„Моят любим учител“ – есе от конкурса от Виктория Кънчева Петрова

Търсеща простори дори и в неволи

Хората се срещат с причина. Може би съдбата ме сблъска с госпожата по история, за да ми покаже, че т. нар. „даскали“ не са чак толкова лоши, колкото първоначално си ги представях. Тя е и човекът, до който съм се допитвала не един, не два, а много пъти – любим учител по неповторим предмет – учебен час мечта!

Вдъхнови ме нейният час, пълен с различни начини на преподаване, зареден с усмивки и настроение. Времето, в което учехме история, минаваше неусетно и моментът беше запомнящ се и неповторим. И така, някак си, постепенно ми се изясни, че учителите могат да бъдат добри, човечни и за пример.

Три години с нея попадах във всякакви ситуации и случки.

Като всеки ученик, в началото и аз се опитвах да създам добро впечатление. Факт е, че по история ми се получи, но нали нещата при мен винаги стават наобратно – след няколко месеца „прилично“ държание несъзнателно развалих добрата представа. Ту влизах в граници, ту излизах…

Година по-късно минахме дистанционно. Всичко се преобърна на 360°, а април 2020 г. стана месецът на карантинираните онлайн конкурси. Стихотворение или есе? Защо не и двете? Тогава пред мен застана госпожата по история – млада, своенравна, пряма и надъхана – окуражи ме да пиша и смело да участвам, където мога. Седмици по-късно разбрах именно от нея, че съм се справила успешно и с двата конкурса: „Спомен за мой близък участник във Втората световна война“ и „Опознай природата… от твоя балкон“.

В първото състезание участвах, заради мама, дядо и госпожата, но най-вече заради него – моя прадядо. Да, разказът за участието на моя близък на фронта ме  върна назад и бе болезнен, но твърде истински, за да бъде скрит. Благодарна съм на учителката ми по история за помощта, като ми показваше ми грешките, напътстваше в трудностите.

Сегашната учебна година (2020/2021) пък от своя страна е още по-интересна. От септември до началото на декември всичко вървеше нормално, докато не минахме отново на електронно обучение. В началото на януари 2021 г. проявих голямо желание да участвам в олимпиадата по   история. На 01.02. и това се случи. Седмица по-късно разбрах, че не съм се справила. Не винаги нещата стават от първия път. Но в крайна сметка, както каза госпожата: “Нищо не е загубено“. Надградих себе си: „Някой път, за да спечелиш, трябва да загубиш онова, което най-много искаш!“ или както е казал народът: „Всяко зло е за добро!“. Знам, че не мога да променя случилото се, но мога да променя обстоятелствата, да се уча от грешките си и най-вече – да намирам ползата от всяка ситуация.

С пример, характер и начин на преподаване госпожата промени вижданията ми към редица теми. Тя стана и главна причина да се влюбя в историята. Уверих се, че това е предметът, от който мога да науча много и същевременно да си взема поука. От Паисий знаем, че всеки народ търси място в настоящето чрез разказ за своето минало.

Нека да се обърнем назад, да осъзнаем цената на кръвта ни, завета от дедите ни, да оценим изстраданото настояще и да преосмислим какво държим в ръцете си – бъдещето.

Тя е една от тях – носител на новото, пазител на старото и стойностното:

 

Будител – млад учител,

съхранил душата на страната,

въплътил минало и стил,

в час по История на дъската.

 

Проданова, или само Роси –

дейна, смела и дръзка,

пред нас със сумати въпроси

винаги излиза със развръзка.

 

С битките при Архелой

и прохода Върбишки

за стотен път стана герой,

готов за поредния бой.

 

И тя, като Паисий –

творец и мислител,

подобно на Софроний

е един прекрасен учител.

 

Достоен човек, вървящ само нагоре, търсещ простори дори и в неволи, е моят любим учител – госпожата ми по история – Росица Проданова.

Виктория Кънчева Петрова

Пето основно училище „Митьо Станев“

7. Г