Иван Груев отиде при поетичните си събратя, но останаха талантливите му стихотворения

На днешния ден – 11 април 2021 г. Иван Груев щеше да навърши 85 години. Не мога да си го представя старец на тази преклонна възраст. В спомените ми е седнал в ъгъла на писателското кафене „Пегас“, най-често в компанията на поета Жеко Христов, пият малко коняче с кафе и приглушено се дуелират със стихове. Особено в последните десетина-петнайсет години Иван имаше с какво да се „дуелира“ с всеки изтъкнат поет. Моето мнение е, че точно в този период той написа най-хубавите си стихотворения – мъдри, сърдечни, уж приглушени, а в същност проправящи бразди в душите.

Закъсня с дебюта си. В издателство „Христо Г. Данов“ късно дадоха път на първата му книга. И причината е според мен в самия Иван. Някакво нежелание да се натрапва, да се показва все го възпираше. А може би и вътрешното усещане, че му предстои да напише онези стихове, с които читателите, а и колегите му ще го запомнят.

Представих аз първата му книга в стария клуб на културните дейци срещу сградата на Операта. В нея вече имаше много стойностни работи, които очертаваха физиономичния поет. Не напразно беше избрал заглавието „Надежда за понеделник“. Сякаш, за да подскаже на читателите, че не се е предал, че има още много да им каже. И многобройната публика в залата на клуба му вярваше.

И Иван го направи.

Майстор на стиха, Груев умееше да кръщава книгите си с красиви и метафорични заглавия: „Рисунки с въглен“, „Разпадане на чудесата“ ,“Вино от залези“, „Завръщането на думите“… Това са малки, скромни като полиграфия издания, но съдържателни, книги с висока поезия, с онази характерна мекота на чувството, дълбочина на мисълта и цветовете на юга. И с хубавите илюстрации на Злати Златев.

Преди някоя година се състоя представяне на една посмъртно издадена книга на Иван Груев. Негови приятели от нелитературните среди внушаваха мисълта, че Груев е бил изолиран, недооценяван, пренебрегван. Решително не съм съгласен. Иван беше съставна част от Дружеството на писателите, от литературното общество в ония години. Като редактор на литературната притурка „Съвремие“ на вестник „Септември“, а и на алманах „Хоризонт“ твърдя, че в тези издания редовно се печатаха стихове на Груев, редом със стихотворенията на Иван Мирчев, Христо Кацаров, Стойчо Стойчев, Янко Димов и Жеко Христов. В тези години Иван се прояви и като драматург, пиесата му „Марсианчето“ се игра на сцената на Старозагорския драматичен театър. В демократичните години Груев за кратко бе част от екипа на списание „Участие“, бе и председател на писателското дружество.

В последните години от живота си той наистина се самоизолира. Рядко се появяваше на публични места, но за сметка на това пък написа най-хубавите си стихотворения. Няколко пъти дойде в кафене „Ралица“, където се срещахме с писателя Йордан Стоев, журналиста Деньо Христов, актьора Борис Дюлгеров и художника Злати Златев. Идваше преметнал през рамо чанта със свои книги, в ръка със студена баничка. Поръчваше си малка водка и споделяше болките си, които бяха и наши: хората не четат поезия, никой не търси стихосбирките ни. Няколко пъти излагал свои книги и сам се опитвал да ги продава във фоайето на театъра, дано някой си купи след представление стихосбирките му. Продавал ги евтино, дето се казва за лев-два. Предлагаше ни да опитаме заедно. Нямало успех това му начинание.

Разменихме последните си книги. После внезапно си отиде – тихо, почти без да разберем. Никой не ни извести, за да хвърлим шепа пръст на гроба на поета. Все пак остана утеха – талантливите му стихотворения.

Таньо КЛИСУРОВ

Иван Груев е роден на 11 април 1936 г. в Стара Загора. Завършва българска филология в Софийски университет. След това работи като учител в Нова Загора, редактор в Радио Стара Загора, секретар на Клуба на дейците на културата в Стара Загора, директор и главен редактор на Списание „Участие“ и на други места.

