„Моят любим учител“ – есе от конкурса от Сава-Калина Анжелова Ангелова

Вдъхновителят на философията

Кой е любимият ми учител?!? Не знам! Кой е най-добрият – още по-малко!

Може би Животът… Има странни методи за преподаване, но добрите учители май не са особено традиционни…

Може би майка ми. Но кой не би казал, че е научил страшно много от родителската фигура в живота? Все пак нека поговорим за някой педагог!

Честно казано, е доста трудно да си избера: дали Цветомила Танева – жената-майка на цялата група (тогава) от детска градина „Светулка“, или пък някой от следващите степени? Спомням си една крайно нетрадиционна жена – слаба като косъм, висока и кокалеста, стилно облечена и с вечния аксесоар окичен на дългата й шия… Какъв ли? Метална свирка с топче! Мисля, че раздиращият пространството звук се е запечатал до днес в съзнанието ми от този тъй далечен първи клас! Вероятно би било в пъти по-уместно да разкажа за български учител в български конкурс? И тук вече става страшно! Светлана Спирова, Миньо Минев, Снежана Кралева, Златина Чакалова, Стефка Раданова, Красимира Василева, Иван Жилков, Стоянка Дилова, Надежда Георгиева, Дарин Радулов, Урсула Родригес Санчес, Росио Каняс? Или пък за някой университетски преподавател?

Не. Не и не! Всички те са прекрасни по един чуден начин! Вероятно ще се сетя впоследствие за още някои от тях. Това съчинение обаче е посветено на един даскал (в най-добрия възможен смисъл), който се надявам да не ме хока много, когато види какво съм писала!

Той нямаше ни най-малка представа в какво се забърква, когато дойде до класната стая в онзи слънчев ден, почука тихо и ме измъкна от час. И слава Богу! Ако знаеше, никога нямаше и да помисли за това! Докато все още се подмотавах из училищните коридори, до преди няма и две години, той често разказваше следния случай, в който протагонисти сме ние двамата:

– Краят на учебната година, техния клас ги бяха прехвърлили в онази източна стая до кабинета на директорката, че е по-хладно. Последен час имам с тях и всички си бяха тръгнали. Останали само две момичета и ей те това! Помолиха ме да си тръгват и ги пуснах, какво да ги правя, а тя седнала върху втория чин, качила си краката на стола и дума не обелва – прави там нещо, майстори си, както винаги. Аз съм се отпуснал ей така назад на стола и си мисля някакви неща, вън слънце, птички пеят на близкото дърво… И от нищото – това пищи, та се къса! Цапардосах си главата в ръба на дъската, че и пирон имаше закован! Викам му: „Какво ти стана бе, дете!“, а то се залива от смях и ми отговаря: „Ами… Господине, имах миризливка на клещите! Ама, Вие да не се стреснахте, че така подскочихте?” И продължава да се смее. „Спокойно! Аз така си правя! Ама то това не е силно! Аз мога и повече!“ И си мисля: „Сега, сам съм с тази ученичка в стаята, а директорката е на няма и десет метра от тука, прозорците отворени, то това се чува…”

Така я разказваше той тази история, леко зачервен от вълнение и със сълзи от смях в очите. След едно лято размисли по темата вече му беше смешно и все се случваше аз да съм там! Леле, нещастие! Трябва да съжалявам и да изглеждам пораснало и миловидно, а едва се сдържам да не зацвиля като кобила с гъдел, сменям тихо всички цветове на дъгата и се чудя няма ли да вземе да бие най-после пустият звънец, напомнящ повече на стара несмазана резачка, отколкото на каквото и да е друго.

Едно момче от випуска, дето вероятно би било редно да му благодаря, щяло да ходи на някакво състезание по философия, но станало нещо и, честно казано, не слушах… Мисълта, че в мига, в който реших, че ще изкарам един нормален час по история, от край до край, а се наложи да го пропусна, ме тормозеше много повече в онзи момент от драмите на съученика. Днес не съжалявам, ни най-малко. Май този ден ми обърна живота! Или по-скоро този Даскал!

Заради него започнах да пиша и неща, по-стойностни от разкази за диви вещици! Заради него започнах да мисля. Май?! Заради него харесах, та дори обикнах философията! От отвлечени мисли и тенденциозни цитати в мрежите тя се превърна в жив, пълнокръвен образ – в приятелка и спътница през дъждовните дни. Беше красиво. Странно, но красиво.

След това що-годе успешно състезание (за което също има весела история), последва второ – по-сложно, на което провалът ми беше грандиозен, но Даскалът не се отказа да налива изобилно мъдрост в кухата ми кратуна. Съученичка от долния клас се представи чудесно. На следващата година повече момичета се включиха в своеобразния клуб по философия – на момчетата май не им се мислеше много. Тази година вече отивахме на състезанията с цел – да им вземем наградите. Късметът беше на наша страна – взехме ги.

И какво? Тези, които завършихме, поехме по различни пътища, доста далечни от философските ни занимания. А любимият учител остана там, в Средно училище „Максим Горки“ – Стара Загора, за да напътства следващите „философски момичета“. Вярно, с някоя бръчка в повече на лицето, с малко повече бяло в прошарената коса след дивата ми намеса. Но въпреки мен оцеля.

И, макар на мен да ми преподава оскъдните 3 години, по час-два седмично, той успя да пробуди някаква мисъл в главите ни, да посее заченки на критически разсъждения и да провокира интереса ни. Ей така, между дискусиите и философските спорове, намираше място, време, начин, да вмъкне някоя шеговита случка от живота на даден философ, за да можем да го запомним с нещо повече от хвърчащ ред, изтръгнат от трудовете му. Вадеше ни книги от личната си библиотека, от стари по-стари и всеки път с ококорен и назидателен поглед съобщаваше: „И да ги пазите, ей!“.

Моля, искрено моля да ми простите за използването на минало време в предходния абзац, но за жалост ми се наложи да завърша и да напусна коридорите, по които до последно търчах като изоглавена, да го намеря, за да му покажа какво съм написала.

До по-малките, които учите в СУ „Максим Горки“ и имате шанса Станислав Георгиев да ви преподава, възползвайте се! Ако не друго, поне ще имате богат наръч цитати на разнообразни теми за постовете си в социалните мрежи! (Това също е от полза!) Знам, че „класният“ (както и днес, го наричаме, с горе споменатата по-малка съученичка, чийто класен той в действителност бе) говори бавно и спокойно като приспивна песен, но като тих, приятелски съвет, изслушвайте го! Той има какво да ви каже!

Сава-Калина Анжелова Ангелова;

студент, ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“,