Децата, които се протягаха към изкуството – отзив
Децата, които се протягаха към изкуството
Сряда, 10 март 2021 г.
„Макс и Мориц” в Старозагорската опера
Отидохме на работа, като всеки ден – около обяд – второ работно място. И аз, нали съм придружител, използвам привилегията да се потапям, ако искам, отвъд завесата, из „кухнята” на Операта. Рядко се случва по принцип, но днес е дъждовно, а е и сряда. Освен това, кому би се искало да сортира разни стари прашни и опърпани афиши, когато горе, в залата е толкова интересно?!
На влизане в театъра, колеги , предъвквайки обяда си пред служебния вход, се разправяха, че автобусите тъкмо паркирали, ама то днес щяло да свърши бързо, защото са деца-ромчета. Изкуших се от спомена за дните си на разпоредител в същата тази оперна зала и се примолих да вляза и да погледам. Може би по-скоро заради „децата-ромчета“, отколкото заради „Макс и Мориц”, въпреки че всеки спектакъл е неповторим, няма значение колко пъти си го гледал.
Може би така е трябвало. Може би, боговете са решили да върнат вярата ми в доброто и да ми напомнят, че „кръвта няма привилегии“ (както се пееше в един друг спектакъл).
Veni, vidi, ire…
После, майка ми ме разпита естествено – как е минало, какво интересно, постижения, слабости… Спектакълът – спектакъл. „Макс и Мориц“. Детско. Знаем си го. Буш сносен, пейката сякаш му пречеше и се блъсна в нея, за щастие не фатално; Майстор Бок и Пекарят – в образ, придават стил на героите си, вдъхват им живот, правят ги убедителни; Леля Грета – „пилИтата“ все са ѝ в главата, забавно(!); Музикантът – добър, Художникът – също. Макс и Мориц – за деца добре, имат още да учат, но похвално добре се справят! Ако още малко порепетират танца си, колкото да постигнат необходимата свобода…
А публиката? Публиката ли?! Тя сякаш беше по-интересна от пъстроцветната сцена! Вярно, вмъкнах се в залата няколко минути след началото на представлението, но публиката беше дошла навреме и представлението започна в обявения час! Вярно, залата не е препълнена, но спектакълът се играе толкова и за един клас деца, колкото и за цяло училище. Вярно, разпоредителите са нащрек и учителите им са там…
– Чакай! Върни лентата!
– Учителите им са там, с тях. Гледат заинтересовано, няма телефони, разговори помежду им, светкавици, псувни и ругатни, каквито неведнъж се е налагало да усмирявам. Не са насядали далеч от децата или сякаш на седянка някъде зад тях, а са разпръснати сред тях. Ала и децата-ромчета не се нуждаят от усмирителни ризи, а екипът на и около сцената – от транквиланти. Кротки, спокойни, послушни – като на картинка. Артистите пеят, а те – без някой да им казва или да ги приканва, пляскат в такт. Актьорите говорят – те мълчат. Тук-там отговарят на някой въпрос между героите. Отговорите им са удивителни – смислени, по същество, на място!
Преди време същата постановка беше на „турне“, със същия състав, ако не се лъжа, в една детска градина в града. И на същия въпрос на Майстор Бок: „Кое е най-хубавото на света?“, по-малки дечица викаха, та се засиняваха: „Телефон! Телефон!… Айфон!…“…
Днес малките ни зрители не викаха. Говореха! И дори не всички, но заедно отговаряха „ПИЛЕ на грил“ (прословутото пиле на грил на леля Грета, за което става дума до този момент на сцената). При последвалите отговори от страна на героите, децата в залата се радваха. Радваха се истински! Забавляваха се.
И пак изпъква споменът за онези, от детската градина в центъра, чието име за щастие не помня и от които се чуваха „интересни” възгласи от сорта на: „Тоа е мноу тъп, ве!“, „Що не каза телефон, бе идиот“ и други, „изключително подходящи” реплики за речника на подрастващите…
Да, вярно, днес, в залата, имаше едно-две деца, които освен да пляскат и свирукаха с уста от време на време, но (без да ги оправдавам) бих го отдала на вълнението им от блясъка на сцената и на сградата, като цяло.
