Психологът Ваня Бухчева пред Dolap.bg:”Всеки човек може да възпитава чувствата си и да живее в хармония със себе си“

Ваня Бухчева е родена в Стара Загора през м. октомври 1947 г. Завършила е Първо средно училище „Иван Вазов“ в родния си град и специалност „Психология“ в Софийски университет. Работила е последователно в Психиатрична болница в Раднево, в Психодиспансера в Стара Загора и 9 години в Дневния център за хора с ментални проблеми „Св. св. Козма и Дамян“. Тази година на 1 април ще навърши 50 г. работа като психолог. Тя доказано е най-дългогодишният и най-уважаваният клиничен психолог в Стара Загора. Стотици са направените от нея безплатни консултации, обществени ангажименти в редица неправителствени организации и фондации и вещо е лице в Окръжен съд.

Има две дъщери, четирима внука и една внучка.

Госпожо Бухчева, какви са ученическите Ви спомени, които споделяте с внуците си?

Завършила съм Първо средно училище „Иван Вазов“ в родния си град. Тогава беше „новото училище“. Имаше го в учебните по география като сграда, специално построена по предназначение. В двора на училището с голям ентусиазъм направихме картата на България с учителя ни по география Иван Симеонов. Беше много слаб и висок човек с огромно чувство за хумор. Часовете при него бяха много забавни. Имаше прякор „поразяващият крак“. Когато някои от момчетата си позволяваха повече волности, той ги посритваше с грамадните си обувки…Трябва да си призная, че имах проблеми с дисциплината, бях по-буйна и по-решителна, организирах всякакви детски щуротии, но нямах проблеми с оценките и това спасяваше положението.

След гимназия кандидатствах в Софийски университет с изпитните предмети – български език и история. Приеха ме най-напред Турска филология. Записах се, заминахме на есенна бригада да берем сливи и след месец започнахме лекциите. Първата година се учеха само мъртви езици – древно персийски, османо-турски и т.н., което много ме смути и …се отказах. Разбрах, че всъщност на второ класиране съм приета Право, но съм пропуснала срока за записване. В същия ден излезе поредно класиране за специалността „Педагогика“ с две направления – „Дефектология“ и „Психология“. Записах „Психология“, която през годините стана моя съдба.

Лекциите, които ни изнасяха, бяха доста елементарни, но имахме колеги- софиянци, с традиции в семейството, които имаха някакви контакти в западния свят и водехме интересни разговори. Чела съм доста материали извадени на циклостил. Тогава за първи път се докоснах до „Въведение в психоанализата“ на Фройд, който беше забранен за четене или недай Боже за притежаване. Беше невероятно преживяване. За Фройд учехме само критика на Фройдизма и от критиката, между редовете можеше да се разбере за какво става дума.

Безпроблемно преминаха студентските ми години. Обучението беше елементарно, повърхностно, без тежки изпити, без сложни науки, които да изискват сериозно четене. Завършихме всичките приети 12 души.

От къде стартира професионалната Ви кариера?

След като родих първото си дете получих предложение от ръководството на тогавашния Азотно-торов завод. Имаше постановление, всички големи химически предприятия да имат Лаборатория по психология и физиология на труда. Назначиха ме на 1 април 1971 г. Д-р Текелиева беше физиологът, аз -психологът, имахме лаборантка. В София имаше такава лаборатория, която предоставяше апаратура да се изследва умората на работниците по смените, какво може да се предприеме като почивка, релаксация и пр. подобрения и грижи за работниците и специалистите. Тръгнах по смените – дневни, нощни, правих изследвания, писах доклади, работниците бяха много въодушевени, аз- още повече. Директорът ме извика един ден и ми забрани да ходя по цеховете:“Няма да подскоросващ работниците! През нощните смени искат кафе, искат почивки, компенсации…“ Разбрах че е абсолютно безперспективна работата ми. След 3 години напуснах АТЗ-то, защото не исках да присъствам формално като номенклатура.

Съпругът ми Димо Бухчев е фелдшер по професия и работеше в Психиатричната болница в Раднево. Главен лекар беше д-р Кисьов. Като разбра че съм психолог, при това без работа, веднага ме покани. Д-р Кисьов и Радневската болница бяха моя голям истински университет. Д-р Кисьов беше завършил в Чехия. Имаше друга информация, подход, отношение към болните и към специалистите. Бях в друг свят, в друга държава. Там се ценеше само и единствено кой какво ново може да допринесе в лечебната дейност. Имаше няколко лекари, които знаеха английски език и превеждаха невиждана от нас литература. 7 години бях на работа в противоалкохолно отделение и в едното мъжко отделение. Бях безкрайно щастлива от работата си. Имах усещането, че това е моето призвание… Но, роди се втората ми дъщеря. При всички правени еквилибристики за отглеждането й, се наложи да напусна.

