Къде ни заведоха пътищата на любовта в един концерт в Операта?
„Музиката притежава сила.
Една песен може да промени настроението ти, да създаде спомен.
Една песен може да промени целия ти живот…“
С тези думи старозагорският поет Йордан Пеев откри камерния концерт „Пътищата на любовта“ на 8 май в Операта. За любителите на музиката събитието бе дългоочаквано – блестящото мецосопрано Даниела Дякова представи песни от немски и френски композитори в съпровод на Деница Петрова на рояла и Ана Михайлова на виолончело.
Изящно структуриран, концертът започна с песни на Щраус и завърши с песни на Курт Вайл, Й.Брамс, Ф.Шуберт. Между тях – за удоволствие, разкош и волен полет на емоцията бяха песните на Форе, Бизе, Масне.
Даниела Дякова бе прецизна и дълбока в началото и края и истински освободена, ликуваща и музицираща – с песните на френските композитори. Всички 12 произведения в програмата имаха свой блясък, шлифовка и носеха различна емоция. Под въздействието на музиката се раждаха и различни картини – пасторална немска провинция, животът на френската бохема, спящата любима, зеленината на април…
Душата на рояла и душата на виолончелото толкова близо една до друга, даваха нежната, но здрава основа на изящната тъкан на този концерт за глас, музика и думи.. .
И понеже гласът и музиката ще останат в душите само на тези, които са ги чули в съботната вечер, то тук можем да ви оставим за спомен само едно от стихотворенията, които поетът Йордан Пеев прочете от сцената. /Бих искала да споделя и любимата си песен от концерта, но ще съм тъжна, че няма да я чуете в изпълнение на Даниела Дякова https://www.youtube.com/watch?v=8L9ftiP-1nQ
А ето стихотворението на Йордан Пеев:
ОКОТО НА СИЗИФ
Пропуснах пролетите
в планове за лятото
от навика
на зимни колебания.
И туй, което вярвах,че е мое
до капка се стопи, и се изтече
в проточеното гърло на улуците.
И все по-често
се събуждам
сред избледнели скелети
на сънища, прегръщали копнежи.
Ах, как обичам утринната нежност,
с която са запалени прозорците
и онзи лъч промушил се през щорите,
който гризе във ъгъла на стаята
от слънчевите въглени.
Небето после е циклоп
с оранжево око,
под който цял ден като бръмбар бутам
пред себе си кълбото на живота.
А то тежи…И повече набъбва.
Полепват се по него страхове,
несбъднати мечти,
милиард желания,
на всички,
преди мен
живели…
И вече е с теглото на планетата,
но аз не спирам…
И изпъвам жили
да го избутам до ръба на залеза,
където най – накрая да го слея
с окото на циклопа…
Една въздишка само ми остава,
за да го сбъдна.
От напъна гръбнака ми
премина пред гърдите.
С ръце като въже го хващам
по него себе си да изкатеря
далече от кълбото на живота.
Далече от гюлето на затворника.
Далеч от маковете под гърдите ми,
разцъфнали в сърдечните ми взривове.
Далече от пристанища и гари
от лодки ,влакове и самолети ,
с които можех да избягам
на километри от сърцето си
преди да …
Изкачвам се по възлите
в последната въздишка.
И ето,че стоя върху ръба на залеза.
а някъде в дълбокото
под мене е кълбото.
С окото на циклопа сливам своето
и въздухът трепери от вълнение.
Над себе си стоя,
над важните събития,
над всичките изгубени моменти.
Гласът на совите ме поздравява
примесен със смеха на проститутките,
които нецелунати оставих,
а само мен обичаха.
Небето е с цвета на мента
и пропилени пролети
от навика на зимни колебания,
и с мириса на прегоряло лято…
А на ръба му , онзи луд –
животът ми,
от който само макове останаха…
Неизразимо удоволствие бе да слушаш изпълнението на един разкошен ален мак /Даниела Дякова в красива вечерна червена рокля/, на една изящна пианистка, една чаровна емоция на виолончелото и стиховете на едно мъжко момче в концерта „Пътищата на любовта“.
Пътищата на любовта ни отведоха къде ли не във вечното лъкатушене на душата по света в опознаване едновременно и на всичко наоколо и на самата себе си.
А според Йордан Пеев:
„Пътеките на любовта ни отвеждат в различни посоки и измерения, но където и да стигнем, в нас има същата жажда за любов, като в началото …И същата надежда…“
Уляна Кьосева
Снимки Рад Димитров за Държавна опера-Стара Загора