„Моят любим учител“ – есе от конкурса от Павел Деянов Желязков

Училището и нашите учители са нашият втори дом, нашето второ семейство. Ние пристъпваме на прага на училището плахи и несигурни, незнаещи какво ни очаква. Учителят поема ръката ни от нашите родители и с него ние пристъпваме в един нов свят. Светът на знанието.

В моето училище аз харесвам всички мои учители, защото знам, че те са там за да ни направят, знаещи и можещи, по-отговорни и състрадателни. Всички те ще останат в моето сърце и спомени. Винаги ще помня и обичам моята начална учителка госпожа Олга Тенева, която ни накара да полетим, като ракети в небосвода на знанието и беше неотлъчно до нас четири години. И завинаги остана наш приятел. Няма да забравя и всички мои учители след четвърти клас. Не бих искал да избирам, защото всеки от тях ни дава знанието, което ни е необходимо, за да израснем като, знаещи и можещи хора.

Затова искам да напиша за моята любима учителка, госпожа Милена Ганева. Човека заради когото обикнах английския език, но за съжаление тя не е вече между нас. Отиде си твърде млада, в разцвета на силите си. Но не искам да говоря за това тъжно събитие, по- скоро искам да разкажа за тази невероятна жена, която имах честта да бъде и мой учител.

Бях едва в първи клас когато пристъпих прага на нейния дом, където тя водеше своите занятия. Беше двадесет и шести декември, а на мен изобщо не ми се ходеше на уроци. Все пак беше ваканция и на мен ми се играеше с всички онези играчки които получих за Коледа. Когато я видях за първи път, аз дори се стреснах. Госпожа Ганева имаше бяла като облак коса и червено червило. Тогава някак си ми се стори страшна и строга. Даже не исках да оставам, бутах майка ми под масата с крак и тихо и казвах, че няма да остана. Но останах, защото нямаше кой да ме остави да се наложа и този път.

Е, харесах я! И то много! Госпожата беше невероятна, въпреки моето първо впечатление. Благодарение на нея аз наистина харесах английския език. Беше строга, изискваща, но и много мил човек. Тя нямаше умора. Обичаше точността. Научи ме да бъда точен и никога да не закъснявам за часовете ѝ. Научи ме, че трябва да ценя своето време и времето на останалите. Научи ме, че нищо не се постига лесно. Език се учи трудно и с много постоянство. Спомням си, че ми разказваше как е писала думите, за да ги запомни и е плакала. Не ми се наложи да плача, но пък разбрах, че трябва да сме упорити и дори сълзите да не ни спират да продължим напред. Не обичаше извинения, когато те не биваха основателни. Пишеше на всеки от нас правилата и думите в речника, които трябваше да научим. Искаше да е сигурна, че всичко е написано правилно. Винаги използваше една марка химикали, които пишат леко, защото я заболяваше ръката. Възхищавах и се, защото желанието да ни учи, беше по-силно от преумората.

Както казва моята майка, тя беше жена която респектира, но и те кара да я чувстваш близка. Тя вдъхновяваше. Караше ме да уча с желание. Нейната взискателност ме мотивираше. Мотивираше ме и това, че вярваше в мен.

Също така знаеше колко съм злояд и това  пък мотивираше нея да ме накара да опитам нещо ново. Правеше ми фрешове, винаги ми носеше хляб, който приготвяше в пекарната си. Нямаше голям успех в това начинание, но  ме караше да се чувствам като у дома си.

Още повече и се възхищавах, когато разбрах, че е болна. Въпреки коварната болест и всички неприятни терапии през които преминаваше , винаги казваше, че когато е с нас се чувства добре. Това и дава сила да продължи да се бори. Наистина и се възхищавах. Обичах я като част от моето семейство. Бях станал и част от нейното. Често ме сравняваше със своя син, защото ѝ приличах на него. Казваше, че съм шило в торба и не мога да стоя на едно място. Бях малък и наистина ми беше трудно да стоя мирен. Даже ми разрешаваше и да полягам на дивана. Не го правех често, защото знаех, че аз съм там за да уча, а не да се глезя.

Всичко което знам и до днес, го знам заради нейната упоритост, всеотдайност и любов. Пазя тетрадките си написани с нейния почерк, защото ги ползвам и до днес.

Продължавам да уча английски. Уча го както в училище, така и на частната школа която започнах да посещавам, когато госпожа Ганева почина. Благодарение на нея харесах езика и осъзнах колко е важно да можем да говорим свободно и да общуваме с хората извън пределите на нашата страна. Ще продължа да уча. Ще уча заради себе си и за това да постигам успехи, и да се развивам. Ще продължа да уча английски език и в памет на учителката, който ме накара да повярвам , че мога и ме въведе в първите стъпки на този чужд за мен език.

Бих искал да притежавам нейната борбеност и упоритост. Да не се отказвам от мечтите си дори когато ме боли, дори когато знам, че пътят е труден, а понякога и без изход. Защото от нея научих, че когато нещо се прави с любов и упоритост, то винаги носи успехи и удовлетворение.

Всеки учител е добър и винаги има на какво да научите децата. Щом е избрал тази достойна и благородна професия, значи е достоен човек. Всеки учител е любим на някой свой ученик и ще остане завинаги в сърцето му. Всеки учител има принос в израстването на нас децата като личности и бъдещи достойни граждани на нашата държава.

П.П

Не написах това есе за човек който не е вече между нас, за да бъде наградено или да предизвиква тъжни чувства. Написах го, защото за мен тя е първият учител докоснал сърцето ми и оставил трайна следа в живота ми.

Павел Деянов Желязков. Пето Основно Училище “Митьо Станев“, 6 ж клас