В Психодиспансера в Стара Загора се освободи място и търсеха психолог. Д-р Кирева беше главен лекар, знаехме се с нея от Раднево и аз приех предложението. Но за съжаление нямаше този дух, както в Психоболницата…Работеше се много, но всеки в своя кабинет, в своя район, пациенти…Градът беше разделен на три района. Всеки си имаше лекар, социален работник и сестра. Там останах до пенсионирането ми плюс още две и половина години.

Ново предизвикателство за мене беше създаването преди 14 години на Дневен център „Св.св.Козма и Дамян“ . Един екип от ентусиасти кандидатствахме по Европейски проект, спечелихме го, построихме този център. Той е за наши пациенти, които са в по-леко състояние. Мисля, че това е сериозно завоевание с много добри резултати.

Междувременно бях консултант на много места, но само и единствено като психолог.

На какво Ви научи професията на психолога?

Много от нещата, които съм осъществила по отношение на семейството си, на възпитанието на децата дължа на нея. Имах възможност да сравнявам различни позиции и виждания, какво да бъде отношението ми към хората, как да ги изслушвам. В нашата професия най-трудното е да се научиш да слушаш хората внимателно. И като слушаш, можеш да разбереш много неща, които те не искат или не могат да ти кажат директно. А то е много важно. То ги моделира. То определя поведението им в даден период. Научи ме на толерантност, на търпимост, на уважение към всеки човек. Ако съм се формирала като по-завършена личност, дължа го на тази професия. Изключително ме обогати и съм й много благодарна.

Госпожо Бухчева, защо тази толерантност, търпимост, отзивчивост, добронамереност изчезнаха от живота ни? И това не е ли в много голяма степен причина за прекалено голям брой психични заболявания?

За класическите психични заболявания не се отнасят. Но сега психиатрията и психологията са изключително променени в сравнение с преди 20 – 30 години. Тогава имаше основни психични заболявания. Сега има много състояния, които не са заболявания в тесния смисъл на думата, но оказват изключително влияние за масовите психически кризи и паник атаки. Според мене това е състояние, породено от цивилизацията, от промяна на средата, на начина на живот, на ситуацията, от прекалената амбициозност…Всичко е изключително променено в сравнение с преди 20-30 години. От една страна психиатрията и психологията също са променени и напреднали. Възможно е, състоянията да са съществували, но да не са били диагностицирани, не са били разпознавани. Например такова нещо е аутизмът. В практиката си далече назад съм виждала само едно дете аутист. Те не можеха да се разпознаят, а сега това е доста често явление.

Мисля, че факторите са комбинирани. От една страна, че има инструментариум за откриване на тези случаи по-рано, по на време, а от друга, че броят на тези състояния се увеличава повсеместно.

На времето между мене и моите родители имаше известна разлика в начина на мислене и действие. С всяко следващо поколение тази разлика се увеличава. Децата сега се различават изключително много от своите родители, да не говорим от бабите и дядовците им. Децата сега са като че ли от друг свят. Пред тях има други правила и други изисквания. Това затруднява очовечаването. Животът се изгражда и преживява предимно чрез техниката, чрез електрониката и IT-технологиите. Загубват се човешките контакти. Понякога ми става мъчно за тази несъвместимост, но това е положението по света и у нас.

Според Вас, как човек може да постигне относително спокойствие и хармония със себе си?

Човек се ражда с някакви предразположения, т.е. зависи от темперамента. Има хора, които непрекъснато са активни, търсещи, амбициозни. За тях успокоението не е нещо, към което се стремят и което ще им върши работа. За мене генетичното предразположение е много важно, но не по-малко важни са възпитанието, образованието, средата. Те са, които шлифоват личността и от един самороден камък могат да направят диамант.

Може ли човек сам да възпита чувствата си?

Разбира се, но първо трябва сам да осъзнае, че има такава потребност. Не зная как се случва, но най-често трябва да преживее нещо стресиращо, да има идеята че се нуждае от промяна, че иска непременно промяна. Ако механично се наложи на човек някаква кройка, да го моделираш – не се получава.

Според мене е важно човек да бъде в хармония със себе си. Да не му се налага насилствено да прави неща, които не са негови, не му пасват. Считам себе си за голяма късметлийка, че съм намерила професия, която напълно ми пасва на темперамента, на интересите и мечтите ми. Сега разбирам хората, на които цял живот се е налагало да отиват на работа с нежелание, с напрежение, със страх. Преди години имахме големи летни отпуски и към края им ми беше дошло до гуша да стоя вкъщи. Искам да отида на работа, защото животът е там. Защото това е, което ме интересува. Не съм голяма любителка на природата. Обичам контактите с хората. Те са ми интересни, техният свят.

