„Моят любим учител“ – есе за конкурса от Ибрахим Ахмед

Есе за конкурса „Моят любим учител“

Във всяка историческа епоха, образованието винаги е било смятано за ценност. Хората обаче поради различни причини са му придавали различна стойност. Някои са смятали, че то им е нужно, за да водят по-добър живот, други са смятали, че то не е толкова определящо, а за трети приоритет не е било толкова образованието, колкото някакви други умения. В центъра на образованието стои отношението учител-ученик. Учител е „майката“ на всички професии, а ученикът е този, който трябва да усвои знанията от онзи, който има призванието да го направи.

В съзнанието на един учащ се, учителите се подреждат според различни критерии: такива дават много домашни…много са гадни! Такива, които ни оставят да правим каквото си искаме…предпочитаме ги! Такива, които ни подаряват оценки…на тях им пожелаваме живот и здраве! За съжаление тази реалност, както за учителите, така и за учениците  е твърде измамна. Целта на тази професия е да формира у учениците знания и умения, които да ги направят устойчиви и адекватни на времето, в което живеят и същевременно да им помогнат да бъдат по-мъдри и щастливи.

В стая с чекмеджета на паметта си, върху едно чекмедже, там където стоят съхранени моите спомени има едно с надпис „учители“. То е пълно със снимки, всяка от които е ламинирана и поставена в рамка заради своята безценност. Всеки от тези учители е  изключително специален за мен заради връзката, която изградихме от връзката учител-ученик до приятел-приятел. Обликът обаче на един от тези учители е в златна рамка, за разлика от останалите, които са в сребърни и бронзови, защото във всяка класация има само едно първо място.

Върху златната рамка с диаманти пише „Диана Чиева“, но всички тези диаманти не биха стрували толкова, колкото направи за нас, учениците, тази една единствена женица. Именно тази моя учителка ме научи, че „лошият“ учител всъщност не е този, който мисли за учениците си, а онзи, който подарява оценки и ни позволява да правим каквото си поискаме… и беше права. Тя остави на времето възможността да аргументира тезата й и сега от позицията на времето осъзнавам, че добрият учител е онзи, който е строг, но иска да те научи на нещо.

Училището не е място, където усвояваме различни научни знания, но и житейски уроци, а госпожа Чиева успя да съчетае тези две неща в едно по доста интересен начин. Тя го направи като умел капитан, направляващ своя кораб, чийто екипаж бяхме ние, нейните ученици. Готова беше да загърби собственото си здраве, за да не ни остави на течението. Ако се опитам да потърся думи от творбите на легендарния Омир или писатели от Ренесанса, те пак не биха били достатъчни, за да се опише онова, което единствено може да бъде почувствано от тези, които бяхме екипажа на кораба. А ако така мога да я оценя в работно време, не бих могъл да измисля по-красиви думи за топлото й сърце и светлата душа. Ако за онази голяма част ученици, за съжаление вече, голям човек беше онзи, който ги освобождава, за нас, малкия остатък, това беше цяла планина. И ще продължи да бъде така. Толкова жертвоготовна, че ако бяхме на фронта и някой от нас беше ранен, тя би преминала между летящите патрони, за да ни помогне. Дано слепците прогледат и се качат на борда на този кораб, за да узнаят всъщност колко е важно образованието – точно като попътен вятър, бутащ към златни съкровища, сиреч успехи.

Надявам се, че платната на този кораб ще останат дълго време здрави и той ще кръстосва моретата с все по-голям екипаж, който да мисли като мен и да знае, че знанието е повече от богатство. Точно то ми създаде този дългогодишен приятел, чиято снимка седи в златната рамка.

Автор: Ибрахим Бейсим Ахмед

Училище: Езикова Гимназия „Христо Ботев“ гр.Кърджали

Клас: 11Е (3-та немска паралелка)