Поетът Йордан Пеев пред Dolap.bg:”Живеем в свят на все повече духовни дефицити“

Йордан Пеев е роден през 1968 г. в гр. Стара Загора. Завършва “Българска филология” в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Заедно с Пламен Дойнов, Георги Господинов и Бойко Пенчев създават литературен клуб. Живее и твори в родния си град.

В литературата дебютира с поетичната книга “Сълзите на гнева” (в съавторство с Пламен Дойнов, 1990). Неговите стихотворения са обединени под заглавието “Каруцата на ветровете”, за което получава награда “Златно перо”. Следват книгите “Когато смъртта ми прогледне” (стихове, 2014), “Стъклена кожа” (стихове, 2016), “Пощальонът” (роман, 2015), “Последният Адам” (роман, 2015), “Любовни вертикали” (стихове, 2017), “Детонатор за глухарчета” (стихове, 2017), “Филантропията на един варварин” (стихове, 2019). Участва в различни сборници и списания. Носител е на множество литературни награди от национални и международни литературни конкурси.

На 6 октомври 2020 в салона на Регионална библиотека „Захарий Княжески“ Стара Загора Йордан Пеев представи най-новата си стихосбирка „Филантропията на един варварин“.

Как сте, господин Пеев, минути преди да представите стихосбирката си пред интелектуалната старозагорска публика?

Добре съм- жив и здрав, малко ли е? Развълнуван съм преди премиерата на книгата ми, която се появи през миналата година. Не можахме да направим представянето й на 17 март 2020 г., защото на 13 март влязохме в тази тежка карантина. Ето че сега имам тази възможност да го направя. Премиерата е свързана с Деня на нашия прекрасен град Стара Загора – 5 октомври. Благодаря на Общината, която ми позволи да направя тази премиера и на колектива на Регионална библиотека „Захарий Княжески“ , които ми оказаха изключителна подкрепа. И това е много важно, защото в моя град представянето ми е особено вълнуващо.

Вълнувам се, много, защото е предизвикателство да изненадаш съгражданите си, с които се срещаш ежедневно на различни места. Надявам се, да се получи приятна поетична вечер за онези, които ще дойдат, макар и с противоепидемични мерки.

За какво става дума в стихосбирката „Филантропията на един варварин“, чието заглавие е изключително предизвикателно?

Така е! Заглавието е своеобразен оксиморон. Тази моя нова книга съдържа повече от 80 стихотворения. Разделена е на четири основни цикъла. Основните теми са животът, смъртта и любовта. Това са теми, които присъстват във всичко, което съм писал досега. Макар и в четири раздела, опитал съм се това да бъдат нещата, върху които продължавам да се въпросвам, вероятно и в бъдеще. Защото поезията е не само думи, които се обичат. Това е самота, в която човек застава сам със себе си. Когато сядам да пиша, аз не съм аз, а някой, който ходи край мене, без да го виждам.

Поезията е като бездна, в която скачаш доброволно и не те е страх от края, от дъното. Не се питаш има ли го, няма ли го. Това е онова състояние на духа, при което твоята многоетажност те извисява в най-високото.

Защо „Филантропията на един варварин“? Защото, аз- макар и Божие създание, Всеблагият колкото и да се е опитвал да вложи у мене своята добрина, дълбоко в себе си си оставам варварин, който се опитвам да очовеча чрез думите, чрез мислите и чувствата, чрез словото. Точно словото е онова, което ме смирява. Аз се чувствам като министър-председател в държавата на думите. И думите са мои верни поданици и мои строги господари. И аз едновременно съм техен господар и роб. Защото думите са много честни. Хората ги подреждат в лъжи. Те носят в себе си семантична същност и предназначението си да са честни. „Филантропията на един варварин“ е оксиморон, който се опитва да ме оправдае пред самия мене и пред Всевишния.

Във всеки човек ли живеят заедно филантропът и варваринът?

Абсолютно във всеки. Те сложно съжителстват, а в същото време не могат един без друг. Не искам да дам пример със светлината и тъмнината, които също не могат една без друга.

Кой е стихът, който демонстрира тази философия?

„Не зная кой съм, и защо съм/не помня и защо съм тук./ Стоя от мисли омагьосан/ мълча без глас, пищя без звук…“

В основата на всичко е желанието ми да осъзная кой съм аз и доколко този варварин у мене е успял да се очовечи, да получи малко от добрината на Всеблагия.

Имате ли отговор на въпроса „Кой съм аз“?

Нямам, нямам. И слава Богу, че го нямам, че имам още мечти неизвървени, недостигнати. Плаша се от това, човек да постига мечтите си. Човек трябва да си оставя и незавършени мечти, за да има за какво все още да дерзае, за какво все още да върви, да се старае.

В моята поезия се опитвам да държа тази философска нишка на битие и оттатък него.

Като какъв човек се самоопределяте, г-н Пеев?

Опитвам се да остана добър човек, въпреки всичко. Какъв човек съм? – Сложен, многопластов, труден за околните. Мълчалив. Обичам мълчанието. Обичам тази вътрешна исихия.

Не познавам добре творчеството Ви, но следя с интерес това, което пускате във Фейсбук. Определям поезията Ви като нежна лиричност и мъжки порив. Към кого основно е адресирана?

