Поетесата Анита Загорова пред Dolap.bg:”Моля се да оцелеят в нас доброто и любовта, въпреки премеждията на живота“

Повод за това интервю е публикуваният в реномираното списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020 г. цикъл „Зимата на очите й“ на старозагорската поетеса Анита Загорова. Зная, че колегата отдавна пише стихотворения. Веднъж или два пъти присъствах на литературни четения и нейният рецитал остави много приятно впечатление. Но тези нови миниатюри, буквално ме грабнаха. Препрочетох ги няколко пъти. И всеки нов прочит ми откриваше нова вселена – вълнуваща и искрена, и порой от въпроси, които ме касаят, но на които нямам отговор…

Отворих страницата й за лично творчество „Самотата е висока летва“ и открих прекрасна поезия. Отново кратки стихотворения – по 7, 8, 10 стиха, но силни, ярки, наситени с мисъл, чувства, послания. Нова, авангардна поезия, актуална, обществено значима, а всъщност интимна, човечна, деликатна.

Анита Загорова е родена на 09.07.1973 г. в град Стара Загора. Магистър „Българска филология“, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, Велико Търново. Дългогодишен журналист – репортер на в. „Стара Загора“, радио „Веселина“, „24 часа“, „Национална бизнес поща“, здравен сайт „Фрамар“, главен редактор на сп. „7 дни“. В момента е технически сътрудник на зам.-кмета по „Образование, здравеопазване и социални дейности“ Иванка Сотирова в Община Стара Загора. Член е на Съюза на българските журналисти и на Дружеството на писателите в Стара Загора. Носител е на Специалната награда от конкурса „Веселин Ханчев“. Има публикации във в. „Литературен вестник“, „Литературен форум“, „Труд“, „24 часа“, сп. „Везни“, сп. „Пламък“, сп. „Пир“, сп. „Участие“, сп. „Птици в нощта“, сп. „Кула“, електронните издания LiterNet, „Открита литература“, „Литературен свят“, „Нова социална поезия“ и др. Автор е на стихосбирката “Зелено” (1999 г.), изд. „Захарий Стоянов“, София. Има авторска страница с поезия и проза във фейсбук „Самотата е висока летва“ .

Анита, мисля, че списание „Нова социална поезия“ за втори път помества твой цикъл стихотворения. Как ще коментираш този отраден факт?

Да, така е! Миналата година също имах публикация на цикъл в това списание. 9 стихотворения изпратих сега и 9-публикуваха, за което съм много щастлива. За мене мнението на Редакцията е много важно. В Редколегията са все авторитетни хора. Издател и основател на изданието е проф. Владимир Сабоурин – професор по западно европейска литература във Великотърновския университет. Разчитам на преценката му. Затова съм особено щастлива, че съм одобрена от такива високи специалисти.

В списанието се печатат творби на автори, които пишат по-авангардно, дори провокативно, литературна критика, преводна литература все на големи имена.

От кога са тези стихотворения? От какво да инспирирани?

Стихотворенията са съвсем пресни, от има-няма месец. Предизвикани са от обикновените житейски събития, които ни заобикалят и които вълнуват всеки човек: любов, радост, разочарование. Любовта преди всичко, без която не можем.

Засега имаш издадена само една стихосбирка „Зелено“ през 1999 г. и отново сериозно се появи на поетичната нива едва преди 3 години. Какво се случи с перото ти?

Стихосбирката излезе след провеждане на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ в края на столетието и хилядолетието. За много години бях преустановила писането по ред причини. Може би съм била отдадена повече на журналистиката. Тотално никога не съм спирала да пиша поезия, но да речем по едно стихотворение на година. Но музата ме посети и остана при мене през есента на 2018 г., когато написах първия си разказ „Комарите“. Написах го по повод обявен конкурс на списание „8“, което гостува в Стара Загора. Така изведнъж се отприщих. Сега пиша по 4-5 и повече на ден.

Публикувала съм в „Литературен вестник“, „Литературен форум“(докато съществуваше), във вестниците „Труд“ и „24 часа“, списанията „Везни“ и „Пламък“, в студентското великотърновско списание „Пир“, в едновремешното старозагорско списание „Участие“, което за жалост отдавна не излиза, „Птици в нощта“ и др. Много ми е скъпа публикацията в казанлъшкото списание „Кула“ с редактор великолепният поет Румен Денев. Да те покани човек от неговия ранг е признание, нищо че списанието не е толкова популярно. Печатам и в много електронни сайтове и издания – „Литернет“, „Открита литература“, „Литературен свят“ и пр.

