Поетесата Виолета Бончева навръх рождения си ден:“Да спра да се занимавам с поезия е все едно да спра да дишам“

Виолета Бончева е български поет, писател и преводач от испански език. Родена е на 1 април 1951 г. в Стара Загора. Завършила е библиотекарство и испански колеж в гр. Монтерей, Мексико. Дипломиран преподавател е по испански език от университетите в Саламанка, Гранада и Сантяго де Компостела, Испания – 2004г. Публикува стихове и проза от 1981 г. в регионалния и централния печат. Автор е на 14 книги с поезия и проза , в т.ч. 2 двуезични и на 4 – преведени от испански език – поезия и проза.

Лауреат е на десетки национални и международни награди. Голяма част от творчеството й е преведено на испански, английски, френски, шведски, португалски , арменски и др. езици, отпечатано в Мексико, Чили, Аржентина, Гърция, Съединените щати и др.

Член е на СБП и посланик за България на Движение „Световни поети“, Чили.

Пред красива и мъдра кръгла годишнина сте, госпожо Бончева. На какво Ви научиха изминалите 70 години?

Бих могла да изброя много неща, на които ме научиха изминалите години, но в тон с повода за това интервю, ще спомена като начало: разбрах, че годините са просто статистика и аз, като белетриста Даки Стоев, не приемам факта, че толкова време е преминало през мен и аз през него. Разбрах, че единственото постоянно нещо наистина е промяната и ако не си даваме сметка за този факт – често ще бъдем разочаровани… Научих се да бъда по-търпелива, за което благодаря на Мексико и моите приятели там. Тяхната култура в това отношение е легендарна… Научих се да не правя коментари или да натрапвам мнение, ако не ме питат, да не давам съвети, ако не се нуждаят от тях… Научих и много други неща за човешките качества и слабости, за любовта и приятелството, за успеха и упорития труд, чрез който се постигат…

Как подреждате скалата на ценностите? Кое е най-важно за Вас?

Без да се замислям – отговарям веднага на този въпрос: Най-важно за мен е семейството. Съзидателният труд, който кипи в него, дава най-сладките плодове след време. С не по-малко упование бих могла да говоря за Вярата, за високите стойности на безкористното и чисто приятелство, за стремежа към образованост и информираност. Безусловно – въпросът за ценностите винаги е бил духовен. В тази връзка споделям мнението, че различните хора определят по различен начин структурата на ценностната система. Тя е в основата на всички постижения, на всички успехи, тя е формулата, която всеки създава сам за себе си, за да почувства удовлетворение от живота или от нещото, което идва след него…

Доста късно, вече на 30 години правите първите си публикации. Каква е провокацията?Кога и как разбрахте, че да пишете поезия Ви е жизнена потребност?

През настоящата 2021 г. се навършват 40 години от моята първа публикация – в страница „Съвремие” , приложение към в.”Септември”. Споделяла съм, че пиша от началното училище, че съм спечелила литературен конкурс в 7-ми клас, че бях насърчавана от моите учители по литература… Продължих да се радвам на вдъхновението и през следващите години, но нямах кураж да споделя стиховете си. Благодаря на Маргарита Трифонова, Динко Динев и Таньо Клисуров, които с внимание и градивна критика ме накараха да повярвам в себе си и да развивам своето дарование…

Жизнена потребност бих нарекла всичко онова, което е в основата на продължението на живота, нещо, което не можеш да спреш да правиш – е, поезията, в частност и прозата, са неща, с които не мога да се сбогувам никога – това е като да спреш да дишаш…

За 40 творчески години колко и какви са издадените Ваши книги, участията Ви в сборници и алманаси?

Тия дни си зададох същия въпрос: в колко сборници и алманаси участвам и къде. И не можах да си дам точна сметка. Но имената на някои помня: алманах „Хоризонт”, алманах „Море”, „Културна палитра”- в три издания, „Кула”, „Участие”, „Южно утро”,”Театър и естрада”, в двутомно издание на „Еквус-Арт”, сборници, в които след конкурс са съставени от творчеството на учители – творци, в сборници със стихове на старозагорски поети, в антологии на СБП, съюз, в който членувам от 2003г. … Не по-малко са книжните издания от чужбина, в които се представям като автор и като преводач – около тридесет от тях са ми изпратени и са в личната ми библиотека, за моя радост. Мога да спомена още „Старци и внуци” – Буенос Айрес, „Антология за пеперудата” – Колумбия, Антология „Литературни призове”, 2018, Наджи Нааман, Ливан, антология „Световни поети”- Испания, антологии, издадени от Движение Световни Поети – Чили, на което съм посланик за България… Четири от преведените от мен поетични книги – на Алфредо Перес Аленкарт – Испания, Беатрис Джована Рамирес – Колумбия, Астрид Фухеле и Марио Гарсия, Алварес – от Чили, са издадени в Испания, България и Чили.