Като цяло е адресирана към всеки, който по някакъв начин може да се докосне до нея. Поезията е великденски кравай, който е достъпен само за петимните. Тя не е за масовия читател, не е ширпотреба. Тя е особена порода литература, особена порода височина. Особена порода са думите, които живеят в нея. Те са натоварени с образността, с експресивността, с всички изразни средства на поезията. Поезията е за онези, които носят у себе си усещането за нея.

Какво Ви буди нощем от сън и не Ви дава покой?

Човек пише през нощта не само защото е по-тихо и по-лесно, а защото е естествен мизансцен на самотата. Поезията е самотно занимание. Има думи и стихове, които като влязат в съзнанието ти, са подобни на камъче в обувката ти. Докато не го изговориш и да се освободиш от него, нямаш мира. Имало е моменти, при които стоя в изключително шумни места, да кажем в бар, а си сам сред всичките. Имало е моменти, в които се събуждам посред нощ с потребността да изкажа нещото, което напира в гърдите ми. Така се случи и с отговора на писмото на Левски до мене. И си казвам: Тази нощ, по някакъв начин, Апостола се свърза с мене. Беше през нощта в пълната ми и заспала къща. Бях буден и с него в мислите си…

Една огромна част от съвременните проблеми, които не ми дават покой, са всъщност теми на мои стихове. Това е масовото обезлюдяване на селата, емигрантството, трудният насъщен залък, изоставените деца, които живеят без родителите си, тръгнали на гурбет…Живеем в свят, на все повече човешки дефицити, не толкова материални, колкото духовни.

Защо това е така, според Вас?

Защото всеки знае цената на всичко и стойността на нищо. Защото парите станаха основната цел. Защото нуждите изместиха мечтите. Защото в търсенето на хляба,на оцеляването, хората се отчуждават един от друг. Днес дори е странно някой да разлиства стихосбирка или книга. Хората са хванати в новата вълна на всякакви предавания и игри. Книгата, както и нейното писане и четене е самотно занимание, в което се пренасяш в друг свят, в друго пространство.

Защо младите хора не се вълнуват от духовността, от словесността?

Защото ги вълнуват „модерните“ неща. От суетата, която буквално е обрамчила целия им свят. Това е начин на поведение, не само у нас. То е обхванало цялото мироздание. Ние живеем във времето на Фейсбук и Туитър, Истаграм и пр. социални мрежи, които предоставят възможности за комуникация и страшно отчуждаване.

Защо днес младите не посягат към книга? Защото по-лесно и бързо е да видят съдържанието от компютъра. Защо не четат? Защото живеят на бързи обороти. Искат всичко само за себе си, и дори не за днес, а за вчера, сега, веднага!

В същото време много им вярвам. Те носят в себе си филантропията. Дълбоко съм убеден, че притежават всички положителни качества като добрина, честност, отдаденост, но болезнено изпилени от времето. За това съм виновен аз. Варваринът у мене е виновен за това. Какви, къде и кога добри примери даваме на децата и младите? Кой да ги научи? Кой да им подаде ръка и да ги поведе напред и нагоре..?

Сигурно сте много благодарен на Господ, че Ви е надарил, освен с умението да редите красиво думите и красиво да пеете?

Господ никога не дава само по едно, когато ти дава нещо. Той винаги дава повече, защото е милостив. Когато те е видял и те е избрал, ще ти даде няколко възможности, а ти ще решиш накъде да тръгнеш.

Можеше да стана актьор, когато кандидатстват в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Достигнах до последния кръг, но не продължих нататък. Тогава беше тежко време. Театрите нямаха пари за отопление. Артистите караха таксита…Но казах си, нищо, ще продължа да пиша. Това е вид занимание със словото. Опитах се да напиша и малко драматургия.

Имах незабравими студентски години. Другарувахме с Пламен Дойнов, с Бойко Пенчев, с Георги Господинов…Бяхме на една банка. Учихме заедно. Събирахме се в „Гълъбарника“ – това е в средата на ректората. Качвахме се по едни вити дървени стълби и правехме литературни работилници. Няма да забравя Георги с няколко негови стихотворения – „Първо то се ражда, мокри пелените, кучето го ближе, баят му жените…“ До ден днешен си спомням и на Пламен: „Къде е момчето, рибарю…“ Връщам се 30 години назад…За съжаление се пръснахме. Те останаха в София, аз се върнах в родния град. Има една съдба на провинциалния поет.

Усещате ли силата и присъствието на Господ Бог?

Абсолютно. В едно мое стихотворение казвам:“Живея в най-високото над нищото/ и Бог ми е съсед и наемател…“ Понякога, той наема моите мисли и тяло. Отплащам му се с добрината, която ми дава, с думите, които ми диктува.

Само със писаното слово ли си изкарвате хляба и виното?

Не, точно обратното. Направих си едно малко кафене. Всеки ден работя там и както е казал Вапцаров „дишам, работя, живея и стихове пиша, тъй както умея“. В никакъв случай не може да се каже, че се прехранвам от поезия и точно това му е хубавото, че всъщност не завия от нея. Че не съм длъжен да го правя. Тя идва при мене, когато си реши – Нейно Величество Поезията.

Достоевски е казал, че красотата ще спаси света. Според Вас, какво ще спаси този тъй прекрасен и толкова ужасен свят?

За съжаление, красотата едва ли може да спаси света. Може би красивите мисли. Ако приемем красотата като еманация на красивите и чисти мисли, на красивите пожелания, на любовта. Любовта ще спаси света!

Росица Ранчева