Кои са темите, които те вълнуват, които те тревожат, които те радват?

Не са фундаментални, политически и социални. Повече са дребните човешки радости и разочарования. Това, което виждаме през прозореца на улицата, което вътрешно преживяваме и усещаме. Много неща ме тревожат, но най-вече това, което се случва в душите и сърцата на хората. Всичко, което става в живота се отразява на психиката на хората и нарушава хармонията и равновесието ни.

Предпочиташ малката форма? Стихотворенията ти са ударни, избухват като шампанско.

Допада ми кратката форма и в повечето случаи бял стих.

Провокира ли те пандемията  COVID-19 за повече търсене на белия лист?

СОVID и всички останали външни събития по-скоро ме провокират да дълбая навътре в човека. Да разбера как му се променя психиката. Някои стават по-затворени, по-напрегнати и враждебни. Провокират се неподозирани фобии и настроения, които влияят не само на „потерпевшия“, но и на света около него.

Живеем във време на психично разстройство, на страх и несигурност. Каква е рецептата ти срещу безпокойството?

Хубава книга и компанията на любими хора, препоръчвам срещу стрес. Най-зареждащ е контактът с децата. Ако човек има възможност по-често да контактува с деца, независимо своите или чужди , не би стигнал никога до безпокойство и стрес.

Имаш 2 чаровни момчета. Имаш ли стихове за майчинството? А детска поезия?

Благодаря! Пиша и за тях разбира се още от раждането им, какво по-вдъхновяващо за една майка от тях. А те наистина са прекрасни. Но това са за мен лични емоции, които обичайно не стигат до широката публика, пазя си ги за себе си. И детска поезия имам, но от едни по-ранни години, когато пробвах веднъж да пиша и за деца. Тогава и аз все още бях дете, сега не съм писала, но кой знае, може и да ме вдъхновят.

Да очакваме ли стихосбирка скоро?

Имам както е известно една издадена стихосбирка „Зелено“ в издателство „Захарий Стоянов“, София през 1999 година. Тогава ме покани редакторът – ми литературният критик Георги Янев да подготвим заедно книга и аз се съгласих. В нея са включени предимно ученическите ми творби. Всичко, което съм написала в една по-зряла възраст засега публикувам само по вестници, списания и сайтове. Щастлива съм от факта, че срещам положителни отзиви и това ме окуражава да издам и втора книга. Имам вече подбран цикъл стихове, които смятам да включа в новата си стихосбирка. Също имам и идеи за заглавие, външен вид и издателство. Труден е обаче въпросът с финансовата част, тъй като повечето български издателства в днешно време, за съжаление, не искат да рискуват да издават поезия, тъй като не е рентабилно. Става само, ако си платиш сам или след спечелен конкурс евентуално. След издаването, сложна част е и разпространението и рекламата на книгата, което също не е маловажен въпрос. Все пак съм оптимист и вярвам, че рано или късно втората ми стихосбирка „ще се роди“ независимо как. Засега опитвам да доизкусурявам детайлите по нея, защото е предизвикателство. И задължително според мен е редно да вдигне летвата по-високо от първата, за да има смисъл начинанието въобще.

Като какъв човек се самоопределяш, Анита?

Опитвам да съм преди всичко добър човек и се надявам да е така. Иначе по природа съм упорита и перфекционист във всичко, с което се захвана. Не обичам несвършената работа, лъжата и фалшивите хора. Вярвам, че всичко ще има добър край. Поне така ми се иска.

Какво те радва?

На първо място ме радват децата ми. Имам две шестгодишни слънчица Борис и Симеон. Много са изобретателни и любопитни и могат да ме разсмеят дори и в най-труден момент. Семейството ми е приоритет и на първо място винаги. Моята радост е там. Радват ме и дребни на пръв поглед неща, когато чуя добра дума или жест от приятел.

Какво не можеш да простиш?

Категорично лъжата и предателството не бих простила. Въпреки че понякога си мисля, че хората стигнали до това се наказват сами, нещо е счупено в самите тях и са по-скоро за съжаление.

В класацията на ценности, кои са на първите три места?

Моралът или го имаш или го нямаш. Няма кой знае колко класации и вариации там. Важно е да си добър човек, да си честен и със себе си и с другите, ако не можеш да помогнеш поне да не вредиш. Имаше една мисъл, не помня на кой, че човек трябва да постъпва с другите така, както би искал да се държат с него. И се придържам към това.

