Почитаме 90-годишнината на писателя и журналиста Константин Колев

Константин Колев е български писател и журналист. Роден е на 22.11. 1930 г. в село Нова махала, Старозагорско. Начално образование получава в родното си село, основно – в село Николаево, а средно в Казанлъшката гимназия. Завършва журналистика в Софийския университет.

Публикува от 1954 г. – във „Вечерни новини” и през 1955-1956 г. – във в. „Литературен фронт”. Работил е като журналист и редактор във в. „Искра” (Казанлък). Дълги години е главен редактор на Окръжния вестник „Септември” Стара Загора и др. Автор е на разкази, новели, повести и произведения за деца. Определян е като един от видните белетристи на съвременното българско село.

През 1954 година печата първия си разказ във вестник „Вечерни новини“. Първата издадена книга на писателя е „Счупеният рог“. Тя съдържа разкази за селския живот и повечето от тях имат автобиографичен характер. Следват „Кръв и роса“ (1962), „Когато човекът се раждаше“ (1963), „Зеленото съмване“ (1965), „Лирични размисли“ (1965) , „Ехо от детството“ (1966) , „Откриване на старите истини“ (1968) , „Хора и съдби“ (1970), „Ароматен пръстен“ (1973), „Здравей, грешнико“ (1974), „Матей“ (1977), „Пристрастия“ (1978), „Бяло и червено“ (1979), „Живот в провинцията“ (1979) , „Спомени на едно селянче“ (1979), „Златна пепел“ (1980), „Ивановото житие“ (1981), „Жерговски разкази“ (1982), „Тунджански елегии“ (1982), „Хляб и рози“ (1983) , „Завръщане при корена“ (1984). Творчеството на писателя е здраво свързано с патриотично-гражданската и хуманистичната насоченост на българската литература от миналото.

Константин Колев умира през 1982 година.

По повод 90-годишнината от рождението на Константин Колев, Общинска библиотека „Искра“ Казанлък подреди изложба под наслов „Живот в провинцията“.Показани са книгите на Константин Колев, статии от вестник „Искра” за него и за творчеството му, стихотворение, което Кънчо Стоянов му е посветил и други интересни материали. Изложбата може да бъде разгледана в читалнята на библиотеката до края на месец ноември 2020 г.

Dolap.bg

СПОМЕН ЗА КОНСТАНТИН КОЛЕВ

С Константин Колев отношенията ми не бяха еднозначни, а в различни периоди и противоречиви – от симпатии от негова страна към мен като млад журналист във вестник „Септември“, който той ръководеше, до лека неприязън от негова страна. Но това няма да ми попречи да напиша обективно няколко думи за талантливия белетрист и ярък публицист, който за съжаление сякаш е позабравен от съгражданите си в последните десетилетия. Изглежда поетите имат все пак по-щастлива съдба: ще се появят със стихове в някое водно огледало или в някоя закъсняла антология. А за белетристите – мъглата на забравата.

Първата ми среща с Константин Колев бе през лятото на далечната 1972 година. Току-що се бях върнал от Велико Търново, където завърших тамошния университет и си търсех работа в Стара Загора. Излизах от сградата на Радиото, където главният редактор Ганчо Проданов ми бе обещал да започна работа в рекламата, когато ме срещна моят земляк Цанко Бакоев. „По-добре за теб е да почнеш във вестника, ти си поет, иди при Константин Колев.“

Тръгнах веднага към редакцията на „Септември“. Един от малкото пъти в живота ми, когато съм вземал мигновени и дръзки решения. Заварих Колев в просторния му кабинет. Изгледа ме, леко навел настрани глава, сякаш ме преценяваше.

Искате да започнете работа при нас. Донесете ми утре някои издания, където сте печатали материали и стихове, разбрах, че сте поет…Да не забравите и дипломата си.“

След ден-два започнах работа. Колев ме инструктира строго: „Разбрах, че пишеш поезия. Журналистиката е нещо различно – изисква дисциплина, съобразяване с график, изучаване на фактологията, собствена позиция… и без поетизации…“

Още на следващия ден ме изпратиха командировка до едно старозагорско ТКЗС да напиша материал за беритбата на дини. Реших да се представя на ниво в първия си материал. И въпреки инструкциите на главния редактор, си позволих доста метафори и красиви образи. Колев ми върна материала, нашарен и със съкратени цели пасажи. С това ми даде първия практически урок по журналистика.

