Прости ни Господи, че сме толкова прости, та не знаем какво правим!

28.01.2021 Долап.бг

През настоящата 2021 г. се навършват 105 г. от провеждането на календарната реформа в България. По този повод нека проследим как и доколко сме се реформирали, какво сме приели, разбрали ли сме го или още се препъваме във времето.

Специалният закон за въвеждането на Григорианския календар в страната е обнародван в „Държавен вестник” бр. 65 от 21. III. 1916 г. Още в чл. 1 на този Закон се казва буквално следното: „От 1. IV. 1916 г. времеброенето в Царство България да става по новия стил – григорианския календар. Денят 31. III. 1916 г. остава последен ден, броен по стария стил, и на следващия след него ден веднага влиза в сила новият с дата 14. IV. 1916 г., като начало на новото времеброене в царството”. В съответствие с цитираната законова разпоредба българският цар Фердинанд І издава царски Указ № 8 от с. г., с който се извършва промяната.

Названието на въведения нов календар идва от името на папа Григорий ХІІІ, който със специална була „Inter gravissimas“ (24. II. 1582) коригира летоброенето, прибавяйки нови 10 дни към стария Юлиански календар. Тогава е постановено четвъртък, 4 октомври 1582 г., да бъде последван от петък, 15 октомври, като така се компенсира натрупаното през вековете изоставане на календара от реално изтичащото астрономическо време.

През следващите векове тези 10 дни нарастват съответно с по още един за всяко столетие. Този факт е хубаво да се има предвид, когато се приравняват датите от стария стил към новия. Често допускана в това отношение грешка е да се прибавят различен брой дни към дати от един и същ век. До датата 28. II. / 10. III. 1700 г. поправката е от 10 дни. За XVIII столетие добавъчните дни са 11, за ХIХ – 12, а за ХХ, когато е извършена реформата и у нас, те вече стават 13. Ето защо след последния ден на март 1916 г. следва непосредствено не 1-ви, а 14-ти април и по този начин от календара ни безвъзвратно „изчезват” въпросните 13 дни.

Още с въвеждането си през ХVI в. Григорианският календар предизвиква сериозни обърквания сред хората, които по онова време са оправдано дълбоко религиозни. Затова в почти цяла Европа реформата е посрещната с неразбиране и ожесточена съпротива. На места дори се стига до кръвопролития. В държави като Испания, Португалия, Полша и техните владения, промяната е извършена веднага, в други – скоро след това, а в трети много по-късно. От този факт произтичат допълнителни трудности, тъй като едни събития може да са се случили на една и съща дата в различни държави, но не и в един и същи ден…

Днес в много отношения също се усещат негативните последици от използването на новото летоброене, което по ред съображения отдавна вече е чист анахронизъм. Къде е разковничето? Тук трябва дебело да се подчертае това, че където и когато и да става промяната в календара, то дните от седмицата не се разместват, а само датите от месеца. Принос към тоталното ни объркване има и Българската православна църква (БПЦ). Когато през 1916 г. България приема реформата, БПЦ не оставя християнските празници по местата им, ами по един нелеп и невеж начин ги изтласква с 13 дни напред. С решение № 3551 от 21.VI. (ст. ст.) 1916 г. Св. Синод на БПЦ отхвърля „новия“ календар като абсолютно неприемлив за богослужебна употреба. Въвежда като правило на всички църковни книжа и документи да се отбелязва датата по нов и стар стил едновременно.

И става така, че напр. Денят на Св. Георги Победоносец – Ден на храбростта и празник на Българската армия (утвърден от княз Александър I Батенберг с Указ № 5 / 9 януари 1880 г.), който би следвало да се отбелязва на 23. IV., отива на 6. V. Това бе фиксирано и в издаваните по-нататък през годините от Св. Синод православни календари, където успоредно се представяха датите и по двата стила. Потърпевши се оказват обикновените вярващи, за повечето от които и досега не е напълно ясно кой стил е стар и кой нов. Ето защо по-възрастните хора у нас напр. помнят, че „по-старому“ празникът Рождество Христово се отбелязваше на 7 януари, докато всъщност тази дата е по нов стил. Така е в продължение на повече от 50 г.

Едва през 1967 г. нашата църква решава да отстрани недоразумението, като поправи собствената си грешка. По този повод на 21. VII. 1968 г. излиза специално „Послание до клира и всички чеда на Българската православна църква“ № 5953 от 18. VII. 1968 г. („Църковен вестник“, бр. 23. / 1969 г.). А още в началото на новоиздадения православен календар за 1969 г. се казва: „Св. Синод в пълен състав – като взе предвид, че почти всички православни църкви са възприели изправения Юлиански календар, че не е удобно Нова година да се празнува преди Коледа и да се нарушава приетия ред за честване празниците и установените традиции и че промяната на календара се желае от вярващите у нас – на 22. ХII. 1967 г. реши да се въведе този календар и в Българската православна църква от 1969 г. като още в края на 1968 г. празникът Рождество Христово да бъде на 25 декември. Така че от 20 декември 1968 г. се въвежда празнуването на новия календар…“