Коя е любимата ти дума?

Три са дори – любов, мога, деца. Всичко истинско започва и се ражда с любов, децата са олицетворение на това, самите те са любов. Мога е другата ми любима дума. Вярвам, че няма невъзможни неща и винаги се стремя да гоня мечтите си. За мой късмет голяма част се сбъдват.

Какво занимание е за тебе писането на стихотворения?

Писането на стихове за мен е вътрешна потребност, като дишането е. Въпрос на светоусещане, на изразяване на себе си, начин да докоснеш или предизвикаш другите, влизане в една друга вселена и свят с красота. Радвам се винаги като усетя, че съм стигнала с мое стихотворение до някой друг и съм благодарна за това. Обратната връзка ми е ценна и важна.

За какво е молитвата ти?

Моля се да оцелеят в нас доброто и любовта, въпреки всички премеждия в живота. И разбира се на първо място за здраве, то е най-важното.

Какво е за тебе Стара Загора?

Стара Загора винаги ми е била любимия град. Винаги съм я усещала в женски род, като майка, като приятелка и сестра и винаги съм се чувствала по някакъв начин закриляна. Близките ми хора и децата ми са тук, израснала съм в тоя град, познавам улиците му, усмивките на хората в него, кучетата и котките дори. И понеже ми е и роден град, вероятно затова може би, вярвам че и звездите над него са най-ярки и е най-красивото и хубаво място, в което може да се живее.

Въпросите зададе Росица Ранчева

АНИТА ЗАГОРОВА

Идват

Идват сълзите,
като големи, тлъсти котки
бавно идват.
Отстрани присядат,
като недоверчиви мумии.
Идват като гръмотевичните бури,
силно и внезапно.
Задушават, теглят,
свалят тялото ти на земята,
правят локва, шумове издават,
като глутница чакали.
Идват да те вземат.

Горска вълшебница

Вода е мълчана, тяло си няма.
В сенките хапе, брули върбата.
Слънце прежуря с нейните длани.
На самодивите мила сестра е.
Дъхави ягоди, сладки гърди й.
Жълти лютичета – светят очите.
Гасне в деня, в нощта разцъфтява.
Мрак е и див бързей, танцува
в тревите, в рокля от синя тинтява.

Падат небесата

Падат небесата,
падат заедно с мен.
А раните от теб са украшения
по китките и глезените.
Изящна, лъжата ти ме люби.
Ставам все по-малка, но по-силна.
Юмруче, в което крия
цялата любов на света.

Мечтая

Мечтая да имам
една каруца.
Да я натоваря с
дребни проблеми,
начумерени вежди,
остри гласове,
сърдити лица,
въобще всичко,
което ми тежи.
Да впрегна коня отпред и
да го натиря по пътя,
да бяга, да не се връща.
Аз мога да остана и
със себе си сама.

Хляб

Разчупи ме като
дъхав хляб,
като погача.
Сутрин на ранина
мечтите ми плачат.
Жълти възли заплита
в плитки
немилостивото
слънце.
Вчера е късно,
утре е никога.

Звъня

Този мъж
има усмивка,
която друг няма.
Има кадифени очи.
Може да дръпне
връвта на
камбаната в мен.
Звъня като
възкресение,
като празник.

Дъждът

Дъждът поглъща лакомо
дърветата навън.
Потракват ледените топчета
във мократа утроба.
Бушува бурята, красивите й
огнени цветя цъфтят със звън.
Протягат сенките ръце,
но да ме стигнат
не успяват и не могат.
Проклетник-пролетник, дъждът
изля водата шумно,
тревата стъпка и листата брули,
но този хулиган енергия ми вля.
И светя през нощта
и само с него съм дъга.

Зиг заг

Сутрин ме разтваряш
в кафето си.
Вечер ме завиваш с очи.
Криволичиш в мен
и всяка извивка
e път, посока
и желание.

Зимата на очите й

Бягай от нея юначе,
бягай, че смърт е,
ако заплаче.
Че повел си хорото
на самодивите.
Сърце ветропоказател
и ум с таралежи, населен.
Все още е лято,
а планината в очите й
стопи се, изчезна.
Шарени черги не стегна,
а вече бяла постеля наметна.
Тънък дим я обвива,
ледени качулки на
боровете стъкмява.
Зимата на очите й
бавно те приближава.