Евгени Черепов към абитуриентите: „Човек учи цял живот – професията си, себе си, живота“
Любимият преподавател по български език и литература в ГПЧЕ“Ромен Ролан“ Евгени Черепов даде съгласието си да публикуваме неговите вълнуващи думи към абитуриентите от Випуск 2019 г. Текстът е наистина впечатляващ, заслужава да го прочетете и разпространите сред младите хора, които познавате. За да им вдъхне увереност за пътя напред.
С този текст поздравяваве един вид и абитуриентите на Випуск 2020, завършващи в една нетрадиционна учебна година.
„Миналата година на този ден се упражних и аз да сглобя едно слово за завършващи ученици, само че в тесен кръг – единствено за моите.
––
Гледам, че е модерно да се дръпват яките слова при завършването на университет, а и на училище, та да не останете капо , ще ми позволите суетата да запълня специално за вас тази жанрова ниша на инфлуенсърски слова в такива моменти. Естествено, ще се опра и на собствен опит, и на неща, които съм чел, слушал и сега ще опитам да посъбера накратко (и за собствена автотерапия).
- Понеже завършихте училище, пък ей сега ще се изтърколи и университетът и се приключва с ученето. Не! Човек учи цял живот – професията си, себе си, живота. Жизнеутвърждаващо е да бъдем любопитни към всеки наскоро актуализирал се свят, да бъдем любопитни и към предишните светове. Да бъдем творци в това, което правим. Да успяваме да се изненадваме – а това се получава, когато си врем носа във всякакви сфери на живота, а не стоим само в най-удобната ни.
- Ще ви изненадам с второто нещо – да спортуваме! Вече не сте тийнейджъри, вътрешната ви биохимия бавно се уталожва до нормалната за зрелия индивид и тялото ви ще ви е много благодарно, ако спрете да го подлагате на бруталните тийн експерименти ( поне намалете честотата ). Аз ще живея по-дълго, по-уредено и по-луксозно от предишните поколения. А вие ще живеете още по-дълго, по-уредено и по-луксозно от мен. Но „Луксът ме успокоява!“ всъщност е просто лафче за бързи хилежи. Този по-дълъг, по-уреден и по-луксозен живот води до депресивни състояния. А спортът, потенето от физически усилия държат депресията настрани от нас. 3-4 пъти едночасов спорт седмично плюс 2-3 разходки имат същия ефект върху вътрешния ни биохимичен баланс, отговорен за това да се чувстваме щастливи, както най-предписваното от психиатрите лекарство за леки тревожни разстройства (Няма да ви го напиша кое е, да не хукнете към аптеките ). А спортът подобрява и съня, и апетита – т.е. още щастие. Като бивша 110-килограмова мърда ви го казвам.
- Дълго време съм се чудил на хората, които лесно се оправдават с репликата „ами аз съм си такъв“. Даже след едни години нататък, признавам, и аз захитрях и започнах, макар и рядко, да оправдавам мързела си с нея или просто да защитавам зоната си на лично удобство. Ама да не казваме „аз съм си такъв“. Защото не се и познаваме чак толкова добре, колкото си мислим. Аз съм почти на 38, а се оказа, че все още не се познавам изцяло. Та нека се оглеждаме с какво още можем да сме полезни за околните (дори и само за един човек повече да е), да се оглеждаме кого още можем да подкрепим, кого още можем да обичаме, на кого още да се усмихнем. Когато човек се грижи за другите, по-малко се притеснява за себе си! Затова днешният човек е по-тъжен – защото постоянно го облъчват, че е най-важно да се грижи единствено за себе си. Светът е пълен с егоистични нацупени мрънкачи, защото така е по-лесно. А лесното, както си казахме по-горе, води до депресия.
- Докато си намираме място в живота, да не се срамуваме от никаква работа. И да я вършим както трябва, без значение „нашето нещо“ ли е, или не е. Дори и да бъркаме бетон и носим тухли (правил съм го едно лято), дори и да мием и полираме чаши (друго лято), да разнасяме рекламни брошури, сервираме кафе и пр., и пр. Давайки най-доброто от себе си във всяка работа, без значение колко присърце му е (а това може и да се управлява вътрешно, въпрос на нагласа е), човек винаги бива забелязан. Опознавайки хората и отношенията в съответния бранш пък, човек винаги се обогатява.
- Тези с мечтите (дългосрочните цели) някак по-лесно преминават през ежедневните проблеми. Та да изтърся и клишето, без което не може да се мине – да мечтаем! Ама ако нямаме голяма мечта, да не бързаме да се депресираме, ей! Просто се оглеждаме за по-добри краткосрочни цели. Доста често големите мечтатели пропускат много добри възможности, които реалността им предлага просто защото са втренчени твърде нависоко и твърде надалеч – ей ме, жив пример съм, без да се оплаквам. Така че ако случайно не знаете какво ще правите в следващите 10 години и какви ще сте след тях – спокойно, нали живеете сега, здрави сте. Просто се оглеждайте за вашето нещо, все някога ще се появи.
