Да си спомним за проф. Стоян Каролев. Навършват се 100 години от рождението му

Стоян Каролев е български критик и историк. Роден е на 23 февруари 1921 г. в Стара Загора. Завършва гимназия в родния си град и славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ . Учител е по български език и литература в Горна Оряховица и по руски език в София. Асистент в СУ “Св. Климент Охридски” при катедрата по българска литература след Освобождението. Редактор и главен редактор на сп. „Септември” , завеждащ отдел „Критика” във в. „Литературен фронт”. Ст. н. с. е в Института за литература при БАН от 1954. Професор е от 1960 г.

Пъстротата на критическите му произведения от различни десетилетия илюстрира траен интерес към безспорни фигури от националната ни литература, към които се завръща многократно, но винаги от преосмислени идейно-естетически позиции, с обогатени ценностни представи и усет за индивидуалното присъствие на твореца. Защитава органичните звена между критиката, историята и теорията на литературата. Разработва жанра на литературния портрет. Най-голяма популярност му носи тритомното изследване „Жрецът-воин. Пенчо Славейков“. Пише литературно критически очерци, мемоари, монографии, портрети, спомени, статии и стихотворения, студии и изследвания.

Автор е на 15 книги: „Димитър Благоев, литературен теоретик и критик” (1951), „Иван Вазов. Художествен метод и лит. позиции” (1951), „Замисъл и образ” (1959), „Димчо Дебелянов. Лит.-крит. очерк” (1961, 1965), „Въпроси на художественото майсторство” (1963), „Съвременни литературни въпроси” (1966), „В света на прозата” (1968), „Идеи, изображение, стил. Избрано” (1971), „Димитър Благоев и Георги Кирков” (1972), „Жрецът воин : монография за Пенчо Славейков” (1975, 1976, 1981), „Неутолимият. Кн. за Емилиян Станев” (1982), „Портрети и скици” (1986), „Преображенията на поета” (1988), „Есенни макове” (1994), „Близки и непостижими” (1996), „Мигове от течащото време. Спомени и наблюдения в 2 т.”(2001–2004).

Член е на Съюза на българските писатели, на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България и на Обществения комитет за екологична защита на град Русе. Заслужил деятел на културата (1971). Носител на литературни и обществени награди.

Умира на 30.ІХ.2005г. 

МИГОВЕ ОТ ТЕЧАЩОТО ВРЕМЕ

Приживе, проф. Стоян Каролев беше чест гост на литературни събития в Стара Загора, които по онова време се провеждаха редовно. Беше джентълмен в точния смисъл на думата. Беше широко скроен деликатен човек, голям кавалер и съпруг за пример. През месец май 2001 г. имах възможност да направя с него интервю, което по-късно включих в книгата си „Моите интервюта“. Сега, 20 години по-късно, го препрочетох отново и с удоволствие Ви го представям, за да се докоснете до тази голяма личност и творец.

Професор Каролев, пили ли сте си заедно кафето с поета Иван Мирчев?

С него имахме особено приятелство, понеже разликата в годините ни е голяма. Той е роден през 1897 г., а аз-1921 г. Но сме правили много разходки на Аязмото, из града. Аз съм го описал в книгата си „Мигове от течащото време“. Иван Мирчев беше цялостна личност за мене. Имал е свои вълнения, свои вътрешни конфликти, свои противоречия. Но имаше държание, което пръскаше около себе си атмосфера на изкуства. Той беше великолепен събеседник. За мене беше особено удоволствие да чувам безкрайните му изпълнения на френски, руски и български език. Имаше необикновена памет. От него съм запомнил много стихове, към които след това се връщах:Пол Верлен, Блок, Лермонтов, нашите класици…Какво ли не знаеше наизуст от Николай Лилиев..?

Познавахте ли се с Димитър Караджов ?

Той беше представител на особена порода хора на културата, които сякаш се раждат само в Стара Загора. Той е като Лилиев и като Мирчев. Хора, които живеят само с духовното. Това ги интересува, това е същината на живота им. Караджов е целият в изкуството – в живописта, в поезията, в преводачеството. Когато не пише, той чете. Притежаваше голяма поетическа култура. Много талантлив човек и същевременно, много скромен, каквито бяха всички те, начело с Николай Лилиев.

Имате ли своето обяснение за този феномен, характерен единствено за Стара Загора – да ражда такава „особена порода“, както се изразихте, хора на изкуството?

Това си остава красива тайна на града и Градът мълчи и не я разкрива! Не зная град, където толкова много млади хора да пишат стихове и често добри. В списание „Участие“ се отпечатват поредица от стихосбирки на млади поети и винаги се раждат нови и нови таланти.