Авторските ми книги са следните: „Мокър етюд”- поезия, 1990г., „Огледало” – поезия, 1993г., „Повикан миг” – поезия, 1998г., „История на заболяването” – проза, 1998г., „Голямото сомбреро” – двуезична, 2004г., „Няма да има сбогуване” – поезия, 2005г., „В пъпа на луната” – поезия, двуезична – 2007г., „Лилиум” – сборник от разкази и новели – 2013г., „Капчици от Ескобедо” – проза – 2018г. (номинирана от СБП за успешно издание, между 20 други книги, от 100 издадени през годината), „Подари ми цвете” – поезия, 2020г., „Най-истинската любов” – драма, 2020г., „Съвременни мексикански драматурзи” – 2010г., „Книгата с отговорите” – сборник от интервюта с Алфредо Перес Аленкарт, 2020, Мадрид, изд. „Бетания”. Двуезичната книга „В пъпа на луната”, бе издадена и в електронен вариант от изд. „Лулу”, Буенос Айрес” . Десетки са и електронните издания и блогове в испаноезичния свят, в които участвам. В тях представям не само мои стихове, но и на редица български автори, като Антон Баев, Таньо Клисуров, Йордан Пеев, Светлозар Игов, Тильо Тилев, Керка Хубенова, Керана Ангелова, Пламен Киров, Радка Шидерска-Фалк, Бина Калс, Георги Ангелов и десетки други български автори…

Кои са основните теми в поезията и прозата Ви?

Основните теми за всяко творчество кореспондират с моралните човешки стойности, с любовта, с жаждата за духовна свобода, за материална и политическа независимост, за приятелството, за Аз-ът, който много често е издиган в култ … Темите, които засягат моето творчество, не са по-различни – може би само с това, че част от тях са свързани със сюжети за паранормалното и не защото тази тема е на мода в последно време, а защото е рефлексия от лични преживявания и опит…

Как испанският език и съвременните испански автори станаха част от Вашия живот и творчество? Какво е мнението на критиката за Вашите преводи?

Испанският език „заживя” в мен по време на почти тригодишния ми престой в Монтерей, Мексико. Реализира се една от мечтите ми – да се докосна чрез него до културата на един далечен и малко познат свят, да усетя мелодията му от трептящи звуци, да прочета в оригинал автори, като Олга Риберо Хордан, Пере Бессо, Хорхе Карера Андраде, Хуан Рулфо, Пабло Неруда, Педро Салинас, от когото преведох 80 стихотворения. Десетки са авторите, от които превеждам, но най-дълго и успешно работя с Алфредо Перес Аленкарт, Испания, чиято книга, „Балгарска антология”, преведох през 2013г. Що се отнася до критиката за моята работа, ще споделя, че през 2017г., авторската ми книга „Никога не си докосвал девствен пясък”, с която участвах в конкурса на Саламанка „Пилар Фернандес Лабрадор”, получи номинация, заедно с още 20 книги от цял свят, при участие на над 700 пишещи на испански език… Моите преводи никога не са върнати от редакторите. Те се публикуват и то в престижни издания, като световната антология на Фернандо Сабидо Санчес, на Габриел Импаглионе, на Алфредо Перес Аленкарт…

Кои награди си спомняте на прима виста?

За мене беше голяма радост да получа първа и трета награда от конкурса „Веселин Ханчев”, Стара Загора (за проза и поезия в първото му издание през 1984г.); първа награда на конкурса „Любовта, без която не можем”-Варна, 2004г., няколко първи награди за написване на текст по зададена музика на GP–Music – 2004г., трета награда за поезия, обявен от електронното издание Public–Republic – 2008г., Награда на СНЦ, Вишнев цвят”, Казанлък -2014г., номинацията на СБП за успешна проза, издадена през 2018 – „Капчици от Ескобедо” – 2019г.

Много ценна за мене е наградата за принос в поезията и преводната литература, „Николай Лилиев”на Община Стара Загора – 2013г.

От международните награди ще спомена награда на издателите за стихотворението „Онази улица”, Вашингтон, 2004г.; на Посолството на Кралство Испания в България, за двуезичната книга за деца „Голямото сомбреро” – 2004г.; Номинацията за голямата награда на международен конкурс за написване на поетична книга на испански език, на името на Пилар Фернандес Лабрадор, Университет Саламанка – 2017г. , „Никога не си докосвал девствен пясък”; награда „Почетно титство” за разказа „Нещата, които се случват”, от конкурса „Наджи Нааман” – Ливан, 2018г.; Наградата от литературното издание Rosanamusica , Буенос Айрес, 2018, за разказа „Нещата, които се случват”, 2018г. и др. Пиесата от сборника „Съвременни мексикански драматурзи” „Желанието” (бълг.заглавие „Отвъд луната”) на Виктор Уго Раскон Банда, е поставена в театър „Грифон”, София, през 2017г. от режисьорката Емилия Цанкова, по музика на Неда Пиронкова.

