно. Няма локация – не е Париж, Ню Йорк, Токио или Берлин, не е локация. Това е извън ограниченията, да кажем така.

А когато бяхте и сте „в ограниченията”, как преминава Вашата преподавателска дейност със студентите?

Много трудно. Това е нов начин на свързване, ако трябва да коментираме свързаността. Очевидно е, че когато става дума за изкуство и за неща, при които начинът на комуникация с тях е посочване, виждане, непосредствен контакт – и е много различно да бъдат изпълнени под някаква форма на алгоритъм, тоест как би трябвало да стане това?. На практика е невъзможно-няма как с алгоритъм да бъде направено изкуство. Ние може да направим програми, които имитират изкуство с някакви случайни, но това нещо няма как да бъде сведено до идеята, че изкуството съществува непосредствено. Дистанционните форми на обучение и създаване на изкуство не са най-добрите сами по себе си. Ако цялото човечество тръгне в тази посока – да мисли, че единственият начин на свързване е дистанционният, без живия контакт и без присъствието на тялото един до друг – с течение на времето ще се променят кодове на комуникацията, ще има нови кодове, които да бъдат изцяло на базата на едно такова стеснено представяне на нещата. Тук биха опонирали, че ето -камерата ще включи жестовете, ще включи мимиката на лицето, но аз не мисля, че само това участва и дори напротив. Абсолютно съм убеден, че не само това участва, не само в комуникационния акт , а още повече в едно осъзнаване, в едно разбиране за нещата. Мисля че дистанционната форма на обучение не е добра и преподаването на изкуство е направо невъзможно. Да речем че с телефона, който е в джоба ни, можем да произвеждаме и да разпространяваме образи. Но една филхармония как да провежда своите репетиции или създава творба – така че там нещата са далеч по-трудни, отколкото с образите.

Обаче има надежда,нали?

В индивидуалното съзнание надеждата съществува, защото все пак ние сме затворени в себе си и рефлексията е винаги към  самите нас. Тя е затваряне навътре в нас, от света към нас. Така че има надежда, че хората ще бъдат отново разумни, чувстващи,ще имат стремеж, желания и намерения да бъдат свързани по онзи начин, който беше обичаен. Това звучи романтично.

Интервю на Уляна Кьосева

Послепис на автора на интервюто:

Още когато прекрачите прага на  изложбена зала „Лубор Байер“ и видите облаците, във вас изплува онзи рефрен от стихотворението „Синева“ на Павел Матев…

Само вятърът, вятърът вейна едва,

пиле някакво изписука.

Ах каква, ах каква синева!

Синева сме забравили

някога тука.