Как се е зародила тази традиция? Тя се е зародила преди моя съзнателен живот и продължава. Предполагам от особеното разположение на града, закътан в Средна гора. В едно свое стихотворение казвам “плавни средногорски хълмове и сини, сини небеса“. С тоя облик на южен град, с дъх на липи, със смокините, с нара, който така красиво цъфти, с хинапа, чимширите…Всичко това създава някаква атмосфера, която се носи през годините.

Кои са Вашите най-вълнуващи духовни приятелства?

В това отношение съм бил щастлив човек. Винаги съм попадал на добри приятелства, които са ме обогатявали. Те са вземали нещо от мене, аз от тях.

Колкото и да е странно, първото ми духовно приятелство беше с Иван Мирчев. Бях едно учениче, а той – солиден, известен човек, банков чиновник. Но е идвал и у дома, разхождали сме се и така ми остана за цял живот. В Стара Загора имах приятелства с музиканти, които ми оказаха влияние: Симеон Фетфаджиев – много талантлив човек, дълги години дирижираше Старозагорската опера. Велин Павлов, който стана диригент на Софийския симфоничен оркестър, а след това и на операта. Но се спомина на 37 години от инфаркт.

В София най-трайната ми дружба е с Емилиян Станев. Тази дружба ми помогна да напиша книгата си „Неуловимият“, която смятам за едно от най-добрите си постижения. Без да подозира, той ми помогна да навляза в истинския свят на големия творец. Защото той винаги беше писател. На масата, даже и да не е пийнал, такива вихри на фантазията му човек може да види и почувства, а от друга страна да разбере, колко трудно нещо е изкуството. Този човек, в когото сякаш извираха образите и виденията, бавно работеше, преработваше, изоставяше, после пак се връщаше, дирейки съвършенството.

С Димитър Талев също бях близък. Той беше по-друг тип човек-по-дисциплиниран, по-вътрешно вглъбен, отдаден на една голяма идея- свободата на Македония, на родината му. В моята представа той е може би най-извисеният и хармоничен човек, с когото съм дружил.

С Веселин Йосифов другарувах още като ученик в Стара Загора. Беше в нашия кръг. От тогава беше безкрайно остроумен и изобретателен. Сложиха му прякор „кучето“. Но от неговото „ухапване“ не болеше толкова, защото „хапеше“ за самото изкуство.

Вече много по-късно с литературния критик Петър Тонков си имахме думата. Много способен литератор, етичен, умен и стойностен човек. Голяма загуба е неговата ранна смърт.

В Стара Загора човек винаги може да намери хора, с които да общува духовно, което е най-важното. Това приятелство е най-висшето чувство. То е съвършено безкористно. Там не те движат практически и житейски интереси, а духовните проблеми. Това е една от причините да обичам родния си град. Макар, че го обичам и с вида му. Някои не харесват правите улици, но на мене много ми харесват. Особено тунелите, които правят дърветата покрай кината, (едно време имаше две кина-горното и долното) и създават особена атмосфера. Скоро ще почнат да цъфтят липите. Човек върви и се упойва от аромат. И хората са по-различни, по-витални, по-красиви…

Как изглежда лабораторията на творец като Вас, професоре?

Винаги съм живял повече вътрешно. Това е бил главният ми живот, духовният ми живот, музиката, изкуството…Външно вероятно изглеждам уравновесен и хармоничен човек, но вътрешно не съм такъв. Трудно се стига до просветлението, до простотата, за да бъде достъпно за всички. Но до нея не се достига изведнъж. Стига се през лабиринт. Мнозина остават в лабиринта и го поднасят на читателя. Изглежда сложно, често непонятно и няма светлината в него. А, както казваше Емилиян Станев, писателят трябва да пише ясно. Ясно, като света, който виждаме и който никога не можем да познаем докрай, т.е. яснота, която е дълбока. Но да стигнеш до нея, минаваш през лабиринти.

Така съм аз. Съмненията съпровождат целия процес на творчеството: композиция, варианти… Защото всяка композиция има достойнства и недостатъци. А тръгнеш ли по един път на жанра, той вече те държи. Ти не можеш да го напускаш. Трябва да вървиш по него. Затова трябва много да мислиш предварително. Върху всяка фраза трябва да се мисли. Всяка фраза има много варианти. И понякога съм се учудвал, колко много може да се усъвършенства една фраза, която на пръв поглед като я види човек, сякаш е готова. Но всъщност се оказва, че не е така, че трябва и нещо друго. Тук разбира се играе роля и подсъзнателното, което човек има като усет, съединен с критическата мисъл. Това носи много трудности.

