Авторката на „Ако зажалиш някой ден“ днес щеше да навърши 120 г.

Авторката на текстовете на едни от най-популярните градски български песни – „Ако зажалиш някой ден“, „Снощи те видели нашенци край село“, „Свещите запалих пред трона небесен“ и др. Магда Петканова (1900-1970), днес щеше да навърши 120 г.

Родена е на 16 август 1900 г. в старозагорското село Стамово. Кръщават я Смарайди – на баба ѝ по майчина линия, гъркиня по произход. Дядото пък е с подчертан интерес към литературата и подкрепя Македонското освободително движение. Смарайди наследява от него и двете, защото, освен човек на словото, по-късно тя е сред поддръжниците на македонските революционери.

Израства в гр. Раднево, където е бащината ѝ къща, а когато започва да публикува поезията си, избира името Магда. Едва 13-годишна я изпращат да учи във Втора девическа гимназия в София. Живее в пансиона на г-жа Узунова, майка на големия наш художник Дечко Узунов. След това известно време следва математика в Софийския университет. Омъжва се за писателя Мирослав Минев, баща на дъщеря ѝ Зоя. Заболява от туберкулоза, но оцелява по чудо, спасена с народна медицина. Разделя се със съпруга си и преживява много тежък период. В началото на ХХ век патриархалното мислене все още е твърде силно и обществото не гледа с добро око на самотната майка. През 1930 г. я запознават с писателя Константин Петканов, вдовец с две дъщери. Скоро става негова съпруга и от този момент вече има три деца и все по-малко време за писане.

За пръв път печата свои стихове през 1923 г. във в. „Неделно утро”. Редовно сътрудничи на „Вестник на жената”, „Демократически преглед”, „Изкуство и критика”, сп. „Хиперион”.

Авторка е на книгите „Македонски песни” (1927, с подпис Магда Минева), „Изгубен камък” (стихове, 1933; награда на Съюза на българските писатели), „Кавали свирят” (стихове, 1939), „Стихотворения” (1939), „Стихотворения” (1958), „Една от нас” (стихове и пиеси, 1970). В първата ѝ книга са поместени известните стихотворения „Свещи ти запалих пред трона небесен” и „Ако зажалиш някой ден”, претворени по-късно музикално от Марин Големинов и превърнали се в популярни песни.

В ранната си поезия тя пречупва през оптиката на обичащата и очакващата жена, опазваща сакралността на семейния уют, революционно-романтичните жестове и социалния драматизъм. Темата за майчинството като дълг и отговорност, като тревожно изпитание и всеопрощаваща обич, преминава като червена нишка през цялото ѝ творчество. В късните стихове на Петканова оголената чувствителност, сантименталната обагреност на преживяването се трансформират в аналитично, философски вглъбено отношение към екзистенциалните и нравствено-етични въпроси. Постоянни теми в поетическия ѝ свят са сблъсъкът между илюзии и реалност, преходността на младостта и щастието, самотната зрелост, любовта като дълг и несбъднатите копнежи. Лирическата героиня на Петканова е драматично раздвоена между обременяващите задължения на бита и изплъзващите се възможности за духовна реализация, между порива на модерната жена да бъде свободна и независима личност и ограничителните норми на патриархалния дом.

Петканова е автор и на драми в стихове. За сюжети на историческите си пиеси подбира най-често съдбоносни моменти от българската национална история. Използва документалната достоверност като основа за разгръщане на народопсихологически обобщения, на остри социално-политически конфликти. Действащите лица в драмите на Петканова са сложни, противоречиви личности, трагично обречени на своите идеали. „Една от нас“ е пиеса с типична за 50-те години любовно-производствена тематика, в която конфликтът е изкуствено предпоставен, а решението му – тривиално. Сценарист (със З. Жендов) е на филма „Шибил“ (1968). Автор е на либретата на оперите „Ивайло“, „Левски“ („Водите прииждат“), „Към пропаст“, „Сеяч на дните, дето идват“.

Превежда от полски, чешки и сърбохърватски либретата на оперите „Сватбата на Фигаро” от Моцарт, „Русалка” от Дворжак, „Роман в пералнята” от Е. Фишер.

В българската културна история Магда Петканова остава като талантлива поетеса, драматург, сценарист… За хората, които са я познавали, красивата дама е предана майка, съпруга и една от най-интересните жени в София по онова време.

 Ако зажалиш нявга за драмска ракия,

дойди на гости

с кон шарколия.

Татко ракия ще ти налее,

старите песни ще ти попее.

 

Ако зажалиш нявга за одринско вино,

дойди на гости

кротко и мирно.

Мама ще вино от изби извади

и мойта жалба ще ти обади.

 

Ако зажалиш нявга за момини устни,

прескочи нощем

портите пусти.

С одринско вино, с люта ракия

момини устни ще те опият.

Снощи те видяли
нашенци край село.
Казват,весел бил си,
карал си кат хала.
Накривил калпака
над бяло си чело
и от песен ти
гората ехтяла.

Тука ме остави
бяла и червена
като китка цвете,
румена засмяна.
По печалби тръгна,
по гурбет далечен
и да се върнеш
не помисли вече
БЪЛГАРСКАТА КНИГА

Тя някога се пишеше с години,

преписваше се дълги нощи на ръка

и пътя, който смогваше да мине,

личеше като напоителна река.

 

И хората жадуваха за нея,

предаваха я от ръце в ръце.

слепецът, за да може да я проумее,

я носеше до своето сърце.

 

А тези, на които виждаха очите,

приемаха я като божа светлина

и устните им бяха ненаситни

да сричат ръкописни писмена.

 

И затова по-късно огнен вятър,

кога нахлу и почна да гори,

заравяха я те и криеха в земята

без страх и за живота си дори.

 

Сега стои свободно тя из светлите витрини

и безразлично я поглежда всеки, който мине.

САМОТА

Градът е стар, изглежда запустял,

дохожда само поща във неделя.

Години гледам през прозорец бял

как жителите гинат от безделие.

 

Несретник там се скита край брега,

в морето дири дългочакан кораб.

Ей пак дойде нечакано снега,

но аз ни срещам, ни изпращам хората.

 

Изпратила съм само мъртъвци

и в тази стая със стените сини

сънувала съм сватбени венци,

минавали са покрай мен годините.

 

И всеки ден изпридам ново повесмо,

и всяка вечер сричам книгата любима.

Дори и не очаквам никакво писмо,

защото никой вече не ми помни името.

Dolap.bg