- Въпреки много неща, които могат да се кажат за егото, доста често то се оказва бясно куче, което нахапва дори най-близките ни, нахапва и нас. Хубаво е да си го имаме, но е хубаво и да си го държим на каишка и с намордник. Да се усъмняваме в правотата си (е, и в тази на другите, разбира се). Нека мислим критично. Това, че сме силни и прави днес, не означава, че винаги ще е така. Да мислим, да развиваме интелекта си, без много-много да се гордеем с него, защото интелектът е като красотата – природни дарове, за които нямаме заслуги. От нас зависи какво ще правим с тях – ще радваме околните или ще ги хапем като бесни кучета.
- Най-хубавите, най-важните, най-сладките моменти в живота са в обикновеното ни, регулярно ежедневие. Не в карнавалния блясък на специално подготвяни и специално чакани тържества. Не в дълго предвкусваните бляскави моменти на постижения, достигане на заветни цели, минаване по червени килими, награди и аплодисменти от околните за тях. Днес награденият първи на церемонията има с 1 стотна по-слаба диплома от мен някога, а аз тогава дори не отидох на церемонията по връчването (нямам идея и дали е имало такава), та часовникът награда трябваше да си го взема от „лелчетата“ на портала на училището. Докато бях там, звънна стационарният телефон с новина за една от чистачките, че е станала баба. Още помня как се разплака, как ме задържа, докато купи почерпка, как се прегръщаха тези обикновени жени в изблик на най-чиста радост. А аз си сложих часовника. Най-хубавите, най-важните, най-сладките моменти в живота се случват постоянно в най-обикновените дни. Стига да имаме очи да ги видим и нагласа да ги усетим. А, да – към днешна дата, за да се случи това, трябва и да сме офлайн.
- Да сме по-често офлайн. Знаете, че Зукърбърг е хитро копеле, май и психология е учил. Електронните устройства или по-точно социалните мрежи водят до пристрастяване, защото изменят мозъка също както леките наркотици, никотинът, алкохолът. Казвал съм ви, че вече има регистрирана болест онлайнхолизъм и е научно доказано, че прекомерното зяпане в екрани изменя мозъчните структури. Не към по-добро, разбира се. Не да се откажем напълно, глупости, просто да не изпадаме в паника, когато останем за 15 минути без телефона си. Може пък именно в тези 15 минути да ни хрумне нещо истински важно, истински наше. Да се случи един от онези най-хубави, най-важни, най-сладки моменти в живота, а ние да го пропуснем, защото за пореден път си броим лайковете във фейсбук или инстаграм.
- Търпение. Изкачвали сте се до върха на висока планина, нали? (Ако не сте, направете го, няма да съжалявате! А ако не си носите и телефона – нека другите да правят снимки – ще се върнете на другия ден почти като преродени.) Днешните рецепти за живот постоянно ни облъчват, че можем с един мощен скок и подходящото подпиране с лакти по главите на други хора да стигнем върха изведнъж. ТЦЪ! Пътуването до върха е бавно, изисква търпение, не ставай ей така отведнъж. Много хора се изнервят, че не им се получават нещата веднага, както са облъчени да вярват. Тези неща се получават бавно. Но бавно не означава трудно. Ако прекараме пътуването към върха в приятна компания на близки и усмихнати хора, ако сме любопитни към гледките наоколо, ако дишаме по-нашироко в просторите, които се откриват пред нас, тогава стигането на върха ще е просто „черешката на тортата“, та дори ще можем да минем и без тази черешка, ако случайно се извие буря и не успеем да стигнем до финалната цел. А сега заменете в предното изречение „към върха“ с „през живота“ и помислете дали пък не може и за вас тази метафора за живеенето да е вярна.
- Да се съпротивляваме срещу несправедливости! Но да не умираме в началото на войната заради безсмислено, емоционално хвърляне още в първата битка. Съществуват и отстъпление, и партизанска война, и работа под прикритие на вражески терен. А ако един ден, благодарение на качествата, усилията, търпението и късмета си, достигнем до висока позиция в обществения живот и имаме възможността да натиснем копчето на конкретна положителна промяна, ами да го направим! Всички останали ще му стиснем ръка.
Понеже вече нямам ясна граница кое са мои наблюдения, кое се омешва с прочетено и чуто, ще завърша ясно с цитат от Джон Стайнбек: „Под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта“.
Аз май леко ви заобичах, така че споко!
П.П. Който е скролнал надолу до коментара със снимката ми като знаменосец, без да изчете едночасовия ми труд, е долен сеирджия!“
Автор на снимката на материала е Мария Проданова