Аз не съм от бързо пишещите. И моят приятел Емилиян Станев и той беше такъв. Той е захвърлял страници, с които други биха се гордели и биха били най-хубавото от тяхното творчество. Да, но не влизат в общия облик на книгата и той се лишава от тях, с оглед на цялото.

А кое е чувството, което Ви води в тези лабиринти?

Ако няма емоции, няма изкуство. Няма ли атмосфера на творчество – няма изкуство. Тогава човек спира да пише.

Божия дарба ли е добротата?

Изглежда че е и Божия дарба. У всеки човек има и добро и зло. Човекът е противоречиво същество. Това най-дълбоко е разкрито у Достоевски. Има добро и зло, както казва той, и те са вечно в борба. Но все пак у едни хора по-силни са светлите, добрите сили. И те са най-ценните хора. И най-великото е, когато голямото изкуство се съединява с човечност. Тогава се създават най-големите творби. В обикновения живот доброта ще рече не само съчувствие, но дейно съчувствие. Да помогнеш. Както казва Достоевски „любов дейна“ и „любов сантиментална“. Има много добри хора, които се затрогват като видят страданието човешко, леят сълзи, но понякога да помогнеш е трудно… Да помогнеш на човек с тежки рани, с външност неприятна, воден от любовта дейна, това е най-великото, подобаващото и …трудното.

Във Вашата мъдра възраст каква е философията Ви за живота?

Човешкият живот е миг светлина между безкрайни тъмни бездни. Облажавам религиозните хора, каквато беше майка ми. Аз не съм религиозен.

Животът е труден, но същевременно и прекрасен. Той е кратък, много кратък, особено за човек, който живее с представата за вечността, с безкрайния ход на времето. Тогава наистина е миг светлина между тъмни бездни. През краткия живот на земята виждаме такава красота. Божият свят е много красив. Много красив. Природата е най-голямата ми любов и си остана такава. Ние сме щастливи, че успяваме да я видим, макар и за кратко. Колкото и да е дълъг човешкият живот, той е искрица в сравнение със столетията и хилядолетията. Би бил много по-хубав, ако човек съумяваше да устрои обществото.

Не вярвате ли в Иисус Христос?

Личността на Христос поставям много високо. И обичам тази изключителна личност. Но не вярвам в безсмъртието на душата. Тя остава да живее в творенията. Но в представата за съществуването й и прераждането на човека – не вярвам. И съжалявам, че не вярвам. Защото „блажени са вярващите“ е казано в Евангелието. Защото в този кратък живот, тях ги крепи нещо много важно, че ще отидат в един живот, който е безкраен и при това справедлив. А в нашия свят справедливостта е рядък гост. Усилията на човешката мисъл, борбите, кръвта, революциите, войните са все търсения. Но не е намерено такова устройство на обществото, което да подкрепя доброто у човека и да потиска злото без насилие. Това е безкрайно трудно.

Природният свят е съвършен и прекрасен. Това, което е сътворено от Господ е съвършено. А на нашия несъвършен свят, хората без чувство за хумор са нещастници. Особено нещастни са онези, които умеят да вникват в противоречията на живота, които живеят с мисълта, с духа, а същевременно виждат колко силно и трайно е злото.

Какво Ви помага при такива настроения?

Чувството за хумор. С моята съпруга, през всичките беди, които са ни сполетявали, винаги хуморът ни е спасявал. И още нещо. Тя ми е първа помощница в работата. Не само защото написаното й диктувам, аз пиша по стенография. Тя ми е първият читател. Има изострен усет за езика. Има артистична дарба да рецитира, да имитира, да се смее, да създава веселие и радост. И аз й благодаря!

Росица Ранчева; май,2001 г.

Стоян Каролев

КЪЩУРКИ СТАРИ В СТАРА ЗАГОРА

Вий, къщици отдавнашни, обречени сте вече,

че дребни, овехтели сте, от днешното отречени.

Но пак, но пак ме теглите със тайна, сладка сила:

от миналото иде тя, във вас се е стаила.

Обичам ви, обичам ви, жълтурки потъмнели!

Като слънца за мене сте сред сивите панели:

защото ми напомняте на детството зората,

и с моята любов към вас се ражда красотата.

СПОМЕН

Бял люляк в старата градина

не пръска вече аромат.

Тих вятър в моя роден град

разнася спомените прежни –

възкръсват мисли, чувства нежни

от мойте скъпи, детски дни

със дъх на люляк и мечти.

Бръшлянът в глухата градина

обвива срутения зид

и родният, скалисти рид

зад него в здрача се тъмнее;

чешмата стара в унес пее –

Къде сте мои детски дни

със дъх на люляк и мечти?