Променя ли се светът, в който през годините човек живее?

При раждането е заложено какъв можеш да станеш. Ако си се родил с „две леви ръце“, няма да станеш майстор. Т.е. имаш предразположение, което може да не се развие.

Заради съдебната ми практика, в работата си съм контактувала с неграмотни. Вербалният му интелект е под всякаква критика. Но имаме методи за изследване на невербалния интелект, т.е. какво има човекът като предразположение. Там заложбите са блестящи. Т.е. това са хора, които са имали някакъв потенциал, но средата в която са живели, не им е дала възможност да ги развие.

Психичните болести генетично ли се предават в поколенията?

Няма безспорни доказателства, но в голяма степен се смята, че основните психични заболявания – шизофрения, епилепсия и пр. , т.н. „тежката артилерия“, до голяма степен са генетично заложени. Неслучайно, като се снема един психичен статус, винаги се пита за фамилна обремененост. Фамилната обремененост също не е присъда. Понякога се проявява през поколение, но има връзка. Въпреки че някои казват, че боледуването от ангина, също е заложено генетично. Може би не е толкова силно, колкото самата болест е стресираща. И затова прави силно впечатление.

Каква е приликата и разликата между психопатите и социопатите?

Социопатите и психопатите се раждат такива. Има много видове психопати. Това е човек, който има изкривяване на характера в някоя сфера . Те са манипулативни и пресметливи. Нямат съвест.

Социопатът е човек, който не може да създаде адекватна връзка със социума в който живее. За него хората са някакви пионки. Той възприема себе си като повелител на всичко и всички. Има склонност да категоризира редица хора и материални обекти като свои. Има силно развито собственическо чувство. Социопатът е злонамерен и хитър. Не обича да следва правила, а да ги създава. Много често лъже и това се е превърнало в част от неговата личност.

Има и един вид психопатия, която се нарича „Псевдология – фантастика“. Тези хора си вярват на измислиците и си вярват във всички фантасмагории. Измислиците са изградени на някаква логична основа, която за съжаление е сгрешена. По принцип, в повечето случаи това, което говори и разпространява възможно най-широко, е логично, но не е вярно. То почива на някакви фантазии и пациентът е дълбоко убеден в едва ли евристичните си открития, които не съществуват. В повечето случаи това са пробивни хора и се свързват с важни обществени личности, които от своя страна им помагат за още по-голямата им популярност. А това е пагубно за обществото.

Госпожо Бухчева, повсеместно ширещото се сега домашно насилие било ли е и преди това в същите мащаби?

Категорично не! Някои казват, че винаги е съществувало, но преди не му е давана такава гласност по медиите и социалните групи, както сега. Нямаше такова нещо. Причините според мене са в еволюцията на цивилизацията, на обществото, на възпитанието, на междуличностните отношения, които не отиват към по-добро. Насилниците са предимно мъже. Промениха се законите и има клауза насилникът да посещава 10 часа обучителни курсове. Когато има съдебно решение за това, всеки е длъжен за посещава курсовете. Преди години към „Самаряни“ ръководех такъв мъжки курс. Имаше курс и за потерпевшите жени, които рисуваха, пишеха послания, споделяха какво са преживявали. Бях учудена, че мъжете бяха социални инвалиди- без идеи, без отношение към света. Когато им показвахме картините или текстовете на жените им – бяха изумени, че побоят който нанасят е дал такъв ефект върху децата им, върху семействата им. Това се дължи на липсата на знание, на възпитание, на спазване на правилата в живота. И сега продължаваме да чуваме, еди кой си голям артист бил хванат да шофира пиян и осъден на еди колко си часа да посещава задължително курс по овладяване на гнева, на агресията и т.н. Не казвам, че това е панацея, но има много хора, които трябва да бъдат обучени, да им е казано…Нашето общество е назад в това отношение.

Психическото насилие е много по-страшно от физическото. То смачква човека. Физическото е по-болезнено, но не е толкова подмолно. Докато психичното постепенно ти внушава, че си без стойност, че си нищо, че си некадърна във всяко отношение…

Сега с какво се занимавате?

От началото на тази година не поднових договора си с Дневен център „Св.св. Козма и Дамян“. Нека да работят по-младите. Работя към Окръжен съд като съдебен експерт. Тази дейност ми е интересна и ме провокира да продължавам да се образовам. В миналото делата бяха съвсем различни. Изискваха се експертизи при тежки престъпления – убийства, нападения … Сега се изискват експертизи при разводи, спор за родителски права, при заплахи между съседи и т.н. Член съм на Комисията за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните в Стара Загора и други ангажименти. Едно от големите ми удоволствия е да се занимавам с моята колекция от жаби.

Росица Ранчева

Очаквайте наскоро представянето на колекционерските страсти на Ваня Бухчева.