Почитаме 90 години от рождението на Стоян Стаев
„Литературни вълнения“
Иван Матев
директор на Музей „Литературна Стара Загора“
На 7 май 2021 г. се навършват 90 години от рождението на видния старозагорски гражданин, литераторът Стоян Стаев (1931-1994)– основателят на Дом- музей „Литературна Стара Загора“.
Роден през 1931 г. в „града на поетите“. От детските си и най-ранни ученически години, Стоян Стаев носи в гръдта и съзнанието си виденията на поетичния дух, витаещ под мъдрото южно небе на Тракия- магическо място, възпято с толкова любов и символи от Николай Лилиев и Иван Хаджихристов, та до Янко Димов…
Негови съвременници и духовни сподвижници са бележитите старозагорски и национални творци като Веселин Ханчев, Стоян Каролев, Христо Кацаров, Димитър Данаилов и Павел Матев, Ганко Славчев, Константин Колев, Ганчо Проданов, Михаил Берберов, Рашко Стойков, Жеко Христов и Иван Груев, Янко Димов, Стойчо Стойчев, Петър Тонков, Таньо Клисуров, а и доайените на старозагорската и късно символична българска поезия Иван Хаджихристов и Иван Мирчев – люде, украсили след 20-те, 30-те и 60-те години на ХХ век невехнещото дърво на старозагорската литературна плеада.
Но това бе частично реалното, а и регионалното духовно обкръжие на Стоян Стаев, което определяше видимата социална среда, с която сме го запомнили. А необятната интелектуална същност на изследователя и дълбоките му естетически прозрения, извлечени в денонощен труд над литературни извори и исторически документи, ни представят личността му като ревностен пазител на националния дух и възторжен вестител на непреходните, но позабравени вече идеи на високата литература, завещани на българите още от времето на дядо Вазов.
Ако разгърнем страници не прекрасната критико-оценъчна книга на Стоян Стаев „Литературни вълнения“ (Пловдив, 1982) ще ни удиви най-напред спонтанното, излязло буквално от сърцето на автора заглавие – „Литературни вълнения“. В тези две думи всъщност е заключен целият творчески , а и личностен модел на човека Стоян Стаев. Защото, освен литературата, той не притежава нищо друго. Той бе венчан за Словото!
Спомням си как веднъж, в топъл октомврийски следобед на 1982 г., при едно от посещенията ми в дома на моя непрежалим приятел – художникът и поетът Димитър Караджов ( 1907-2000), ние двамата седнали до прозореца, съзерцавахме оранжевите слънчеви отблясъци върху стъклата на отсрещната кооперация и часове наред, до мръкване коментирахме тази първа, наистина приносна книга на Стоян Стаев. В нея той бе назовал Георги Бакалов – „критикът-войн“, а Гео Милев – „бунтарят“; бе преоткрил „тайната на вечното“ у Кирил Христов, прониквайки и в „трагизма на сатирика“ Димитър Подвързачов; бе разгадал психологически „двете личности на поета“ Иван Хаджихристов, възвеличавайки и „жената в творческия свят“ на Магда Петканова; бе се сродил почти физически със сърцето на „червената раковина“ у младия Ханчев, предприемайки и той като Иван Мирчев, дългото си „пътуване към красотата“…
Говорил съм и съм писал и друг път по разказа на учителя ми по музика в прогимназията във Второ основно училище „Петко Рачов Славейков“, г-н Пейчо Гайдаров – съгражданин, съсед и съученик на Стоян Стаев, как още през средата на 40-те години на отминалото драматично ХХ столетие, Стоян Стаев се е прочул в Стара Загора, основавайки първата ученическа квартална библиотека, раздавайки по персонален абонамент и списък книги за прочит на свои съученици и съседи – коментирайки впоследствие на импровизирани творчески събрания съдържателната им художествена същност. И това било не само ограмотяване, но и същинско интелектуално обогатяване на младите любознателни хора! А в зряла възраст, като служител на Градския народен съвет, когато в края на 50-те години Стоян Стаев започва да събира фондове за бъдещия литературен музей, ентусиазмът му избуява толкова непреодолим, че заедно с приятеля си-поета Жеко Христов, са наемали неведнъж файтон от Стара Загора до Пловдив с цел да издирят и съберат литературни документи и артефакти, свързани с поетите и писателите на Стара Загора.
Сърдечното, макар и дискретно ненатрапчиво приятелство между ерудирания литературен критик – коренякът старозагорец Стоян Стаев с по-младия, преселил се от южното село Тракия в град Стара Загора романтичен поет Жеко Христов, продължи до внезапната смърт на Стаев през март 1994 г. Но духовната връзка помежду им не секна и по-сетне. Жеко Христов надживя приятеля си с девет години, като непрестанно в спомените и разказите си за Стоян Стаев, когото наричаше умалително свойски „Стоянчо“, той споделяше с мен и в редакцията на списание „Участие“, приютено през 1995 г. в „Къщата на Лилиев“, и в близкото кафене на същата улица „Петър Парчевич“, където често отсядахме, колко тежка и духовно съкрушаваща е загубата на свидния му приятел.
Плод на тази незаглъхваща носталгия на Жеко Христов бе и едно негово кратко и нежно, но изключително драматично, дори сюреалистично стихотворение, посветено на мъртвия Стоян Стаев. В него поетът разказва как в свое съновидение се отзовал в райските селения, където върху невисок тревист хълм съзрял едно дребно гърбаво ангелче с клюмнали криле. Когато приближил небесното създание и то обърнало срещу него лицето си, поетът с изумление познал, че това е приятелят му: „Стоянчо, ти ли си?“, тихо прошепнал поетът, но ангелчето останало безмълвно, отговаряйки само със скръбна усмивка…
Дълбоката вътрешна драма и покъртителният психологически реализъм на тази сюблимно- метафорична сцена отвеждат почти мистичното ни изживяване към особен самосъд, към ревизия на нравствения базис, върху който сме изградили земното си битие. Събужда се взрив от емоционални колизии, чиято спасителна атмосфера остава, все пак, тъгата – приетата и неотменима скръб.
В този ред на мисли ще споделя също, че през месец май на 1984 г. , в светлите дни около празника на светите братя Кирил и Методий, аз доведох в Стара Загора друг мой скъп и също непрежалим приятел – световно известният италиански старобългарист и славист професор Рикардо Пикио (1923-2011), създател на епохалната културологична теория за „Slavia Ortodoxa”(Православно-славянската цивилизация) и средищната роля на средновековната българска литературна и културна традиция в Славяно-византийския и Западноевропейски цивилизационен свят. Посетихме с проф. Пикио Стоян Стаев в Дома- музей „Литературна Стара Загора“. След разговора за старозагорските и българските национални поети и писатели, който се водеше на български език, видният чуждестранен учен , който като ученик на проф. Енрико Дамиани, добре познаваше душевността на народа ни, а и българския национален характер на последните две столетия, поиска перодръжка и записа с удивителен „българо-латински език“ в книгата за почетни гости на музея следното: „Всички писатели и поети, родени в Стара Загора, са вече immortabis ex officio! (Посмъртно признати). Рикардо Пикио, 30 май 1984 г.
Колко пророческа и прилягаща директно върху живота и творческите дела на литератора Стоян Стаев е тази универсална оценка, наистина.