Проф. д-р Ивайло Кринчев, главен диригент на Държавна опера Стара Загора:“Най-важно е да възпиташ коректна музикална отговорност към себе си!“

Маестро Кринчев, на 8 юли 2020 г. на сцената на Античен форум „Августа Траяна“ ще се състои лятната премиера на операта „Атила“ от Джузепе Верди. Това е една от грандиозните опери на композитора. Но защо не се поставя често на световните оперни сцени?

Не е тайна, че съвременната музикална критика доста често определя „Атила“ като едно от сравнително слабите заглавия на Верди. „Набуко“ е писана 5 години по-рано, следвана от „Ернани“. Това може би се дължи на факта, че тук Верди взаимства от късния Доницети и белкантовия стил. Неща, които не са типични за този Верди, който познаваме от „Травиата“, „Риголето“ и късния Верди. Но това е нормален етап за един композитор.

Аз никога не съм мислил, че това е слабо заглавие. По-скоро, че някои от нещата, които са изписани в партитурата, не са достатъчно доизписани и то не толкова като ноти, колкото като характери и темпа. Защото човек, ако разгледа текстовата драматургия открива, че има моменти в които, в някои от ансамблите е необходимо заради характера и текста, който изпълнява даден солист, да се „дръпнат“ определени темпа и определени щрихи да се изсвирят по специален начин. Директно тази информация липсва в партитурата. Там е изписано едно и също темпо, един характер и може би самият Верди е разчитал по време на репетиции и представления да бъдат уточнени. Режисьорската професия тогава не е съществувала. Първите режисьори се появяват в края на ХІХ век. Самите композитори са изисквали съответните характери при поставяне на произведенията им. Може би от тук се е наслоило от интерпретационна гледна точка, че това заглавие е едва ли не от по-слабите. Но всички нива в него говорят обратното. Първо партиите са изключително виртуозни. Това е опера, която се изпълнява много трудно. Много трудна опера. Изключително тежко пеене. Всички партии са буквално на граничните теситури във височини и низини както сопрановата; За баритона е изключително високо построена. Басът -като централен герой е много, много тежко написана – от моменти, в които има абсолютна лирика до много борбени стрети и кабалети, и то с височини до „фа“, които са баритонови тонове. Понякога Атила се е изпълнявала и от гласове, които имат баритонален отенък, не са типични баси. Много се радвам, че Юлиян Константинов е в нашата постановка. Той е човек, който е пял много тази роля. Лично аз го харесвам и като персонаж, като начин на мислене, като визия. Тенорът също е много сложно построена партия. Има две самостоятелни арии, които са доста трудни. И това може би спъва театрите да се обръщат към това заглавие. Друга трудност е чисто сценографски и режисьорски да се измисли. Понякога се върви към пълен буквализъм по отношение на костюмография и пр. Това е твърде скъпа продукция, защото трудно се бяга от епохата.

Как намира съвременен прочит едно оперно произведение, което е създадено преди повече от 100 години?

„Атила“ е създадена през 1846 г. Според мене всяка нова интерпретация дава своя отпечатък върху произведението по определен начин. Разбира се, че има емблематични интерпретации, които са останали във времето. Човек като чуе еди кой си бас, или еди коя си Одабела, остава като щампа в ухото и зрителят търси същия глас или персонаж. Така е и при някои от големите диригенти. Търсят се определени темпа.

За мене винаги подходът към такива партитури минава и през текстовата драматургия. Много е важно за един диригент да знае в този ансамбъл кой от персонажите какво точно пее, как се развива действието. Това дава много идеи за малките промени в темпа, в начин на изсвирване. Всъщност буквално променят картинката. Има публика, която може да гледа един и същи спектакъл в изпълнение на различни диригенти, но тя интуитивно усеща, че всъщност независимо че музиката е една и съща, има нещо различно. И това е различният прочит. Отделно всеки от солистите вкарва своя собствен прочит, независимо че диригентът е обединяващата фигура.

Тази постановка има и друга особеност. Тя е копродукция с италианската опера в Каляри.