Автор е на 12 стихосбирки, на десетки пиеси, разкази, фейлетони, епиграми и сатира. Негови стихове са печатани в литературни сборници, в централния и в местния печат. Носител е на десетки награди от национални литературни конкурси, на орден „Кирил и Методий“– трета степен, както и на наградите за поезия „Стара Загора“ и „Николай Лилиев“. Наградата „Стара Загора“ за постижения в областта на културата му е присъдена от Община Стара Загора през 2007 г. за стихосбирката „Мигове от светлината“.

Негови пиеси („Черното коте“ и „Вълшебната билка“) са награждавани на национални конкурси за драматургия, а „Марсианчето“ е поставяна в Драматичен театър „Гео Милев“ Стара Загора.

Иван Груев издава първата си стихосбирка „Надежда за понеделник“ през 1982 г. Следват още 11 стихосбирки: „Автострада“, 1990; „Рисунки с въглен“, 1992; „Разпадане на чудесата“, 1996; „Лична зона“, 2003; „Премълчавани признания“, 2004; „Причастие“, 2005; „Вино от залези“, 2005; „Мигове от светлината“, 2006. „Завръщането на думите“- 2007 г.;“ От завоя на август“ 2008 г.; „Пречупване на светлината“ 2011 г.;

Превежда поезия от руски език.

Член е на Сдружението на български писатели. Председател е на Дружеството към Сдружението на български писатели в Стара Загора.

Умира на 18 март 2013 г.

Dolap.bg

ИВАН ГРУЕВ

БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА


Пет по десет години вече я гоня –
под стрехи надничам, прескачам балкони,
въртя се във кръгове, вървя все по жиците –
навсякъде черни и шарени птици.

Пет по десет години вървя по следите й,
а край себе си виждам най-често врабците,
врабци – като думите – сиви, безлични –
затова отминавам със безразличие.

Хора ми казваха, че са я виждали
и аз отивах, но беше книжна,
беше измамна, бяло-фалшива –
пластмасова, гипсова, но никога жива.

Щастливци гнездото ми сочеха – вярвах,
но там пред мене излиташе гарван.
Измислица – може би – търся я още –
в реалното денем, а в стихове нощем.

Пет по десет години! – и как да го кажа –
липсва ми сила – да се откажа.
И тичам след нея, и все ми се струва:
щом аз съществувам и тя съществува.

ВЕЧЕР

Пръстта е сипкава и суха като пепел.
Пречупени стебла бодат очите.
Край пътя троскотът и отмалели репеи
воюват за властта си над тревите.

Като че ли във друг живот съм слушал
заглъхващите звуци. Наоколо е сиво.
До мен стои – обрана вече – крушата
със клони в лятото, което си отива.

Защо съм тук? Излишен до нелепост.
За толкова неща е вече късно…
Щурците се превърнаха във шепот.
И аз във тишината се разпръсвам.

ОТКРИВАНЕ НА СЕТИВАТА

Очите ми се отвориха
и видях мрака.

Ушите ми се отпушиха
и чух тишината.

Кожата ми докосна студа
и пламна.

Целунах те
и устните ми станаха горчиви.

Започнах да мисля
и проговорих.

Зъбите ми прехапаха езика
и думите се окървавиха.

ВРАТАТА

През мене преминаха толкова хора,
че вече не помня лицата на всички.

Бях нова. Кафява и лъскава. Горда.
Широко отворена. Като покана.

Сега съм олющена, сива, забравена.
Пантите ми увиснаха –
ръждата ги къса невидимо.
Звънецът остана без глас.
Счупи се бравата.

Всички излязоха. Никой не идва.

Но аз съм врата и все някого чакам.
Чукайте силно!
Ще се опитам да се отворя.

РИСУНКА С ВЪГЛЕН

За фон – нощта.
Или косата ти –
за да е двойно черното.

Очите ти –
за пълна безнадеждност.
И дългото мълчание,
което ни очаква.

А в края – аз – затворникът
в концлагера “Надежда”.

С чернилката на въглена
по пръстите
докосвам челото
на утрешния ден.