Какво Ви тревожи от съвременната действителност?

Това, което е тревожно в съвременната действителност е тоталното затъпяване и съзнателното опростачване, понякога и осезаемата бездуховност, изкривяването на българския език, съзнателното блокиране на активни думи от нашия речник и заместването им с не-български, слабата грамотност на хора, които са на позиции и в професии, свързани с влияние в областта на културата и изкуството, както и в политиката. Не може да се поставя ударение на последната сричка на глагола, който недвусмислено да изразява минало време, а всъщност целта да е опит за илюстрация на бъдеще. Недопустимо е да се внушава, че българският език ще звучи по-.елегантно, ако кажем: „Часовникът ще се повредИ, ако не го пазиш.”, вместо : „Часовникът ще се поврЕди…” , примерите са много – „кАпаро”, „браваА” и т.н…Има и една друга „мода” на говорене – прикачването на буквата „е”на глагола в първо лице, множествено число – „пееме”, „летиме”, „изгубиме” и т.н.. За съжаление, някои журналисти от „говорещите” медии, също имат свой дял в популяризиране на неправилното говорене…

Другото, което ме тревожи, е грубостта, незачитането, увеличаването на престъпността, неспокойствието и несигурността – всичко това заедно, създава атмосфера на страх и тревога, недоверие и отчуждаване…

Сънувате ли сюжетите на стихотворенията и разказите си?

Моите спомени от сънища са публикувани в книгата ми „Лилиум” и когато искам да се върна към тях – просто разгръщам страниците. Сънуването е белег на емоционален живот, на пъстри преживявания, на далечни пътувания…Някои от сънищата са показателни, свързани са със събития от бъдещето. Те се „случват” тогава, когато трябва да научим нещо важно: промяна, нови посоки в живота, голяма радост, сбогуване…

Как минава един ден от живота на Виолета Бончева? Кои са Вашите извън творчески интереси, хобита, сбъднати мечти…

Един ден от моя живот минава твърде еднакво с предишния, но много наситено със занимания, които обичам: кулинария, градинарство – когато съм в дълбошката обител, разходки в парка, гледане на документално кино, четене на интересна книга. Не обичам да си губя времето с празни разговори, видео-връзки, дълго висене в интернет мрежата…

С кои другари по перо споделяте духовна трапеза?

Признавам, че с много хора от писателската гилдия споделям духовна трапеза, но ще посоча най-дълготрайните ми две приятелства – това, с поета Ботьо Буков и с режисьора, драматурга, преводача и актьор Стефан Стайчев, който наскоро си тръгна то този свят… Посочените факти са жив пример за това, че между мъжете и жените може да съществува голямо и истинско приятелство…

Над какво работите сега?

В момента вниманието ми е съсредоточено върху идеята да събера материали за двата рода, от които произхождам. Иска ми се да разкажа за пра-пра дядо ми, който е бил сподвижник на Ботев, ктитор на манастира „Св.св. Петър и Павел” в Лясковец, за другия ми пра- дядо, който е дошъл от Унгария, за обикновените и скъпи мои роднини, чрез примерите на които се възпитавахме през годините…

Ако издадете събрани съчинения, кое ще е водещото стихотворение?

Не съм се замисляла никога за водещо стихотворение, но веднага се сещам за едно от последната (засега) моя книга със стихове „Подари ми цвете” – „Не съжалявай”:

НЕ СЪЖАЛЯВАЙ, ако те отминат

мащабите на други светове,

далечни планини и върхове,

пристанища, които не заспиват,

нито за кораби, отплавали без теб,

нито за бели нощи и лазури,

за блясъка на други градове,

за тръпката по светски авантюри,

за нищо не тъгувай, отмини

и продължи напред, с лице нататък –

животът ни сред хаоса е кратък,

като лавина, бързо се топи.

Издънка орехова посади

или картина нарисувай, синя,

на нея – дълга, пясъчна пустиня,

в която цвете някакво цъфти,

 

тече река, жена простира в бяло

с прежурени от слънцето бедра…

Рисувай, докато е разцъфтяло,

преди да се превърне

в пустота.

Как родната Стара Загора присъства в творчеството Ви?

На родната ми Стара Загора имам посветени няколко стихотворения. Тя присъства и в разказите ми, и в новелата „История на заболяването”, която е наситена с нейната атмосфера …Стара Загора е вдъхновяващ град не само защото е ощедрен с големи поети, художници и певци, а защото е зелен, защото е прегърнат от Средна гора, защото има своя богата духовна атмосфера и героична история, която не трябва да забравяме…

Какво планирате за следващите 10 години?

Казват, че Бог се смеел, когато си правим планове. От опит знам, че подобни начинания са обречени на провал, затова не смея да си правя експерименти, планирайки в дългосрочни измерения…

За какво е молитвата Ви?

Моля се за здраве, мир и любов, за доброто, което съдбата ни е отредила…

Росица Ранчева