Старозагорската опера, в лицето на директора Огнян Драганов, успя да направи тази колаборация с операта в Каляри, който е изключително голям оперен театър. Мисля, че бюджетът му за една година е около 50 мил.евро, което сравнимо с всичките български оперни театри взети заедно, надали могат да достигнат тази цифра. Казвам това със самочувствие, че ръководството на италианския театър се увери, че може да получи високо качество на изработката на сценографията и костюмите от нашите ателиета. Ние бяхме на премиерата на „Атила“ в Каляри. Отзивите от страна на режисьора и на целия технически състав бяха суперлативи за нашата работа на високо европейско ниво.

Въпреки, че има закодирани моменти, нашите постановки се различават съществено една от друга. В Каляри гледах Рендзети, един от много големите диригенти от така нареченото старо поколение на Италия. Според мене той направи много добър прочит на „Атила“ и даде висока оценка на цялостната продукция и нашето присъствие. С голяма любов той говореше, че е работил с всички големи български певци.

Копродукцията ни с операта в Каляри е голямо постижение на Старозагорската опера, тъй като по този начит тя излиза на европейския пазар. За нас ще се говори, защото всички знаят, че продукцията, която се представя на сцената на Каляри – сценография и костюми са произведени в Стара Загора.

Мисля, че съвременните театри трябва да вървят на този тип дейност, да събират усилията си, защото това поевтинява и продукцията.

Маестро, как направихте каста за солистичния състав на „Атила“?

Дойде от само себе си. Имайки такъв солист като Юлиян Константинов, някак си няма какво друго да измислиш, освен да му повериш централната роля на Атила. Той е пял много спектакли на „Атила“ и обича тази роля. Тя му е много близка до сърцето и я чувства много своя. Партията на Форесто е поверена на Даниел Магдал. Той е тенор, който е бил дълго време солист в Дойче щатс опер. В момента е солист на Букурешката опера. Работихме добре с него в „Африканката“ и в „Тоска“ и най-вече, той е тенор, който „държи тази партия в джоба си“. Няма толкова тенори в България, които изпълняват тази партия. Последната продукция на „Атила“, която правихме пак с Огнян Драганов преди 10-ина години, беше с участието на Калуди Калудов. Той е артист, който оперната публика познава много добре. Партията на Форесто той е правил с Рикардо Мути в Миланската скала. И това е останал като емблематичен състав в годините. Но наистина Даниел Магдал има прекрасни тенорови качества и поддържа огромен репертоар.

В интерес на истината не съм слушал изпълнението на цялата партия на Одабела от Таня Иванова. Но си спомням концерта на Старозагорската опера за 90-годишнината й, когато и Огнян Драганов започваше работа тук като директор. Бях поканен от него и присъствах на този концерт под диригентството на Мартин Пантелеев. На този концерт Таня изпълни арията на Одабела. Поздравих я искрено, защото тя я изпя изключително перфектно. Там има пасажи, които са доста виртуозни и се изисква много добро ръководене на гласа. Едновременно с това Одабела е много драматична партия, защото е разтеглена на крайни тесетури- от най-високите тонове до най-ниските. Така че още от тогава, в разговор стана дума, че тя е пяла цялата партия в Пловдив преди време. И когато обсъждахме „Атила“ от само себе си се намеси нейното име. В ролята на римския пълководец Ецио – ще видим утвърдения баритон Александър Крунев. Участват още солистите Александър Марулев – в ролята на Леоне, Ивайло Йовчев /Улдино/, хорът и оркестърът и представители на Прабългарската школа за оцеляване „Бага-Тур“.

На есен ще качите ли представлението на закрита сцена в театъра?

Ще направим на открито само два спектакъла – на Античния форум „Августа Траяна“ и на „Сцена на вековете“ във Велико Търново. Всъщност, продукцията сега се адаптира от Огнян Драганов за представяне на открито. Иначе е мислена за вътрешно сценично пространство. Вероятно ще влязат и други певци.

Към каква музика са предпочитанията Ви, уважаеми маестро?

Операта е дял от музиката, дори и за диригентската професия. Хубаво е диригентът да притежава възможността да дирижира, освен опера и симфонични програми. Лично аз го търся в кариерата си.