В сцената, когато Леля Грета изглади Майстор Бок, за да го изсуши преди да е настинал, както винаги се появи Музикантът – ужасен, че има пожар. Започна да размахва ръце и да разпярква сценичния дим, илюстриращ пара от ютията в ръцете на Леля Грета. Както винаги, децата с любопитство реагираха на носещите се към тях белезникави талази. Обикновено малките зрители стават от местата си и, подскачайки, се опитват да хванат дима. За да са по-сигурни в успеха на опитите си, се скупчват напред в залата, докато не „увиснат“ на врата на диригента. Или пък започват да викат и да кашлят пресилено, демонстративно, от безвредната мъгла. Днес, както винаги, те се изправиха, но вместо да се нахвърлят ожесточено върху ефирния пушек, протягаха боязливо ръчички, сякаш, за да го докоснат, да го погалят, да му се порадват, миг преди да се е разсеял из залата.
Красива гледка!… От задните редове можеше да се наблюдава тази необичайна пантомима. С бавни, плавни движения, децата се надигаха едно след друго, като вълна, протягаха цялата си воля към него и потъваха в креслата. После всичко се успокои.
Спектакълът свърши. Излязох от залата преди поклоните и си тръгнах, пак през служебния вход. И за първи път видях на светло героите от пантомимата – децата-ромчета! Да, бяха по-мургави – нормално. Да, момичетата бяха със завидно дълги черни къдрави коси, тук-там леко сплъстени, тук-там вчера или завчера ресани, други – поизрусени на места. Да, дрехите им не бяха по „последния врясък на модата”, или като от карнавална разпродажба в български магазин за дрехи „втора употреба”, директно от Западна Европа. Стана ми още по-любопитно. Шмугнах се между два класа. Децата отпред вървяха спокойно, коментираха тихо, докато тези отзад си подпяваха на два гласа: „Щом някъде настъпи бъркотия-ия-ия-ия, със викове, със шум и олелия-ия-ия-ия…“ (една от финалните песни на спектакъла) „…Макс и Мориц пак!…“
Знам, добре знам какво предизвикателство е да бъдат настанени деца от елитни училища от центъра на града ни по местата им в залата, да бъдат убеждавани и убедени да останат на местата си, да не се ритат и блъскат, да не крещят и да не се надвикват едно-друго. Уверенията, че спектакълът наистина скоро ще започне, веднага след като всички се настанят, за да може да се изгаси осветлението в залата… Увещанията, че телефоните няма да са им необходими… Предизвикателство си е и укротяването по време на действието, как хем дискретно, хем резултатно да бъдат помолени преподавателите (ако не са в кафенето на Операта) за съдействие. Разпоредителите непрекъснато молят да се изключат светкавиците на телефоните, за да не пречат на артистите, а и на останалата публика. Трябва, налага се да бъдат пазени хем децата в залата, хем вратите, за да не трещят с все сила, блъскани от онези, тръгнали „на разходка” до тоалетната и от скука решили да поиграят на гоненица из фоайетата на театъра…
Накрая, но не по важност, всеки един ръководител да си тръгне точно с толкова деца, колкото е довел – нито едно по-малко! Какви сложни схеми се мислят всеки път, за да не се преплитат отделните групи деца… Още ми настръхва вратът!
Днес обаче, за няма и пет минути, децата бяха напуснали спокойно сградата на Операта и се отправяха към автобуса в идеален строй.
Не искам този текст да звучи като възхвала на ромите, за сметка на българите, но ако сте стигнали до тук, значи или Ви е станало интересно, или ще спорите ожесточено с мен, че не съм права. (Второто вече го знам! Седнала съм.) И все пак считам, че е по-добре и за артистите, които днес представиха спокойно ролите си, без да са принудени да се надвикват с публиката, и точно за тази публика, която виждаме толкова рядко в салона, след спектакъла залата да бъде дезинфекцирана – както след който и да е спектакъл, вместо да се самонавиваме, че облечените сякаш като за карнавално шествие „феи”, „принцесите с лъскави пластмасови тиари” или някой от останалия „псевдомагически свят”, с повече грим от когото и да е на самата сцена, ще дойде (доброволно) повторно в операта, след като едва е изтърпял 45 минути някой друг (неколцина други) да е (са) център на вниманието.
Думите ми не са само като на един бивш разпоредител, а и от позицията на нормална редовна публика.
Днес това не бяха ромчета! Бяха деца, които протягат ръце към изкуството! Бяха неподправено, незабравимо топла публика! И ако по някакъв начин, това ми писание стигне до преподавателите и до директора на това (не му знам името) училище, с чиито възпитаници бяхме заедно в залата:
Моля, приемете го като благодарствено писмо! Моля Ви, най-сърдечно. Тези деца го заслужават. Благодаря Ви за тях! Благодаря Ви!
С уважение:
Сава-Калина
студент във Великотърновския университет „Св.Св.Кирил и Методий“