Иван Вазов – духовен баща на България
Иван Матев
ИВАН ВАЗОВ – ТЕОРЕТИК И СТРОИТЕЛ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА 1880-1920 г.
Понякога традиционните ни представи за колосалната идейно-творческа и житейска изява на Иван Вазов са причина да гледаме на него едностранчиво, да му оставаме длъжници. /Разбира се, явлението е логично/. Макар че това се отнася по-скоро до широката читателска аудитория, която знае Вазов предимно като народен поет, възпял Възраждането и героичните епопеи при Шипка и Сливница и написал най-българския роман „Под игото“, констатацията сама по себе си е парадоксална. Защото за патриарха, за светилника на новата българска литература, ние трябва да знаем всичко! Та неговото дело съгражда цяла епоха. Името му е сюблимен национален символ. А могъщото му творчество въздига над българската географска и етническа карта такъв паметен връх, че пленявайки магически въображението с духовната си сила, идеята за предопределението на Вазовата личност превръща поета в своего рода бог-олимпиец: едновременно познат и близък, но и недостижим.
Закономерен е следователно фактът, че освен лириката, прозата и драматургията, необикновеният/бих казал Богоогласеният/ литературен талант на Иван Вазов намира естествено /категорично отредено/ поприще и в лоното на критиката. Като критик и съвременник на тогавашните европейски литературни идеолози, Вазов не ни е завещал специални теоретични трактати, а позициите му се определят от философията и нуждите на времето. Те са практическо-утилитарни и са насочени към конкретната българска духовна действителност. Не е чудно тогава, че критикът Иван Вазов се изявява и определя предимно от ограничени по обем / и предназначени тъкмо за периодичните издания/ рубрики, прегледи, хроники, отзиви, а и от статии пак с конкретен литературно- естетически или общокултурен характер – понякога дори с буквално художествено-дидактическо съдържание.
Обаче, това не означава, че изказаните в литературната критика на Иван Вазов съждения – твърде богати с аналитичните си оценки, същевременно универсални и мъдри с оригинално обобщаващите си изводи, нямат своята трайна проекция и в наши дни. В този смисъл СЪСТОЯНИЕТО И БЪДЕЩЕТО на българската литература- ето основният двигател на Вазовото литературно-критическо перо. Върху тези два художествено-морални стълба Вазов е положил с национална грижа /обогатена от историческа предвидливост/ и фундамента, и свода на своето критическо поприще. Това е голямата притегателна цел, която по същество катализира естетико-оценачната мисъл на литературния критик Иван Вазов. И абсолютно всички критически опити на носителя й адресирани към тази нова за българската литература, но съдбовно значима цел!
Годината 1880-та бележи раждането на критика Иван Вазов. Но тя регистрира появата и на организатора на модерния литературно-критически процес у нас – Вазов. Именно тогава / по негова лична препоръка/ във вестник „Народний глас“ се учредява специализиран „Книжовен дял“ „за преглед и оценка на литературния живот“ в България. Тук начеващият литературен критик Иван Вазов, който тогава е на тридесет години, публикува и първата си рецензия за стихосбирката на М.Стефанович „Лира“. Още в тези съвсем ранни години Вазов пределно вярно улавя опасностите и безкомпромисно извежда на показ /той дори поругава/ причините за наличието на такива безперспективни и жалки „псевдоявления в българската литература“ като:беден дух и култура, нисък естетически вкус, тесногърдие, битовизъм, архаика, самозатваряне в локални проблеми, липсата на обективна и жизнеутвърждаваща литературно-критическа сцена.
Надянал без колебание тогата на литературен съдник /а самото поприще на съдия не му е чуждо!/, Вазов посвещава по-сетне много десетилетия от съзнателната си критическа дейност в борба за отстраняване на литературните недъзи и успоредно с това- за формиране на класическия високопрофесионален модел на бъдещата българска литературна критика. И прозорливото му, и перспективно по замисъл народопсихологическо светоусещане, закърмено върху здравата, рационална и плодна почва на възрожденската ни традиция, съумява да изтръгне в зародиш пощлото от едва възмъжаващия организъм на българския литературен процес. Критикът Иван Вазов успява да разчисти, макар в нелеки схватки, прекия спасителен пък за появата на обективна и пълноценна, на жизнена национално-художествена книжнина.
Сравнителното проучване на Вазовата литературно-критическа дейност в жанрово отношение показва, че най-голям е нейният дял по отношение на драматургичните произведения. Подобен афинитет към българския театър се наблюдава и в предосвобожденската епоха, но у Вазов това явление е много по-зряло и завършено, по-страстно. В този смисъл, разглеждайки причините за изостаналостта на родната ни литература /в контекста на общоевропейските духовни процеси/ и в частност на театъра, Вазов обвинява не само хората на перото. Търсейки причините за бедата, приложеният от него подход е не само конкретно-естетически, но и панорамно-социален.
Публично и директно Вазов съди късогледата и егоистична, а и национално нихилистична буржоазна администрация и лабиринта на нейните бюрократични институции. Възрожденският му гняв припомня, че „В Европа правителствата жертват милиони , за да създадат монументални паметници на науката и изкуството, да тласнат напреди без това развития си прогрес, а в едва освободена България се правят неискани от никого „икономии“ в ущърб на духа и светлината“. Наистина, колко горчиви, но актуални като обвинение и към днешни дни слова на дядо Вазов!