Опитвам се, каквато и да е музиката, да стане моя. Диригентската работа е свързана основно с отговорности, когато се изправиш пред даден, какъвто и да е, колектив. Дали ще е по-малък ансамбъл, с по-малък професионален опит или много голям професионален оркестър, непрекъснато трябва да носиш тази отговорност и професионална сигурност. Именно тя ме е възпитала през годините, когато правя дадена симфонична програма или опера, да заобичам това произведение по свой си начин. От там нататък да избягам от по-младежките любови, които имат всички диригенти от типа на късната романтика, да дирижират Берлиоз, Малер или Чайковски. Каквато и музика да е, тя носи своето обаяние и трябва да бъде представена професионално. И трябва да я заобичаме. И да открием всички кодирани неща, които композиторът се е опитал по някакъв начин да заложи в партитурата.

Имам една теория, която споделям непрекъснато, че буквите, които са измислени, имам предвид нотите, от 300 години се ползват по един и същи начин. Буквално с тези „букви“ се говори на много различни езици в различните стилове. И най-важното е те да бъдат разчетени правилно, както от диригента, така и от всеки интерпретатор. Да се намери стилистиката на произведението, кода – до колко е верен, до колко е верен и на епохата . Разбира се никога не можеш да бъдеш максимално верен на епохата, защото по времето на Моцарт са свирили с друг тип инструменти. Съвременните оркестрантски инструменти са дело на романтизма от ХІХ век . Това са детайли в които е хубаво човек да се задълбочава и да намира именно в тези букви, как да се изрази на различните езици. Това е най-сложното в професията на музиканта.

Много често може да се чуе как преподавател в някоя музикална школа казва на ученика си:“Изсвири това, което пише в нотите!“ В нотите нищо не пише. В тях има знаци, в които има динамики, темпа и начин на изсвирване, но всичко това на финала трябва да бъде пречупено през стилистиката на епохата. Всъщност винаги съм се стремял да дам този отпечатък с всички ансамбли, с които работя. Този почерк е усет. Сега например, в рамките на репетициите, в партитурата на „Атила“ има много еднообразни ритмични темпови означения. Непрекъснато обяснявам умишлено на оркестъра какво се случва и за какво става въпрос. Всъщност тези еднакви ноти с някаква си динамика са монотонно изписани и дълго време се повтарят, как трябва да бъдат изсвирени през това съзнание. И това всъщност прави един диригент различен от друг. Това се дължи на многото информация и търсенето на такава информация, а не да кажеш това заглавие съм правил и зная какво съм открил. Във всеки нов спектакъл, във всеки нов състав, въпреки че съм правил това заглавие, откривам новости. И както казах в началото на разговора, че музикалната критика понякога определя дадено произведение като слабо, може би повод за това са недостатъчно точно разчетени кодовете, които са заложени в драматургията на текста. При такова изпълнение, то буквално се измисля в момента. Това е някакъв кинематографичен поглед към музиката, какъвто трябва да имаш за пулсациите, за темпата…Те не са изписани в партитурата. От друга страна много важно и солистът да повярва в това, по какъв начин ще поднесе определен текст.

Маестро Кринчев, на 1 юли 2020 г. навършихте точно 5 години от както сте главен диригент на Държавна опера Стара Загора. Как се промени съставът на операта? Какво заварихте? Как от един театър, който беше едва ли не на командно дишане, за 5 години се превърна във водеща европейска структура?

Винаги съм залагал на екипната работа. Когато сме работили с Огнян Драганов и в България и в чужбина, винаги сме се ръководили от нашата взаимна провокативност. Аз съм черпил идеи от него, а той от мене. Мисля, че това е пътят на съвременния оперен театър.

Сега в операта работят голяма част от хората, които бяха и преди 5 години, но заедно с това броят им нарасна с повече от 100 души. Трябва да се отбележи създаването на балета от Силвия Томова. По същия начин и в оркестъра влязоха нови млади хора. Това не е прищявка нито моя, нито на Огнян. То потребност да имаме качествен, добре окомплектован симфоничен оркестър, който да изпълнява всякакъв вид задачи, свързани, както с голямата оперна класика, така и със симфонична дейност. Ще продължим симфоничния цикъл, който започнахме с гостуването на Людмил Ангелов. Концертът показа, че този оркестър може да се справи и със симфонични задачи, което е много важно. За музиканта е много важно да има досег не само с едни и същи оперни заглавия, а да има различни творчески задачи.