Да редактира прецизно материалите на журналистите от редакцията бе практика на Константин Колев. И с това подчинените му получаваха полезни уроци. Беше практика секретарката му Анчето да чукне на вратата ти и с думите „Шефа ти го праща“ да ти остави нашарения с флумастер материал. Никой не се сърдеше, защото всички признавахме правото на можещия, на знаещия.

Летучките и планьорките минаваха със съдържателни разговори. Авторите трябваше да защитят писанията си аргументирано. Иначе не намираха място на страниците на новия брой.

Константин Колев имаше силна позиция в партийното ръководство на окръга. Беше кандидат-член на Бюрото. Не мога да не отбележа, че това му даваше свобода в интерпретирането на събития и факти. Острите му статии, ярките му есеистични материали не винаги се побираха в тесните идеологически рамки.

Пишеше смело, защитаваше убедително позициите си. Това до голяма степен даваше свобода и на нас журналистите.

Константин Колев беше дългогодишен председател на Дружеството на писателите. Беше автор на солидно количество книги. С гордост споделяше как е занесъл първия си разказ в „Литературен фронт“ и там Емилиян Станев, който отговарял за прозата, го харесал и му е предрекъл успешно бъдеще. Приятел бе с Йордан Радичков, с Дамян Дамянов, с Павел Матев, с Рашко Стойков… Особено нежно се отнасяше към Дамян, наричаше го Дамянчо. Кореспондираха си. Канеше го да даде стихове за вестника, за алманах „Хоризонт“, когато стана там главен редактор. Сещам се, че му посвети нещо в книгите си.

Не беше в прекрасни отношения с всички писатели в дружеството, но когато се наложеше, ги защитаваше. Янко Димов, първият главен редактор на „Хоризонт“, беше волна душа. Понякога абдикираше от служебните си задължения и го нямаше със седмици, че и повече. Връщаше се обратно с цикъл талантливи стихове. Четяхме ги с възторг, но и следяхме как нараства напрежението около поведението му. Колев, който държеше стриктно за дисциплината в редакцията ни, сега показваше нещо изненадващо: „Янко е много талантлив, а на талантливите трябва да им се прощава. Вижте какво стана с Пеньо Пенев…Вижте какви чудесни стихове донесе Янко!“

Константин Колев беше човек с широки интереси. Освен от литература, интересуваше се и от другите изкуства, обичаше да дава оценки и за картини, и за музикални творби. Особено чувствителен бе на тема театър. Сам автор на пиесата „Сократова чаша“, често се изказваше кога ласкаво, кога критично за продукцията на драматичния театър. За една не особено успешна годишна творческа продукция на театъра във вестника излезе критична статия. Неподписана, а от името на редакцията. Имаше брожение в обществеността кой е авторът. Не беше Константин Колев, но той мълчаливо прие огъня върху себе си. Това не беше изолиран случай, но беше нещо, което укрепваше доверието на журналистите в техния главен редактор.

Колев живо се интересуваше и от футбол. С неговия близък приятел генерал Делчев, обсъждаха често проблемите на старозагорския футбол и на Берое. А почнеше ли световно или европейско първенство избухваха бурни дебати с участието на Колев.

Константин Колев остави следа не само в старозагорската журналистика с начина си на писане, със смелостта си да разчупва каноните, с широкия си поглед към личности и събития, но и с това, че възпита свои достойни заместници на кормилото на вестник „Септември“ – Динко Динев и Йордан Стоев, както и плеяда редови журналисти.

Страдаше десетки години от различни заболявания, но смъртта му ни срещна все пак внезапно. Беше петък или събота. Рано сутринта ми се обади Анчето, секретарката му във вестника: „Тази нощ е починал Константин Колев!“

Бях му писал преди дни няколко реда: да ми предложи уводна статия за литературната притурка „Съвремие“. В понеделник, когато Колев беше вече погребан, получих отговора му. Както се казва: писмо от другия свят.

Таньо КЛИСУРОВ