Днес честваме 173 г. от рождението на гениалния  Христо Ботев

Навършват се 173 години от рождението на Христо Ботев, един от най-великите български поети и революционери.

Роден е на 6 януари 1848 г. ( нов стил) в Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално учи в Карлово, където е учител баща му . По-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на даскал Ботьо и през 1863 г. завършва калоферското училище. Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка.

През 1867 г. се завръща в Калофер. Започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник „Гайда“, редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Ботев – „Майце си“.

От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила като словослагател при Димитър Паничков, където се печата в. „Дунавска зора“. През следващите години се мести от град на град. Известно време живее заедно с Левски.

През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор. Освободен е вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Става печатар при Каравелов, а по-късно и сътрудник и съредактор на революционния орган. Започва активната му дейност като журналист. Под негова редакция започва да излиза новият орган на революционната партия – в. „Знаме“.

През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения“. Априлското въстание го подтиква да създаде чета, на която става войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“. На 17 май 1876 г. принуждават капитана да спре на българския бряг. На 20 май 1876 г. е последният тежък бой. Привечер след сражението куршум пронизва Ботев.

Христо Ботев живее само 28 години, но остава завинаги в националната памет, както с творчеството си, така и с революционното си дело.

Респект! Дълбок поклон!

ХРИСТО БОТЕВ

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по–силно тече!

Жътва е сега… Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят…

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, –

и той я гледа, – мила, зесмена!

„Кажи ми, сестро де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!“

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!