Трудно мога да кажа какво лично съм променил, но взаимно сме се променяли. Това е както да питате в едно семейство, как растат децата му. Родителите не виждат промените, защото пред очите им са всеки ден. Но за хората отстрани, когато не са ги виждали 4-5 месеца, дават оценка, че това дете е пораснало много. Много ме радват високите оценки за музикалното ниво, което предлага нашата опера.

Късмет е, че работим заедно с Огнян Драганов. Нямах възможност да дойда веднага в началото на май 2015 г., когато той временно изпълняваше длъжността „директор“, защото бях в Белград, където правих постановката на „Дон Карлос“. Когато се видяхме той ми каза:“Моля те, ела да ми помогнеш, защото театърът е много зле финансово, нямаме никакви пари, а трябва да тръгнем в някаква посока“.

Винаги съм се шегувал с факта, че когато имаш приятели, не трябва да ги използваш, а трябва да им даваш повече възможност. И той ми даде възможност да работа в Стара Загора, което за мене е по-голямата възможност.

Как правите афиша на операта?

Търсим да е разнообразен, най-общо казано. Ние сме от оперните театри, който не бяга от класика и непрекъснато търсим възможността да изпълняваме голяма класическа опера. Нещо което, заради определени системи на финансиране в България, леко беше забравено или неглижирано от някои театри. Те се хвърлиха на така наречения лек жанр, правене на оперетни и мюзикълни концерти, мюзикълчета в някакъв вид. За мене критериите трябва да бъдат не само от страна на музикалното, но и от визуалното и артистичното представяне. Единодушни сме с Огнян Драганов, че компромиси в това отношение са недопустими.

До края на годината афишът е публикуван на страницата на операта,, но правим всичко с уговорката „ако“ заради пандемията, която все още не иска да си отиде.

Големите платна, които реализирахте като „Турандот“, „Африканката“, може би сега и „Атила“ стъпки ли са към съвременния модерен оперен театър?

Мисля, че целият екип, който работи в театъра мисли по съвременен начин. Непрекъснато говорим, обсъждаме, следим тенденциите. Присъствам на представленията на балета ни и се радвам на неговите изключителни постижения. Радвам се и съм респектиран от професионалните качества на Силвия Томова като хореограф. Непрекъснато дискутираме. Тя присъства на наши концерти и спектакли. Това е непрестанен обмен на професионални оценки за всички звена в трупата и това поддържа жив духът в операта. Това е съвременният оперен театър. А дали ще се обърнем към класическо заглавие, защо не направено по съвременен начин.

Например това, което нашият театър постигна с „Африканката“ ме прави горд, че съм част от тази продукция. Защото никой от българските оперни театри не се нае да постави това заглавие. То не е правено и на Балканите. Причините са много, но доколкото зная, тази продукция беше „на тезгяха“ на оперните театри в България, но само ние се наехме да го реализираме. Този разумен риск даде хубави резултати. До последния миг бях много концентриран и внимателен, за да постигнем този резултат, заради грандиозността на платното. Но оценка и от Вера Немирова, която надявам се не е от куртоазия, беше много висока и сравнима с продукцията, която Берлин щатс опер са направили. Тя беше и много авторска продукция, защото лично аз направих много по-различни копюри на това заглавие. Това не е буквално версията в Берлин, а абсолютно нашата версия – на Старозагорската опера.

Зад гърба си колко години имате на диригентския пулт?