Всеизвестно е, че като създател на високохудожествени литературни ценности, Иван Вазов е тънък познавач на творческия процес. Подсъзнателно и реално той владее интелектуалните и психологическите механизми на сътворяването! Към това в пълен мащаб се причисляват и актовете за критическата му изява – не само в театъра. Естествено необикновения, необятният критически размах на Иван Вазов не отминава и другите два литературни жанра:прозата и поезията. Вазовият полет на духа и в лириката, и в белетристиката обаче е неотделим от критическото витло, движещо, но и оценяващо присъствието му и там. Въпреки това, категорично трябва да подчертаем, че оценките на Вазов са общовалидни. Те не са заключени егоистично в собствения му интимен микросвят, не изчерпват единствено и фатално личното му творчество. А това не би могло никога да се случи. Самата мисъл за подобен подход у него е абсурдна, защото Иван Вазов е народен поет -духовен баща на България.
В литературно-критическата си дейност Вазов е универсален, неподвластен на времето, но макар и общочовешки – той изконно е национален. Неговите съждения и позиции са концентриран израз на българския народностен и художествен дух – при тях няма минало, настояще, бъдеще, те третират мирозданието на целокупната българска литература и както пише през 20-те години на ХХ век големият италиански българист Енрико Дамяни – олицетворяват огледално нацията.
Ето защо в своите критически и литературоведчески преценки Вазов влага искреното си разбиране, че значимостта на едно литературно произведение се определя основно от това, до каква степен по буди национални и хуманни чувства у хората; доколко – макар и съвършено построена- художествената творба дава познание за живота, тласка към емоционално-нравствени изживявания и усъвършенстване на личността; как реализираната от автора и разпространена в обществото книга или пиеса очиства и извисява това общество, и подпомага ли се с това културното му и национално възмогване?
Като писател и критик, изключително строг – безкомпромисен към себе си, Иван Вазов безпрекословно изисква и от събратята си по перо да осъзнаят реално, та чак болезнено трудностите на призванието, да осмислят с разума, но и със сърцето си необратимата отговорност , а и тоталните рискове пред творческия труд – така да подчинят и съчетаят талант и труд, че никога да не съжаляват за написаното…
В този смисъл подчертаната критическа отзивчивост на Иван Вазов към българските произведения, подчинени на национална и патриотична тема, се определя от една страна от условията на национално-революционен подем, при които Вазов се е формирал като гражданин и творец. Но от друга страна, тази му отзивчивост се явява уникален индикатор за българското бъдеще. Критикът Вазов предупреждава – вещае опасностите, посочва изход, въоръжава етнически българите със собствените им морални ценности – укрепва вярата им в корените на историческата традиция, дава духовен оплод на нацията! При това цялото мироздание на Иван Вазов – естетическите му позиции, националните му устои, дълбоко реалистичният и призивен дух на поета, а и социалният патос на статиите му – всичко у него е просмукано и кръвно споено от един неизменен национален български колорит.
След 80-те години на ХІХ век, та до самата си смърт през 20-те години на ХХ век, Иван Вазов отстоява твърдо и непоклатимо схемата , но и същината на литературно-критическите си възгледи. Зоркият му поглед не пропуща нито един фрагмент от българския литературен процес. Не съществува литературна проява, свързана с националното самосъзнание, за която Вазов да не е казал нещо по страниците на „Народний глас“, „Наука“ или „Зора“. С истинско задоволство и благоговение той пише за книгата на Светослав Миларов „Спомени от Цариградските тъмници“, с радост посреща и „Миналото“ на Стоян Заимов. Пръв открива и окриля неспокойната и неподражаема лира на двадесетгодишния старозагорец Кирил Христов. В отношението му към апологетите на индивидуализма и символизма от кръга „Мисъл“ на д-р Кръстев, към идеалистичните теории на „самоцелността в изкуството“ личи в неговата писмена изповед пред близкия му приятел – литературният историк проф. Иван Д. Шишманов от 2 април 1920 г:“Аз никога не съм писал само за себе си или да забавлявам. Принципът „изкуство за изкуството“ във всички случаи не е мой. Мисля, че поетът е длъжен преди всичко да проучва. Това е неговата социална мисия“. И тази мисия Вазов ще припомня винаги в критическите си отзиви, в разговорите си, дори в своите лични писма. Явно художествено-социалният мироглед на Вазов остава до края на дните му / през септември 1921г./ класически. Той сякаш е формиран /с глобалния си утилитарен, хуманитарен и подчертано обществен заряд/ в Древна Елада по времето на Перикъл, но пък служи на България и духовно я въздига двадесет и пет столетия по-късно…
Безспорен белег на Вазовите критически прозрения е подчертано емоционалната багра, която те винаги носят. Неотменимо преплетени, мисловността и чувствата в тях се менят в зависимост от изследвания обект, но се влияят и от духовното състояние на критическия творец. При Иван Вазов писателят и културният деец, литературният критик и публицист вървят ръка за ръка, взаимно се допълват – те са в хармонично съзвучие, в практическо единение. Именно с това се обяснява обстоятелството, че значителна част от критическото Вазово наследство третира културно-образователни, научни, етични, социално-хуманитарни, обществено-педагогически и дори чисто исторически проблеми. Писателят критик е вършил цялата тази непосилно-обемна и разнопосочна работа в продължение на четири десетилетия / от 80-те години на ХІХ до 20-те години на ХХ век/ упорито и целенасочено, с ясното съзнание и непоколебимото убеждение, че подпомага правилното насочване и стабилното уреждане на културно-историческия процес у нас. А тъкмо този дял от неимоверно широкия диапазон от Вазовата литературно-естетическа дейност /като цяло/ говори особено красноречиво за мащабите, за спонтанността и остротата, за отговорността на писателския и критически поглед на Вазов. Свидетелствува за огромната му еродиция, за безграничната му осведоменост, за неговия неимоверно точен усет, относно върховните нужди на времето.
Ето, буквално в тази преломна насока Иван Вазов продължава класическата традиция на идещата от времето на Нешо Бончев /1839-1878г/ българска възрожденска критика, осигурявайки нейната органична връзка с модерното време.