В същия календар за 1969 г. е поместено и „Указание за църковно празнуване дните в края на месец декември 1968 г. във връзка с въвеждане на новия календар“. От въпросното „Указание“ става ясно, че през 1968 г. дните между 6. / 19. (н. ст.) ХII. и 20. ХII. (ст. ст.) просто ги няма. И след Никулден – четвъртък (19. ХII. н. ст.) веднага следва предпразненство на Рождество Христово – петък (20. ХII.), и самото Рождество Христово – в сряда (25. ХII.). По този несъобразителен и груб начин не само „изчезват“ 13 празнични дни и се съкращава Рождественският пост, но и българските християни са принудени да празнуват два пъти Рождество Христово – в началото и в края на същата 1968 г. А отбелязването на празника Гергьовден отново се връща на истинската си дата 23. IV. – поне до 1976 г. вкл. От 1977 г. същият неподвижен празник по неведоми пътища пак е изтласкан на 6. V., понеже няма как да се пада преди Великден и по време на пости да се яде агне. Оказва се, че старият Юлиански календар, съчетан „за разнообразие“ с Григорианския, удовлетворява нуждите на Църквата и възприетото от нея взаимодействие между двата годишни кръга (подвижен и неподвижен), наречено още Пасхалия.

Бъркотията продължава и в нашето съвремие понятията „стар” и „нов” стил все още се употребяват от някои с неправилното им значение и се съпоставят неграмотно. Други пък наричат променения календар Новоюлиански (или поправен, ревизиран Юлиански), нищо че разликите между двата са съществени. Говори се още за новостилци, старостилци, двустилци и пр. привърженици на едното или другото календарно броене. В тиражираните днес от БПЦ православни джобни календари не срещаме вече предишното (до 1968 г. вкл.) успоредно/дублирано представяне на празниците и по двата стила, но има и такива календари, като напр. издаваните от Съюза на православните християнски братства, в които порочната практика от миналото е пренесена и в новото хилядолетие. И още – „изчезват“ ли добавените дни, след като всъщност те се прибавят. Промяната е еднократен акт, просто математическо действие, което не би следвало да се повтаря във времето след като вече е извършено. Но…

Ние упорито се придържаме към това да добавяме и „изравняваме“ времето, при положение, че сме провели реформата преди 105 г. и така сме изчистили натрупалата се разлика от няколко дни. Ето защо след веднъж извършената промяна на 14. IV. 1916 г. датите за нас са и трябва да си останат същите, каквито са били и през предишните векове. Така 6. II. е датата, на която е обесен Апостола на българската свобода, а 6. VII. – тази, на която е роден, на 19. II. е подписан Сан-Стефанският прелиминарен мирен договор, на 20. IV. – избухва Априлското, а не Майското въстание и т. н.

За всичко това още преди години тревожно сигнализира покойният и уважаван от мен проф. дин Иван Стоянов от Великотърновския университет, но кой да го чуе, пък и разбере. Е да, то и пишещият тези редове, на изпит по „Възраждане“ в края на 80-те години на миналия век, спокойно изреждаше пред професора събитията от Руско-турската война 1877-1878 г. по стар и по нов стил и пак добре, че не бе скъсан поради тази причина. Такава беше атмосферата, в която влиянието и резултатите от тогавашната вредоносна за обществото ни и за историческата наука политика се усещаха едва по-късно. Времето обаче лекува и преодолява всичко. Напук на онези, които и днес си остават упорити в грешките и допускането на неточности. Сякаш нарочно искат да опровергаят Дякон Левски и да му докажат, че ние българите никога не сме били във времето, а и то в нас…

Та, време е да си сложим в ред нещата и да приключим завинаги с календарното ни невежество. За да можем всички ние да разберем случващото се с нас и около нас. Без да прибавяме към едни събития от родната ни история допълнителни дни, а към други да не го правим. Без да се чудим защо роденият на 25. ХII. Ботев е наречен Христо, а не Йордан (ако беше роден на 6. I.), защо е загинал на 20. V. 1876 г., а не на 1. VI. или още по-неприемливо на 2. VI., защо отбелязваме на 16. IV. 1879 г. приемането на Търновската конституция (а не на 28. IV.) или пък Съединението на Княжество България с Източна Румелия точно на 6. IХ. 1885 г. – не на 18-ти.

А защо пък да не агитираме и настояваме за възприемането на по-практичния, достъпен и напълно съвършен древен български циклов слънчев календар, за който има податки, че е използван при направата на Григорианския. За това намекваха преди доста години Димитър Съсълов, Йордан Вълчев и други родни календаристи. В тяхна памет тук си заслужава да припомним, че през всяка година от древния ни календар определена дата се пада в един и същи ден, празниците се помнят лесно – 1. I., 2. II., 3. III., 4. IV., 5. V. и т. н. в същата поредица „игра на числата“, а годината е съобразена с т. нар. „Златно календарно число“ – 364 (31 + 30 + 30 дни = 91 х 4), като в нея се интеркалира един „нулев ден“ (Нова година) и втори (летен) такъв при високосна година. Перфектно, че и заслужаващо да се приложи в световен мащаб, без всякакви обърквания.

Всички тези уточнения могат да се сторят на повечето читатели досадно подробни и дори ненужни. Грешките обаче, където, каквито и от каквото и естество да са – дразнят, недопустими са и следва да се отстраняват. Както и повече да не се допускат. Защо ли – който разбрал, разбрал…, който не е, да опита пак преди да е сгрешил отново!

Георги Туртуриков