В далечната 1980 година бяха първите ми изяви след като завърших Българска държавна академия, т.е. 30 години, които започнах основно в оперен театър. Това беше препоръката и на моя преподавател Димитър Манолов, който вече не е между живите и на когото дължа много, не само за професионалното ми израстване, но и за усвояване на философията на тази професия. Защото тя е много трудно видима за външните хора. Някакъв човек застава, ритмично маха с ръце и целият състав изпълнява произведението. Ако я сравня със ситуациите в драматичните театри, тя е все едно даден актьор да направи някаква режисура. По същия начин не е проблем, един добър музикант, който има ритмично чувство и познава добре партитурата, да издирижира каквото и да е заглавие. Самото дирижиране е доста различна професия, в която се изразяваме чрез другите. И това изисква тази много голяма отговорност. Но аз ще се върна отново на съвета на моя преподавател, който казваше така:“Не е лошо първо да отидеш в опера. Защото в операта ще се научиш на много бърза и голяма рефлексия. Там попадаш много бързо в репертоарни заглавия и трябва много бързо да се адаптираш. В симфоничния оркестър се води по-елитарната част, която добрият оркестър, когато въпреки диригента, изпълнява не толкова зле определена симфонична програма. В операта диригентът е ключова фигура, въпреки че сме много скрити, не се виждаме и се изразяваме чрез солистите, но това е човекът, който остава на финала и движи цялата драматургия. И прекрасна режисьорска работа може да бъде буквално погубена от лош диригент, както и обратно. Добрият диригент може „да измъкне“ малко и да промени облика на определен спектакъл.

Кои са поне трите правила, на които Вие като професор учите студентите си?

За мене най-важно е да възпиташ коректна музикална отговорност у себе си. Диригент не се става за никакъв случай само в периода на обучение, защото репертоарът, който трябва да усвоиш е огромен. И научавайки въпросните партитури, докато не се сблъскаш в практиката с определено заглавие, колкото и да го прекарваш през главата си като фикция, как е протекло, на практика има в пъти абсолютни изменения и стойности. Никога няма да забравя, че в началото на кариерата си съм си мислил, че определени неща ще се случат много трудно с оркестъра и ще трябва да бъдат репетирани многократно, а те са ставали много бързо. Което значи, че не съм имал правилен поглед за партитурата. И това се учи през годините. И човек непрекъснато се обогатява. Това пък ме научи никога да не подценявам каквато и да е партитура, независимо колко на пръв поглед изглежда лека. Това е като актьор, който десетки пъти е изпълнявал конкретната роля, но той винаги преди представление търси нещо ново, винаги си преговаря текста, винаги се вълнува от срещата с публиката. Това е в професията. Другото важно е, че никога човек не бива да забравя, че може би в началото ще му се случи да дирижира състав, в който и в оркестърът и при солистите, ще има хора, които са изпълнявали много пъти това заглавие, което той дирижира за първи път. Какво би могъл той да им каже за първи път, което да не звучи абсолютно ученически и елементарно, а да бъде провокативно. Така че погледът на диригента трябва, както непрекъснато да бъде до партитурата и формата й, така и да се отдалечи и отдалече да погледне тази форма, за познава времето, да познава философията, да притежава много богата обща култура и да оказва уважение и респект на всеки. Това се опитвам да възпитам у моите студенти. Защото всеки, който вземе палката, де факто става ръководител. И е много опасна тази лидерска болест в началото да те превземе и да си въобразиш, че от тебе започва летоброенето.

Вие как тръгнахте към музиката? Тя ли беше Вашата младежка мечта?

О, съвсем не! Завършил съм математическа гимназия в Ямбол и мечтата ми беше да се занимавам с корабоплаване във Военно-морското училище. По този повод кандидатствах и в математическата гимназия, но вече свирих на пиано. Постепенно свиренето на пиано много ме увлече към музиката. Даже имаше един период, в който свирех по 3-4 часа на ден, но разбрах че няма да мога да се преборя с тази технология, защото нивото на добрия инструменталист трябва да започне много от рано да се възпитава. И техниката, която трябва да има в ръцете си не успях да постигна, защото започнах късно да се занимавам с този инструмент. Но пък обичта ми към музиката и общият поглед, постепенно ме ориентираха към тази професия, както и ученето на музикална теория, което е много важно. Трябва да познаваш много добре солфеж, хармония, музикални форми, да слушаш много музика, да имаш много информация за времето и епохите, през които е създадена. Да имаш възможността да четеш партитури и да си ги представяш в главата как биха звучали различните инструменти.

Вие сте израснал навярно в музикална среда?

Съвсем не. И двамата ми родители бяха медицински лица. Баща ми беше лекар. Той дълго време пазеше у дома една цигулка, на която е свирил на времето. Помня разказите му, че в училище са имали оркестър, в който е бил цигулар. Много се е увличал от музика. Имал е изградено отношение към музиката. И това не го възпря да не продължа заниманията си с музика, защото си спомням, че когато кандидатствах в консерваторията каза, че няма нищо лошо да се занимавам с музика, но би било по-добре да избера „нещо положително“. Може би тайно си е мечтал, че ще се занимавам с медицина.

Вие как се самоопределяте като човек?

По-скоро съм в сферата на търпеливите, но на никого няма да е добре да прекрачва с мене определена граница. Аз съм зодия „Овен“. Мисля, че и оркестърът и хорът са разбрали, че тази граница не трябва да се прекрачва. Можем да си простим всичко. Всеки прави грешки, но аз не прощавам мърлявото отношение към работата. Технически грешки – да, но мърляво отношение – не! Отношение винаги трябва да има. Човек може да изпълнява най-елементарните неща в професията си, но той трябва да има отношение, не да изпълнява всичко механично или да спечеля някакви пари. Особено за изкуството това е много пагубно.

Има ли произведение, което искате да дирижирате?

Има изключително много произведения, които не са минали през мене. Искам много неща. Сега ми предстои срещата с „Отело“. Опера, от която съм дирижирал на концерти много откъси, но не съм дирижирал цялата опера. Това ще се случи в Стара Загора на края на м. октомври т.г. Това е заглавие, което наистина искам да дирижирам. Смея да кажа, че го познавам доста добре. Присъствах още като асистент-диригент на голяма част от репетициите на покойния вече Иван Вулпе в Бургас. Това беше постановка около 1993 г. Това е заглавие, което може би и тогава не съм разбирал в дълбочината, която то носи. Това не е типичното оперно заглавие, което може да бъде вкарано в щампа. Там самите партии и роли са построени по такъв начин, че изискват много качествена театрална драматургия. По друг начин е осмислена цялата музикална фактура заложена в произведението.

Вече имаме и определен състав. Това ще бъде дебют на Камен Чанев, който също дълги години е изчаквал да участва в това заглавие. Според мене, това е много правилно, защото чисто технологично е построено малко по-ниско за тенорите и изисква прекрасно и много осмислено владеене на вокалната техника, за да бъде представено в определен вид, в начина по който за мене и за него трябва да звучи Отело.

Но да не правим големи планове, защото не се знае какво ни готви коронавирусът. През лятото по някакъв начин, с откритите сцени, публиката не се страхува да идва на спектакли. Но влизайки в театъра, опасността да се сблъскаме със страха на хората е много голям. Този вирус от сега нататък вероятно ще сложи някакъв отпечатък в човешкото развитие, но се надявам, че нашето изкуство, което е свързано с близък контакт с публиката да я върне в театъра. Без нея много трудно се зареждаме с енергията, която ни е необходима. Публиката ни представлява акустична среда. Изградил съм си такава интуиция, че чрез гърба си усещам реакциите на публиката, дали в момента й е интересно или не. И то не, защото има някакъв звук, а защото по някакъв начин аурата, която се стеле в залата или е прескочила публиката и е върната към сцената и от сцената, през оркестрината към публиката… Това е перманентен обмен на някаква информация. И когато тази информация задържи вниманието на публиката и усещаш този затаен дъх, усещаш вниманието, лекото сдържано дихание този момент да бъде изживян по този начин, тогава сме си свършили работата.

Господин Кринчев, удовлетворен ли сте от творческата си реализация? Вие сте достигнали много висока професионална степен – главен диригент на Държавна опера Стара Загора, професор в университета, дирижирате по европейските и световни сцени.

Може би съм достигнал професионална рутина, но ако човек остане само на нея и не проявява непрекъснат интерес в т.н. редови концерт да вкара някакъв елемент на новост, да потърси нещо друго във въпросните ноти, които са едни и същи от 300 години, тогава резултатът не е добър. Всеки път търся нещо ново и това ме държи на стреме в професията.

Общо взето съм доста критичен. Правят ми забележки в това отношение колеги след оперен спектакъл, който според публиката и критиците е минал с много голям успех, но за мене определени моменти в него не са били така както трябва. И поздравявайки се накрая казвам, че някои неща можеха да станат още по-добре. Това е кодирано у мене.

Гледайки телевизионния запис, който направихме с колектива на Старозагорската опера на „Бохеми“ в Народния театър София, откривам и прекрасни моменти, към които съм бил критичен, а те са се получили по някакъв начин. Това е документален запис, който показва операта в много високо професионално ниво. Аз и с Огнян Драганов съм разговарял много пъти, че ние сме личности, които се изявяваме чрез другите. Нашата работа е като на генерал без армия. Важното е армията. За мене е важно, когато неминуемо ще настъпи раздяла с колектива, да остане някакъв отпечатък от този период и всички, които работят в операта да си спомнят, че сме си оставили сърцата тук.

Колко заглавия направихте на сцената на Старозагорската опера?

Не съм ги броил, но „Лучия ди Ламермур“ беше този рубикон, който трябваше да прескочим. Мисля, че моментното доверие, което ни беше гласувано от страна на колектива, на публиката и на цялата общественост, трябваше да защитим достойно. Ако ние не бяхме се справили, по- добре да бяхме си тръгнали. Спомням си, че беше много голямо напрежение до последния момент, тъй като рефлексията на колективите, която се излъчваше, беше по-ленива по отношение на репетиционен цикъл, на реакция от страна на оркестър и хор. И изобщо имахме много тежък период до премиерата с много, много притеснения как ще се справим, на какво ниво ще представим това заглавие и как ще бъде то прието от обществеността?!

Всъщност никога не съм подценявал каквато и да е публика, най- малко старозагорската, защото по някакъв начин имам огромен респект, че в този град по естествен път се е зародил оперен театър вече преди 95 години. Отделно пък, ще издам една тайна. Съпругата ми, която също е музикант, и на която дължа изключително много, че ме разбира и приема факта, че много често ме няма в къщи, че пътувам непрекъснато разстоянието между София и Стара Загора, е свързана с този прекрасен град. В парк „5 октомври“ се издига паметник на нейния пра-пра-пра дядо Димитър Наумов . Другият й прадядо има дял в създаването на Старозагорската опера.

Маестро, почти всички оперни произведения – драматични, трагични, романтични имат различни сюжети, но винаги присъства любовта. Вие имате ли формула за любовта?

Мисля, че никой няма формула за любовта. Тя е чувство, което те обладава и не е свързана с така наречената логична мисъл, която тече в човека. Без любов, абсолютно нищо в този живот не може да се случи.

В продължение на 30 години, след всеки спектакъл или концерт на финала излизате на сцената, за да приемете аплодисментите и благодарността на публиката и на изпълнителите. Кога сте се почувствали най-щастлив? Какво е за Вас щастието?

Ако говоря в професионален аспект, наистина много голямо е щастието, когато излезеш пред публиката и видиш погледите на зрителите, колкото и да не можеш да обхванеш всички заради прожекторите. Когато видиш, че в тези погледи се чете искрено съпреживяване на моментите и благодарят за това, е абсолютно достатъчно да изпиташ истинско щастие. А в личен план, щастлив съм, че имам прекрасна съпруга до себе си, която ме разбира и на която дължа изключително много професионалното си израстване. Защото нашият живот е свързан с много пътувания и дълги отсъствия от дома. Пътувам често и в Южна Корея от преди 20 години. Тя също е музикант и ме разбира, дава ми възможност за творческа свобода и ме обгрижва.

Имате ли усещане за мисия, която изпълняване и каква е тя?

Наскоро разговарях с Пламен Джуров, който е познат на българската публика. Той изказа мнение, че основно съм работил в провинцията. Оказва се прав. Винаги съм се усещал много ангажиран към съдбата на който и да е извън столичен състав. Никога не съм смятал, че има т.н. провинция в изкуството. За мене винаги е било важно съставите, които живеят своя провинциален живот да имат досег и с големи диригенти, и големи солисти, и да се реализират професионално, както и столичните състави. Така че ако имам някаква мисия, то е по-скоро провокация, защото имал съм и други предложения за работа. Част от провокацията да дойда в Стара Загора беше, че ще тръгнем с някакви проблеми. Не идвам на готов и стабилен оперен театър, а тепърва ще трябва да създаваме. Пак част от диригентската професия е да дава, да търси, да провокира. Това се усеща и от съставите, които връщат обратно дарената положителната енергия на диригента си.

Въпросите постави Росица Ранчева